|
НОВОТО
ПОЕТИЧЕСКО СЪЗНАНИЕ
Винаги съществува възможност задачите на
поезията в бъдеще
да
станат съвсем различни от нейните задачи в миналото...
Т. С. Елиът
ГЛЕДНАТА
ТОЧКА
Нашите разговори и спорове за днешната ни поезия често приличат на буря
в чаша вода, докато океанът на световната литература се бразди от мощни течения.
Чували сме всякакви доморасли твърдения, че световната поезия е в криза, че
нашата едва ли не я изпреварва, но малката популярност на езика ни пречи да
бъдем оценени. Както и обратното, че криза има в нашата поезия, а световната е
отишла далече, далече... Подобни мнения се основават преди всичко на слаба
информираност, раждаща или безпочвен оптимизъм ("От Витоша по-високо нема!"),
или присъщото ни самоподценяване и преклонение пред чуждото. И в двата случая
липсва трезвата преценка, основаваща се на единството и взаимопроникването на
различни, дори противоречащи си тенденции в световния литературен процес. Във
времето на свободно общуване и взаимно влияние на културите е безнадеждно
остаряла регионалната гледна точка, анализираща художествения процес в
неговата затвореност, а не в неговите реални връзки, съотношения и съизмеримост
с процесите в другите литератури. Подобен подход наблюдаваме и при оценяване на
едни или други явления в днешната ни поезия по отношение на традицията.
Диалектиката в културата вероятно повече от всякъде другаде е немислима без
единство и борба на противоположностите. Затова всеки опит да се елиминират
реалните противоречия на литературното движение чрез нелитературни средства
напомня щрауса с глава в пясъка. Напълно основателно Владимир Левчев акцентира
социо-културните аномалии на този проблем: „поети без книги и книги без поети"
(кн. 10, 1987). А Сергей Райков, за да докаже проникновената си теза за "мита и
стила на нулевата възраст", е принуден да припомни, че единството в целите на
културния развой "не само може, но и трябва да се основава на различните
естетически подходи към съвременността, историята, културата" и че "борбата
помежду им означава обогатяване, а не отхвърляне на извоюваните ценности" (кн.1,
1988). Обяснимо, което обаче не означава оправдано, е недоверието, а често и
отрицанието на експеримента, който е бил и винаги ще бъде в основата на всяко
ново. Когато говорим за младите в литературата, забравяме, че става дума не само
за литература, създавана от млади хора, а по същество за нова литература.
Като че ли през изминалите години след утвърждаването на априлското
поколение свикнахме да етикетираме различни тенденции като "доразвитие" и
"дообогатяване" и, подвластни на инерцията, да си затваряме очите пред
преображенията на някои негови изявени творци или пред новото в поезията на
младите, идващо да замени една или друга вече самоизчерпваща се художествена
система. И поезията като природата не търпи празно място. Самоуспокоението, че
"всяко ново е добре забравено старо", едва ли е основание механично да се
прилага Менделеевата таблица в сферата на духовната култура. Довчера забравени
мъртви поети днес може да се окажат много по-живи от някои популярни наши
съвременници. Сега никому или малко известни автори може би коват бъдещето на
литературата ни. И в това няма нищо неестествено. Относителното тегло на
химическите елементи е постоянно, докато "относителното тегло" на един духовен
продукт може да бъде различно в различните времена. Още повече, че всяко
истинско изкуство е адресирано и към бъдещето. Не е излишно да припомним, че
отчитането на днешните стойности в поезията е задължително да бъде съобразено с
нейните вечни стойности както в нашата традиция, така и във вековните традиции
на другите литератури. И съвсем не на последно място е необходимо всеки процес в
съвременната ни поезия да се анализира и осмисля с оглед на сродните явления в
световната литература. В светлината на тези изисквания ще ни се сторят
най-малкото странни нашите спорове за ясна и неясна, за метафорична и
неметафорична, за спонтанна и рефлективна, за гражданска и тиха лирика,
след като техните решения според справедливата забележка на С. Райков може да се
намерят в почти всеки учебник по теория на литературата. Това са мними проблеми
на развоя, чиято повторяемост в различни периоди обезсмисля изразходването на
толкова много интелектуална енергия. Още повече когато на прага ни чука новото и
ако не му отворим, то ще влезне само.
