"А З   И З Д И Г А М   Ч О В Е К А"

Разговор с АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ     От всички чудеса на този свят най-чудното е туй, че ний живеем. Усещат наште ноздри аромат, слуха ни звучни гласове люлеят.

Александър Геров не обича да бъде многословен както в поезията си, така и в разговорите си. И може би точно затова започвам с най-трудния си въпрос:

– Другарю Геров, кое ви кара да търсите дълбочината на настроенията и размислите си, да прониквате зад привидното в битието?

– Аз гледам във всяко стихотворение да намеря неговия философски смисъл, затова защото философията е най-висша еманация на човешкия дух. И когато дам едно стихотворение във философски смисъл, аз издигам човека на една по-висока степен.

– Как идва при вас стихът?

– Най-често стихотворението идва при мен като идея. Една обща идея, която аз трябва да конкретизирам в думи. Понякога стихотворението идва и като мисъл. И по-късно вече – като образ и като мелодия.

– Кое е първото ви усещане за стиха?

– Първото усещане е едно вдъхновение, едно особено настроение, в което изпадам. И това настроение търси израз в думи. Цялата ми нервна система се възбужда и в тази възбуда аз намирам отделната тема, отделния образ, отделната мисъл.

– Имате ли някакви  предпочитания към определени теми?

– Нямам предпочитания. Главно пиша за живота, за смъртта, за борбата. Главната тема е животът – от всекидневните неща до най-философските проблеми.

– Можете ли да определите времето, когато са ви заинтересували тези теми?

– Отрано. Повечето проблеми са ме вълнували още като дете и този начин на писане възникна още от ранната ми възраст.

– И вероятно затова не откриваме голяма тематична разлика в отделните ви творчески периоди?

– Да, точно така.

На една от стените в кабинета на поета виждам портрет на съпругата му  Тамара Тачева.  Припомням си стиховете му от "Цикъл за Тамара" и мислите ми се насочват към любовната му лирика. Всичко, до което се е докосвало въображението на поета, е добивало свои собствени измерения. И може би това е така, защото Александър Геров търси винаги и "другата страна" на нещата. Любовта, както всичко останало, за него има по-дълбок смисъл. В стиховете му тя е едновременно реална и философски преосмислена. И затова се обръщам към поета с въпрос какво е за него любовта.

– Любовта е една най-висша проява на човешкия дух. Любовта е една душевна проява, която има само у човека. При него към инстинкта се прибавя и това висше чувство – любов.

  – Как се раждат стиховете ви за любовта?

– За любовта пиша по конкретен повод – влюбен съм или имам мисъл някаква за любовта... Имам цял един цикъл за жена си – "Цикъл за Тамара". Стиховете ми се раждат според преживяванията.

– От каква гледна точка ви интересува най-много отношението човек – космос?

– Най-много ме интересува въпросът има ли живи човешки същества някъде другаде във вселената. Но ми се струва, че само на земята има живот.

– Вие се стремите да достигнете до истината за живота, но и до истината за смъртта.

– Смъртта трябва да бъде победена. Философската страна на въпроса е, че този живот трябва да се обезсмърти. Че науката един ден трябва да постигне безсмъртието на човека. Животът няма смисъл, ако човек не постигне своето безсмъртие.

– А как осмисляте този проблем в стиховете си?

– При мен смъртта е много красива. Тя е другата страна на живота, другата половина на живота... Почти еднаквата половина на живота. И когато двете неща се обединят – смъртта и безсмъртието, – тя ще остане като един красив сън.

Припомняме си стихотворенията му "Материя" и "Път", за да достигнем от философската страна на проблемите до тяхното конкретно днешно измерение. Поетът, който се вълнува от мисълта за бъдещото безсмъртие на човека, не би могъл да бъде равнодушен към сегашните му стремежи. Изправен пред големите въпроси на времето, той търси тяхното разрешаване, проникнат от отговорността за съществуването на цялото човечество. Разгръщаме стихосбирката "Политическа поезия" и Геров се спира на стихотворението си "Мир". Написано в годините на Втората световна война, то внушава и днес с неподозирана сила най-изстраданата жажда на човека – жаждата за мир. И поетът, макар и външно спокоен, с вълнение произнася стиховете си:

– Кое ви кара да търсите отговор на въпросите за утрешния ден?

– Моят мироглед. Всички събития, които стават по света, ме вълнуват. И затова се раждат стихотворенията. Като се почне от Испанската гражданска война, та се свърши с войната във Виетнам – всяко нещо ме е вълнувало, на всяко нещо съм откликвал.

После поетът споделя с мен, че вече не пише. Но за него са изминали вече няколко десетилетия напрегнат творчески труд. "Синеокото момче", както го нарече в едноименното си стихотворение Атанас Далчев, през всичките тези години не престана "да говори с лястовиците, със вечерта, със помръкналите кръгозори, с бога и света". През всичките тези години поетът не престана да търси в неспокойните трепети на духа си истините за човека и да ги превъплъщава в оригинални и самобитни стихове. С тези мисли отправям и последния си въпрос за предпочитаните от него поети.

– Аз имам един цикъл "Приятели", в който всяко мое стихотворение има мото от някакъв друг поет. Този цикъл е възникнал, защото съм искал да обясня другите поети, към които съм прибягнал. Да обясня някои техни мисли и да приобщя  други свои мисли към техните. Тук аз съм вземал мото от Атанас Далчев, Димчо Дебелянов, от Яворов и Гео Милев, от Лермонтов и от Блок, от редица други поети, в които има проблеми, към които аз искам да се приобщя и които искам да разреша до известна степен – за себе си и за самите други поети. Това означава, че до голяма степен предпочитанията ми са насочени към тези поети. Най-много ме привлича тяхната философска същност... Мисълта се привлича от мисъл.

                                                                                                                                                                София, 1978 г.