[Ламбовски, Бойко. Вестоносец. [поезия]. София, Български писател, 1986. Светлозар Жеков. Вестоносецът идва. Сп. Художествена самодейност, кн. 6, 1987, стp. 44.]

ВЕСТОНОСЕЦЪТ ИДВА

Дебютната стихосбирка на Бойко Ламбовски "Вестоносец" (1986) показва, че младият поет е привличан повече от противоречията на битието, от сложните взаимовръзки между духовното и материално­то в съвременността, от непримиримите антиномии на познанието, отколкото от всекидневните радости и болки.

Ако разчетем послания­та на вестоносеца в техния подтекст, ако извлечем вестта от иноска­зателните притчообразни форми на художествено осмисляне, те ще ни разкрият тревогата на автора за съдбата на индивида и за съдбата на човечеството като цяло. Поетът е този, когото съдбата венчава с истината. Истината е животът, лъжата е смъртта, независимо дали ще бъде облечена във военна униформа, или в бяла престилка, или в праш­ните дрехи на вестоносеца, "обучен да промушва Вестта между огън, земя и вода". Карнавалът на лъжата, колкото и пищно красив да е той, не е по силите на истинския поет: "Аз отвързвам сандалите — друг да изпратят нататък, /който тича по-бързо и по-гръмогласно реве,/ та да може да стигне и да се завърне обратно,/ без да види стената, иззидана от гърбове."

В поезията си Бойко Ламбовски търси (с различен успех) постигане на художествен синтез между актуалното и вечното. В новата си по­ема "Посейдоново тържество" има несъмнен напредък в естетическите проекции на темата за посоката на човешкия път през времето. Изгра­дена чрез смяна на гледните точки в различните части, тя подсказва амбицията да се обобщят заблудите на човека, в това число и на съвре­менника, и да се противопоставят на истината. Като експонира мито­логичния образ на Посейдон и библейската представа за наказанието, поетът всъщност разколебава и двете чрез ироничния подтекст в отде­лните части. Днешният човек, забързан (накъде?), сякаш е забравил ми­налото, откъснал го е от себе си както пъпната връв при раждането, за да се нарече "свободен" и за да посвещава в тази "свобода" и другите след себе си. Започвайки от днешния ден, лирическият "аз" последова­телно ще се превъплъти в онова, което е било отдавна, за да ни припо­мни, че същността му почти не е променена. Паралелно е това поетът ни доверява и своите интимно-човешки надежди и страхове, приобщава ни към своите лутания. Тежа, на границата между личното и общочо­вешкото, актуалното и вечното, посредством алегорията и иронията, демитологизирайки утвърдени представи, Ламбовски извежда идеята за подмяната на истинските стойности с фалшификати, вследствие на което появата на могъщия Посейдон в края на поемата, вместо с тризъ­бец – с микрофон в ръката, е напълно закономерна. Остава ни да се запита­ме закономерно ли е явлението, предизвикващо гротескната аномалия. Внушенията на този неочакван финал с диапозитива са многопосочни, но главното от тях е изразено още в първата част: "Но измамата има предел, а зад предела пак сме ние."

Бойко Ламбовски несъмнено има усет за новото в живота, на което дава израз в поезията си. По своята природа новото в литературата не е "безгрешно", защото експериментира вътре в себе си, а това е га­ранция за бъдеще.

Да му пожелаем успех.