ПОКОЛЕНИЕТО
Митологемата "поколение" губи смисъла си, когато трябва да се оценяват
индивидуални достижения. Стара истина е, че има големи поети и незначителни
автори, живеещи и работещи под крилото на техните идеи. Родоначалниците на
всички школи рано или късно са надскачали собствените си естетически доктрини. В
статията си "Доверие към младата поезия" Ив. Карадочев пише: "Така че освен
възрастова близост, освен календарно сходство на началните публикации това
понятие (поколение – б.м.) означава и естетико-художествено единомислие" (кн.11,
1987). По същество това твърдение повече би подхождало на някоя литературна
школа или кръг, но не и на поколението. Априлското поколение беше и си остава
хомогенно като възглед за активната позиция на новия човек в новото време. Но то
от "раждането" си до днес върви към една и съща цел, но съвсем не по един и същи
път. Общата идея обединява, но тя не обезличава, тя е само фокусът, в който се
събират лъчи от различни посоки, за да се разделят отново след това.
Екзюпери казваше, че двама души са влюбени не когато се гледат в очите,
а когато, гледат в една и съща посока. В този смисъл единомислие съществува,
защото посоката на творческите търсения е една и съща, но пътищата са различни.
Спорейки с Вл. Левчев, който защитава "ерудитската" поезия в лицето на няколко
различни млади автори, Ив. Карадочев продължава: "Аз трудно бих открил такова
(единомислие – б.м.), да кажем, между поезията на Миглена Николчина, Георги
Рупчев и Едвин Сугарев, от една страна, и Румен Леонидов, Добромир Тонев и
Цветан Теофанов – от друга." По тази логика съществените различия между Сл. Хр.
Караславов и Л. Левчев например би трябвало да лишат единия от реална
принадлежност към априлското поколение. Подобно противопоставяне е безсмислено
дори и от естетически порядък, за да се докаже, че тези автори мислят
художествено различно и с това да бъдат лишени от възможността "да се обединят"
в поколение. А те, искат или не искат, са поколение, защото съществуват, творят
и се развиват в една и съща социо-културна среда, в която външните противоречия,
които биха могли да ги разединят, са по-малко от вътрешните, които ги
обединяват. Колкото и парадоксално да звучи, именно вътрешните противоречия на
времето, обществото, човечеството и индивида са онова звено, което най-здраво
обвързва младите творци от седемдесетте и осемдесетте години. Разбира се, не
всички. Прав е Вл. Левчев в твърдението си, че "поети с възрастова разлика от 10
или 100 години понякога имат повече общо помежду си, отколкото всеки от тях със
своите връстници". Явно е, че след априлските поети митологемата "поколение"
загубва литературното си съдържание, но понятието възстановява собствения си
смисъл. Реално поколението, изявяващо се през 70-те и 80-те години, съществува
независимо от своята нехомогенност. Естествено в него има и епигони, и
псевдоерудити, и псевдобунтовници, и псевдоизповедници, както във всяко
поколение. По-важното е, че в него има поети, истински талантливи, които с
творчеството си го изпълват с ново съдържание. Както разбираме от досегашните
статии, тези две поколения се разграничават. През 70-те години критиката
по-често имаше възможност да оценява радващи дебюти, като тези на Борис Христов,
Миряна Башева, Георги Белев, Марин Георгиев, Иван Бориславов, Кирил Кадийски,
Виктор Самуилов, Иван Методиев, Тома Бинчев, Владимир Попов, Минчо Минчев,
Александър Томов, Петър Лозанов, Таньо Клисуров, Димитър Миланов... Критиката
направи някакви по-скоро плахи опити да открие общото между отделните творци, да
ги афишира като единно поколение, но тъй като се подчиняваше на законите на
вече изградения модел на априлското, стигаше до опростяване на индивидуалните
стилове. Естествено това породи съпротива дори у самите автори, които не желаеха
да бъдат обезличавани заради удобство на критиката. Цялостно творчеството на
тази генерация все още не е осмислено, а повечето от нейните поети са вече
автори на две или три стихосбирки, а някои – като Васил Сотиров – трябваше да
чакат повече от десет години, за да видят първата си книга. Но фактът, че
тяхната поезия провокира критиката към някои проблемни изследвания (М.
