|
"Винаги ме е привличала
несиметричната красота"
|
Разговор с Татяна Бек
Вечно ме
мамят дворове глухи
с вехториите
насъбрани. . .
Вместо
краваи – корички сухи,
вместо жерави –
грозни врани.
|
Преди да се срещна с Татяна Бек, аз вече я познавах от нейните стихове.
Когато ги превеждах си я представях целенасочена, силна, интелигентна и
открита. Като човек, който се стреми да надмогне себе си и с цената на
изстрадването да извиси и себе си, и другите. Представях си я естествена,
защото стиховете й бяха естествени и зад тяхната простота се криеше
откровеността на силните духом. И, накратко казано, бях убеден, че ще се срещна
с един талантлив творец, с човек с вече изграден характер и житейска позиция.
Разговорът ми с Татяна Бек не само потвърди представата ми, но се превърна и в
своеобразен ключ към лирическия й свят, нерядко изненадващ с философската си
дълбочина и неочакваните социални ракурси. Започнахме, както най-често се
случва от главното в житейския й път.
– Родена съм в Москва през 1949 година. Израснах в
семейство на професионални литератори. Поради това, но се надявам не само
заради това и аз станах литератор след това. Още от детството си бях приучена
на литературен труд, защото тази работа е много трудна, често неблагодарна, но
понякога ти се отплаща. Баща ми – писателят Александър Бек, беше и си остава
мой идеал. Именно той ме научи да се отнасям сериозно към литературата, като
към труд. И затова съм му много благодарна. А след това биографията ми е съвсем
обикновена – учих се в училище, след това постъпих в журналистическия факултет
на Московския университет, макар че винаги ме е привличала повече филологията.
Но така се получи. След като завърших започнах работа в библиотеката за чуждестранна
литература. В Университета научих шведски език и оттогава превеждам
скандинавски поети. По-късно започнах работа в списание "Въпроси на
литературата", което е добре познато и у вас. Работих осем години, които
ми дадоха много, но след това все пак победи любовта към свободата и преди две
години преминах на свободна практика. И сега се занимавам с професионален
литературен труд. Досега са издадени две мои книги, а трета предстои да излезе.
–
Татяна Александровна, какво считате за най-важно в детството си? Вече говорихте
за семейната среда, но какво още определи любовта ви към литературата?
– Мисля, че детските впечатления са
извънредно важни за всеки поет, макар в повечето случаи той да не го осъзнава в
детството си. След време всичко изплува. Самата аз понякога се учудвам, че моят
характер се е формирал много повече от обидите в детството, отколкото от
радостните впечатления и състояния. Бях много впечатлително дете, обидчиво,
някак лесно ранимо и може би тъкмо това е в основата на някои по-късно проявили
се мои качества. Или както е казал чудесният според мен писател Андрей Битов,
"ние сме родени от детството". Но ако говорим откровено, аз твърде
късно започнах да чета сериозна литература – едва на четиринадесет. Един мой
роднина тогава откри за мен Бунин и аз попаднах точно на това, от което имах
нужда. По-късно открих Достоевски. В началото предпочитанията ми в поезията
бяха доста примитивни. Понякога е така и с музиката – започваш да харесваш
сериозната музика постепенно, преминавайки първо през доста повърхностни
пластове. Сега се учудвам, че съм могла да харесвам такива стихове. Но
най-голямото ми преживяване беше, когато видях Ахматова. Живеехме в една малка
виличка в Комарово и често ходехме при нея като "на поклонение" – тя
беше вече жив класик. Тя ни четеше стихове, целият й облик, необикновената
духовност, която излъчваше, всичко това ме потресе. И в началото тя влияеше
много върху опитите ми в поезията и това се усещаше. Сега ми се струва, че все
повече се приближавам към себе си, но и ден днешен тя за мен е еталон за поет и
за особено житейско мъжество.
–
А кои други поети и белетристи са били и са ваши духовни учители, Татяна
Александровна?
– Много обичам Чехов, по- малко Толстой. А
откровено казано – до Пушкин още не съм достигнала, макар да го познавам много
добре, но такъв пълен контакт още няма. За съжаление и връстниците ми, и аз сме
възпитавани повече от поетите на двайстия век. Лично мен много по-силно са ми
въздействали например Пастернак, Манделщам, Цветаева, Ахматова… С тях диалогът
е възможен, докато към деветнайсти век се отнасяме повече с уважение. Много
обичам такъв голям поет като Арсений Тарковски, когото познавам и като творец,
и като човек.
–
Вие имате вече своя лична творческа цел. Превеждайки стиховете ви се натъквам
непрекъснато на един поетически "Аз", който знае откъде тръгва и
накъде отива. Каква е "задачата", която стои пред вас и на която не
бихте изменили?
– На този въпрос съм отговорила в едно свое
стихотворение, което вие вече сте превели. Ще го цитирам вместо отговор:
Вечно ме мамят дворове
глухи
с вехториите
насъбрани. . .
Вместо краваи – корички сухи,
вместо жерави – грозни врани.
Улиците,
които са криви,
и горичките –
смешно редки,
и лицата –
тъй некрасиви,
и – кривокраките
табуретки.
Ще надаря с красота
пристрастно
тяхната същност
несъвършена. . .