Неделчев, П. Велчев, Б. Кунчев, Ив. Гранитски, С. Райков, Г. Цанков),
недвусмислено говори за зрелостта на творческите им дирения.
През 80-те години картината се усложнява още повече с утвърждаването на
нови имена в поезията на младите: Георги Борисов, Румен Леонидов, Владимир
Левчев, Валентина Радинска, Добромир Тонев, Надя Попова, Георги Рупчев, Иван
Матанов, Здравко Пеев, Иван Странджев, Георги Славчев, Златомир Златанов,
Миглена Николчина, Бойко Ламбовски, Йордан Велчев, Цветан Теофанов, Емил
Стоянов, Румен Денев, Диана Райкова, Юрий Лучев, Христо Стоянов и др., до
"поетите без книги": Ани Илков, Данила Стоянова, Добринка Корчева, Кирил
Мерджански, Едвин Сугарев и др. С тази "реколта" критиката вече наистина е
затруднена и работи "на парче" – за процес и не става дума, разглеждат се само
частите, а цялото засега остава скрито от погледа.
Разбира се, всеки опит да се обединят в един "представителен хор"
толкова много и различни гласове в съвременната ни поезия означава отново да
прибягваме към патерицата – критическата схема. А тя не ни е необходима, за да
видим, че някъде в края на 60-те и началото на 70-те години се зараждат няколко
тенденции, които постепенно увеличават енергията си, за да се отблъснат от пряко
предходната традиция и вече през 80-те години да привличат мощно и прииждащите
млади поети. Това ясно личи в наблюденията и изводите и на С. Райков: "Тази
градация подсказва, че в поезията от последните години, пък и в цялата
литература културата се схваща като граница, че досегашната й исторически
определена рамка се възприема като тясна, а системността й, свързаността между
отделни нейни елементи и равнища – разколебана." Както и да определяме това
явление, зад думите ни ще се крие диалектически ясното отрицание на отрицанието.
Априлските поети някога отрекоха нормативно-догматичната естетика и
възстановиха демократичността на словесното изкуство. За щастие днешните поети
няма какво да възстановяват, но изкуството не търпи застой – отрицанието на
някои поизносили се вече естетически принципи е неизбежно. И ако някои, виждат
самоцелност в това, дълбоко грешат. Прицелени (и в този смисъл – самоцелни) са
имитациите на някои от младите, за да бъдат на всяка цена "забелязани и
харесани" от утвърдените поети, на които подражават.
Азбучна истина е, че интелигентният творец винаги се учи от
предходниците си, но никога не ги повтаря. Той тръгва от завоюваните вече
истини, за да достигне до други, от които рано или късно ще тръгнат
следовниците. Новото винаги идва да отрече старото, но без гаранция, че самото
то ще остане. Ако проумеем диалектическата същност на проблема, ще разберем без
излишни сътресения защо поетите на 70-те и 80-те години се стремят да излязат и
излизат от безспорно огромната притегателна сила на априлското поколение.
Показателен в това отношение е примерът с така наречената от критиката "втора
априлска вълна", поетите от която така или иначе останаха на успоредни орбити с
пионерите. Естествено, новите траектории, от които се нуждае поезията ни, не са
и не могат да бъдат монопол на младите. Но това са длъжни да разберат най-вече
някои утвърдени поети, за да преодолеят ограниченията на собствения си стил и да
потърсят други пътища към днешните и вечните проблеми на човека. Част от тях
вече го правят, но това е друга тема.
ТЕНДЕНЦИИТЕ
Анализът ще ни покаже, че оттласкването от традицията на априлското
поколение съвсем не означава отказ от завоюваните поетически ценности. Интереса
към духовния свят на човека, към социално-нравствените противоречия на битието,
към активната гражданска позиция, към проблемите на днешния тревожен свят
поетите на 70-те и 80-те години унаследяват от предходниците си. Но в същото
време те се връщат и към други стилове – към проблематиката (а някои и към
поетиката) на поетите от 40-те години. Подобен процес на отдалечаване от
авангарда наблюдаваме и в европейската литература – днешните поети са по-близо
до Пол Валери и Райнер Мария Рилке, отколкото до Аполинер. В Съветския съюз
младите са по-близо до Пастернак, Ахматова и Тарковски, отколкото до Евтушенко,
Ахмадулина и Вознесенски. Може да се дадат още много примери от различни
литератури, които говорят за наличие на общ процес, явно продиктуван не от
личните предпочитания на творците, а от общото в проблемите, които днешното
изкуство, в частност и литературата, е призвано да решава.
НОВОТО
Поетите на 70-те и 80-те години са всъщност първото поколение (във
възрастов смисъл), което изцяло се оформя при две съвършено нови изходни
ситуации – информационния взрив и атомния взрив. Между тези два "върха" на
цивилизацията се създаде огромно напрежение, което измени коренно представите за
света, за индивида и човечеството, за живота и смъртта, за посоката на човешкия
разум. По всяка вероятност нашата цивилизация завършва един цикъл, в който
нещата през вековете са се повтаряли по принцип, макар и видоизменени през
различните епохи. Края на този цикъл трагично възвести атомният взрив в Хирошима
и създалата се през последните десетилетия реална възможност за самоунищожение
на човечеството. И ако в политиката беше неизбежна и закономерна появата на ново
мислене, което след паметния 8 декември 1987 г. вдъхва истински надежди, то едва
ли можем да предполагаме, че подобно мислене вече не се е появило в
литературата. Новото художествено мислене може да бъде продукт и на едно
развиващо се творческо съзнание. Но то намира най-естествена и най-благодатна
почва в новото съзнание, в съзнанието, изцяло изградено и оформено под влияние
на новите условия.
Информационният взрив, според сполучливото определение на Маршал
Маклуан, превърна света в "глобално село", в което истините, полуистините и
лъжите си оспорваха приоритета, за да обезценят словото до неговия краен предел.
Атомният взрив роди чудовището на страха, което започна своя зловещ поход срещу
градените векове нравствени ценности, за да се появят на тяхно място
обезверяването, духовната ерозия и отчаянието, чиито горчиви плодове в световен
мащаб бяха (а и все още са) лутането в лабиринтите на неизвестността, в чиито
коридори разцъфваха отровните цветя на наркоманията, алкохолизма и
самоубийствата.
Духовното и гражданското съзряване на нашето следвоенно поколение
благодарение на различните идейни и социално-нравствени условия на развитието
беше предпазено от крайните форми на тази ерозия. Неговото изграждане обаче
съвсем не мина без противоречия и сътресения както от социален, така и от
духовен порядък. Но вътрешните противоречия на поколението, провокиращи
духовните му търсения, бяха по-значими от външните, които съпътстваха бита,
утвърждаването и останалите социални отношения. Именно вътрешните противоречия
се оказват пряко отражение на новото "качество" на цивилизацията, което не може
да не роди ново съзнание. Според мен в относително най-чист вид то съществува в
родените между 45-а и 60-а. Затова и не разграничавам поетите на 70-те и 80-те
години. Основанията им за творчество – търсенето на изход от глобалните
(наречени от мен вътрешни) противоречия – са едни и същи. Т.е. целта е една и тя
отново като фокус събира лъчите на различните индивидуални стилове, за да се
разделят и всеки по свой път да достигне до нейното художествено осмисляне.
Липсата на водеща естетическа идея в случая е преимущество, а не недостатък на
поколението – така то има възможности по-свободно и в съзвучие със собствения си
духовен потенциал да търси и експериментира, преди да наложи собствените си
истини.