Всичко, което си е
прекрасно,
ще пребъде в света и
без мене!
Без да говоря за художествените качества на това стихотворение, мисля че в
него съм изразила цялостно какво смятам за своя поетическа задача.
Действително, това, което е прекрасно, грандиозно в нашето време, великите
личности, силните характери – всичко ще бъде възпято и без мен. А мен, това
може би също идва от детството, ме привличат чудаците – хората, които са
безкрайно добри и може би по-хуманни от онези – големите – но докрай не могат
да изразят себе си. Едва когато осмислих всичко това, ми направи впечатление,
че съм написала много стихотворения за старци и старици, за неудачници, някак
подсъзнателно съм се стремяла към тях…
Навярно това е отговорът на вашия въпрос и мисля, че това е моят малък дълг
– да покажа скритото "прекрасно". Винаги ме е привличала
несиметричната красота, тя ме е трогвала и тя ми е по-интересна, по-достойна за
поетическите ми усилия.
– Един от вашите учители казва: "Красотата ще спаси
света". Любовта е свързана с красотата по много видими и невидими пътища.
За вас какво е любовта?
– Аз схващам любовта преди всичко като състрадание към
другия човек и желание по всякакъв начин да се слееш с него и така да
преодолееш взаимната самота. В хората има нещо такова, което им пречи да
достигнат един до друг, колкото и да са близки. Струва ми се, че това е
заложено в природата на човека. А за любовта мисля, че е най-висшето най-добро,
ако мога така да се изразя. Но за съжаление това състояние е много несъвършено
и в нещо почти невъзможно. Любовта е именно това страстно желание да достигнеш
до другия и да го разбереш напълно, но почти винаги реализацията на това е
невъзможна и от тук е страданието, което винаги съпътства любовта.
– Какви идеи ви занимават най-често сега, Татяна
Александровна?
– Занимаваше ми например
такава идея – ако честно
нарисувам своя автопортрет, с това ще нарисувам много други портрети на други
хора, приличащи на мен. Разбирате ли, мен ужасно ме интересува личността ми. И
когато ме упрекваха за това, имаше обвинения и в егоцентризъм и в някаква
камерност и Бог знае още в какво… На моите опоненти отговарях, че понякога е
по-честно да нарисуваш автопортрета си е много по-интересно, отколкото да
нарисуваш групов портрет. Сега така се получи, обаче, че тези мои критици
отчасти се оказаха прави. Все по-често започнаха да ме интересуват другите
хора, естествено не заради напътствията на критиците. Все по-често и по-трайно
ме занимава духовното начало у човека, доколкото то е в състояние да победи
бита, да помогне на човека да надмогне ежедневната рутина и да стане по-голям
от самия себе си. Но всичко това аз не съм в състояние да го направя с
абстрактни разсъждения, а по-скоро чрез предметни описания. На мен ми се иска
всички да бъдем по-добри, по-чисти, да не бъдем заразени от битовизъм и
вещомания – не призовавам, разбира се, да се отказваме от необходимото, но нещо
трябва да ни издига над всичко това.
–
Възможно ли е според вас съвременникът да постигне своето духовно извисяване,
предвид всички съпътстващи го препятствия към това?
– Мисля, че е възможно. Защото познавам някои
примери от живота около мен. Но явно това е възможно чрез постоянен интензивен
духовен живот. Чрез стремежа към доброто. Не към красотата, макар и това да е
път, но по-егоистичен. Например аз познавам хора, които отлично познават барока
и рококото, но те са съвършено бездуховни. Този проблем много ме вълнува и ми
се иска двете понятия да не се объркват.
–
Вероятно проблеми като този са двигателната сила на лирическите ви инвенции, на
подтиците ви за творчество. Как се раждат стиховете ви?
– Те се раждат в най-неочаквани ситуации, но
най-често са свързани с някакво състояние, на влюбеност например, с някакво
(не)делнично състояние. А формално – най-често възникват от някакъв звук. От
някакъв ритъм или рима, но често след това ритъмът и римата си отиват, но те са
дали тласъка.
–
А след тласъка – след него – възникнало е настроението, вече се долавя
мелодията, а тя е винаги зависима от моментното ви духовно състояние – ако
не е "влюбеност", а тревога –
за какво ще бъде тя?
– Вероятно ще бъда неточна, проблеми – много, но
сега ме интересува един от тях, проблем на моя живот: възможно ли е напълно да
съхраня своята индивидуалност, която усещам много отчетливо. Аз съм човек и
упорит, и горделив, а това дори е лошо – то ми пречи. И при това да достигна до
хората, да бъда с тях и да не ги обиждам със своята индивидуалност. Т.е.
тревожи ме това дали е възможно да се съчетаят моята отделност и контактът с
останалите хора.
Често се връщам към този разговор с Татяна Бек, когато чета стиховете й.
Зад тях прозира интелигентното й, напрегнато лице с поглед на търсещ човек. И
аз не се съмнявам, че тя е намерила своята пътека в съвременната руска поезия,
не се съмнявам и в това, че тази пътека води до сърцата и умовете на стотици
ценители на нейното изкуство – одухотворено от идеята да служи на доброто, да
сближава хората, а не да ги раздалечава.
Москва, 1984 г.
|