Т. С. Елиът пише своето знаменито есе "Социалната функция на поезията"
през 1945 г., т. е. на границата между отиващото си старо и идващото ново. Не е
нужно да гадаем дали конкретно познание или гениална интуиция е в основата на
предположението му, че "съществува възможност задачите на поезията в бъдеще да
станат съвсем различни от нейните задачи в миналото". Би било прибързано обаче и
неаргументирано, ако отъждествим промените в поетическото съзнание, водещи до
съответни промени и в лирическия тип, с тотална промяна в задачите на поезията.
Изкуството (и в частност поезията) днес има все същите задачи, извикани от
жаждата за духовно съвършенство и вечното неудовлетворение, от стремежа към
свобода, равенство и братство. Изкуството винаги се е борило за човека в
човека, за индивида и чрез него за цялото човечество. Но изминалите десетилетия
след Хирошима и след повсеместната интервенция на масмедиите поставиха пред
изкуството по същество нова задача: да се съхрани цивилизацията, да се съхрани
човека от крайно духовно опустошаване. Или по-синтезирано казано – да се съхрани
бъдещето.
В световен мащаб поезията, както винаги, откликна първа на тази задача.
Почти едновременно направи това и изобразителното изкуство. Някои вечни проблеми
започнаха да се деформират под натиска на новите реалности. Проблемът за смъртта
например пред реалната възможност за всеобща гибел постепенно доби надличностен
характер. В него изведнъж се сблъскаха десетки и стотици тревожни въпроси без
отговор, най-драматичният от които е за смисъла и посоката на човешкия разум
въобще. Стана ясно, че на новата си задача изкуството не може да откликне със
старите си средства. И то започна да експериментира, да руши изградени принципи,
но новите, които създава, са все още неустойчиви, белязани от нервната амплитуда
на трескавото противопоставяне на безумието – крайния продукт на духовното
опустошаване.
Поетите на 70-те и 80-те години у нас не бяха първите, които реагираха
на тези проблеми. Да си припомним публикации от 60-те години насам на поети като
Ив. Давидков, П. Матев, Ан. Германов, Л. Левчев, П. Караангов, Ив. Теофилов, К.
Донков, Ив. Цанев, Г. Константинов, Ек. Йосифова, Р. Александрова и др. Но
поколението, за което говоря, вгради тези проблеми в основата на своето
поетическо съзнание. То израсна с тях и ги превърна в глобални проблеми на
своето творчество. И ако днес поезията на това поколение става все
"по-непоетична" по отношение на традиционните критерии, ако гласовете на новите
поети се доближават повече до прегракналия рев на чудовищните съвременни машини,
отколкото до славеевите трели, ако картините, нарисувани от тяхното въображение,
приличат повече на апокалиптични клипове, отколкото на майсторски платна, то
едва ли трябва да виним за това поетите и поезията. Причината не е в
отражението, а в неговия обект. Друг е въпросът, че трябва да имаме
многовалентна сетивност и разностранна култура, пък и желание, за да разчетем
новите послания.
Светът, многоизмерен и противоречив в самата си същина, в края на XX век
се самоосъзнава за пръв път като единно цяло. Но той е като махало на часовник,
който постепенно забързва своя ход, съкращавайки все повече и повече амплитудата
между извечните си крайни точки: добро и зло. За поетите на 70-те и 80-те години
да си на страната на доброто не означава да му посвещаваш лирични дитирамби,
нито пък да дамгосваш злото с гневно-публицистични филипики, макар често
вестниците и списанията да публикуват именно такива творби. Но на всички е ясно,
че това е поезия, обслужваща деня, която си отива заедно с него. Онези, които
дават лице на поколението, се стремят да достигат до корените на злото. Те
знаят, че не могат да го премахнат, и затова няма да ги видим в позата на Дон
Кихот срещу вятърните мелници, колкото и привлекателна да е тя. Защото са
усвоили нещо много важно от великите си предходници: поезията трябва да носи и
многоизмеримостта, и противоречията, и тревогата на този свят, тя трябва да бъде
посланик на светлината и надеждата, но трябва ясно да фиксира и мрака, и
отчаянието, и дехуманизацията, ако служи на истината. Те са усвоили парадокса на
нравствеността в познанието: пътят към доброто неизменно минава през злото. То е
точно толкова дълбоко закодирано в човешката същност, колкото и доброто.
Видимите прояви са следствие, първопричините остават скрити. Новото поетическо
съзнание във все по-съкращаващата се амплитуда се стреми да ги изследва не
толкова на граничната им линия, колкото в дълбочината на тяхното неизбежно
взаимопроникване. Тук са корените на "дълбоката образност", за която говори Вл.
Левчев. Тя се занимава с външното само дотолкова, доколкото то е път към
вътрешното, към невидимото, но значещото. Тя разкрива духовното като висша
еманация на разума, за да го противопостави на ерозията. И когато рисува
дисхармонията, нейните асоциативни проекции са насочени алтернативно към
възстановяване на хармонията в индивида, в обществото, в човечеството.
Безспорно поетическото познание в творчеството на най-талантливите поети
на 70-те и 80-те години разширява своя "законен" периметър. В техните стихове
гласове от древни епохи се преплитат с гласовете на настоящето, оживяват митове
или се демитологизират вековни представи, временно-пространствените граници се
рушат, за да се свържат разпокъсаните звена на движението. Все повече се засилва
диалогичното отношение на поезията към предмета на нейното отражение. Мнозина от
авторите се отказват да съдят за истината по днешните й одежди – било словесни,
било материални. Те съзнават, че ако има грешка в развоя на човека или
цивилизацията, тя е ревниво скрита от природата. И се мъчат да я открият в
конфликтните точки между разума и естеството – от времето на тяхното единение до
непреодолимите им противоречия днес. Или пък парадоксално засилват възможните
деформации на бъдещето, за да извлекат истината от предстоящото, щом отдавна
билото е затрупано с мълчание.
Всичко това недвусмислено говори за засилено взаимопроникване на
поетическото и философското познание в изграждащия се нов лирически тип.
Ако се върнем към началото на 70-те години, ще видим, че в творчеството
на тогавашните млади поети се прояви отчетливо тенденцията към задълбочаване на
медитативно-асоциативното начало, към подчиняване на лирическото превъплъщение
повече на идейно-мисловното отношение към света, отколкото на емоционалното.
Явление, чийто резултат днес определяме с не особено точното понятие
"концептуалност". Този процес е акцентиран вярно и от Ив. Карадочев, който
говори за "предпазване от шумния патос" и "негласно противопоставяне" на някои
естетически принципи. Естествено това доведе до някои промени в поетиката,
изразяващи се в развитие и обогатяване на метафорично-образната структура на
стиха и в експонирането на вътрешните състояния на лирическия "Аз". Метафората
все повече започна да изгубва орнаменталния си характер, за да се утвърди като
основна градивна единица в архитектониката на творбата. Лирическият "Аз" започна
да измества личното и конкретно-битийното, превръщащо се само в повод за
разкриване на общочовешкото и вечното. В крайна сметка се достигна до ново
качество в синтеза между слово и образ. Тази тенденция се прояви, от една
страна, като следствие на общия стремеж на литературата ни от това време да
разшири кръгозора си, да насити останалите задълго свободни свои валенции с
плодотворни мотиви и идеи от другите култури. И от друга – като израз на
по-голямата чувствителност и възприемчивост на младите към новото, изпълнило със
съдържание самоопределението им. Те искаха да погледнат света през призмата на
духовното и съзнателно се отдалечаваха от огледалния образ. Фактът, че много от
тях доведоха до поетическа зрялост своите търсения, доказва тяхната
плодотворност.
В началото на 80-те години внимателният поглед ще открие обогатяването
на тази тенденция от днешните млади поети чрез натоварването на "Аз"-а с някои
нови функции, превръщащи лирическото превъплъщение по същество в драматическо,
запазвайки вътрешната гледна точка и по отношение на "персонажите". Несъмнено
младите в поезията днес имат амбицията да разширят територията на
социално-философското проникване и един от пътищата към това виждат в
персонифицирането на "Аз"-а в повече и различни образи. Т.е. забелязва се
стремеж да се постигне събирателния духовен образ на времето, нещо, което
задължително включва и духовния опит на миналото. Оттук и засилването на
социо-културните асоциации с различни периоди в човешкото движение през вековете
– от древността до наши дни.
Лично аз съм противник на изкуственото делене на поезията и споделям
опасенията на С. Райков във връзка с определението "ерудитска поезия" на Вл.
Левчев. Не по отношение на съдържанието, което той влага в понятието, а по
отношение на известното противопоставяне на този тип поезия на изповедния, макар
Левчев да го прави с положителен знак и за изповедната поезия. Няма човешка
дейност, която да не изисква елементарния минимум ерудиция. Още повече, когато
става дума за висша духовна дейност като поезия! Там, където липсва ерудиция,
липсва и поезия – налице са имитационните продукти. Спонтанност, зад която се
крие липса на култура, не може да роди нищо оригинално и значимо. Но ерудицията
не означава отказ от сетивността, от емоционалното познание, което е в основата
на изповедността. „Nihil est in intellectu, qod non fuerit in sensu" – чуваме
гласа на античността, която е имала основание да смята, че в разума няма нещо,
което да не се е съдържало преди това в чувството. Вече друг е въпросът за
съотношението между мисъл и емоция, изграждащо културата на изповедността. И да
не забравяме, че повечето велики поети освен всичко друго са били и изповедни.
БЪДЕЩЕТО
Казаното дотук вероятно ще убеди повечето от читателите на тази статия,
че явлението съществува и че то се нуждае от подкрепа, за да изяви напълно
своите възможности. А сме свидетели и участници в един парадокс – ние като че ли
свикнахме с факта, че новото трудно си пробива път. И под благочестивата маска
на доброжелатели крием задоволството си, че и следващото поколение ще мине по
трънливия път. Но от това зависи бъдещето на литературата ни, бъдещето на
духовното съзряване на идващите след нас!
Отношението на "ядрото" към оформящото се в "периферията" (С. Райков)
ново поетическо съзнание често е прикрито високомерно или безразлично. "Борете
се, налагайте своите истини!" – това чуват ежедневно младите и вече недотам
младите творци на седемдесетте и осемдесетте години.
С кого да се борят – с онези, които години наред не забелязват
творческото им присъствие? С тях борбата е обречена. Как да си обясним тяхната
добронамереност и чувство за приемственост с факта, че някои от най-изявените
творци на въпросното поколение не са членове на СБП: Виктор Самуилов, Иван
Здравков, Кирил Кадийски, Иван Бориславов, Васил Сотиров, Минчо Минчев, Петър
Лозанов (Борсуков), Йордан Велчев, Тома Бинчев, Живка Балтаджиева, Федя Филкова,
Малина Томова, Димитър Миланов? Недоумението се засилва от констатацията, че
сравнително лесно влизат в съюза творци с по-посредствени възможности. Още
повече че вън от Съюза на писателите са и немалко критици, някои от които така
или иначе утвърждават художествените достижения на поколението. Проблемът се
усложнява още повече с така наречените "поети без книги" (Вл. Левчев). Повече от
ясно е, че става дума не за удовлетворяването на нечии лични амбиции, а за
общественото признание и подкрепа на поколението. А от кого трябва да ги получат
в най-голяма степен, ако не от утвърдените си братя по перо? Ще могат ли да си
спомнят утре днешните млади поети някого с такива чувства, с каквито априлското
поколение помни Фурнаджиев и Добри Жотев?
Това не са маловажни въпроси – от техните отговори зависи социалното
битие на новото художествено мислене. Създава се впечатлението за изкуствена
конфронтация, което ражда мита за съществуването на една паралитература.
А днес, във времето на упорита работа за преустройство във всички сфери
на нашия живот, повече от всякога е необходимо единство на многообразието в
литературата. Това означава проблемите да не се игнорират, а да се решават с
гражданска доблест и чувство за отговорност пред бъдещето. И то – във възможно
най-кратки срокове.
1988 г.
|
