|
ОСИП МАНДЕЛЩАМ
1891 - 1938
 |
|
* * *
За гърмящата доблест на бъдния век,
за човешкия праведен мир
от честта се лиших и от жребия лек
и напуснах аз вашия пир.
На плещите ми мята се век – вълкодав,
но по кръв съм не вълк единак,
по-добре ме пъхни като шапка в ръкав –
на сибирската шуба от сняг.
Ни страхливец да видя, ни хорски позор,
ни на кости строшени кръвта,
да сияят лисици сред снежен простор
с красота първобитна в нощта.
Енисей нека зърна в студения мрак,
оня бор до звезда извисен
и защото по кръв съм не вълк единак,
само равен ще свърши със мен.
|
* * *
За гремучую доблесть грядущих веков,
За высокое племя людей
Я лишился и чаши на пире отцов,
И веселья, и чести своей.
Мне на плечи кидается век-волкодав,
Но не волк я по крови своей,
Запихай меня лучше, как шапку, в рукав
Жаркой шубы сибирских степей.
Чтоб не видеть ни труса, ни хлипкой грязцы,
Ни кровавых костей в колесе,
Чтоб сияли всю ночь голубые песцы
Мне в своей первобытной красе.
Уведи меня в ночь, где течет Енисей
И сосна до звезды достает.
Потому что не волк я по крови своей
И меня только равный убьет.
7-28 марта 1931, конец 1935
|
* * *
Какво да правя, тяло – с теб дарен,
така единно си във всичко с мен?
За радостта, че жив съм, че горя,
кому, кажете, да благодаря?
Но сам не съм – и градинар, и цвят
съм аз в тъмницата на тоя свят.
По хладните стъкла на вечността
дъхът ми топъл вече затрептя,
И в него цялата ще се вгради
картината незнайна отпреди.
И нека миг след миг текат в порой –
в мътилката не ще изчезне той!
|
* * *
Дано мне тело – что мне делать с ним,
Таким единым и таким моим?
За радость тихую дышать и жить
Кого, скажите, мне благодарить?
Я и садовник, я же и цветок,
В темнице мира я не одинок.
На стекла вечности уже легло
Мое дыхание, мое тепло.
Запечатлеется на нем узор,
Неузнаваемый с недавних пор.
Пускай мгновения стекает муть –
Узора милого не зачеркнуть. |
SILENTIUMНе е родена още тя –
и музика, и слово дивно,
и всичко живо неразривно
все още свързва в същността.
Морето диша безметежно,
безумно светъл е денят,
лазурно-черният съсъд
е в пяна люляково-снежна.
Първоначална немота
устата моя да познае,
кристална нота тъй витае
с вродена звънка чистота!
Венеро, остани си пяна,
пак слово, музика бъди,
душа, в душа се прероди
с изконната природа сляна! |
SILENTIUMОна еще не родилась,
Она и музыка и слово,
И потому всего живого
Ненарушаемая связь.
Спокойно дышат моря груди,
Но, как безумный, светел день.
И пены бледная сирень
В черно-лазоревом сосуде.
Да обретут мои уста
Первоначальную немоту,
Как кристалическую ноту,
Что от рождения чиста!
Останься пеной, Афродита,
И, слово, в музыку вернись,
И, сердце, сердца устыдись,
С первоосновой жизни слито! |
* * *
Не съм аз чул гласа на Осеана,
ни вкусвал съм старинните вина,–
защо ми се присънва пак поляна
и пак шотландска кървава луна?
Ту гарван, ту пък арфа непозната
дочувам сред зловеща глухота
и с шарфове развети под луната
дружинници се мяркат във нощта.
Блуждаещите сънища в наследство
от чуждите певци получих аз;
от родството и скучното съседство
презрително отказваме се с вас.
И не едно съкровище след време
правнукът от забрава ще спаси,
и чужда песен някой скалд ще вземе,
и като своя ще я огласи.
|
* * *
Я не слыхал рассказов Оссиана,
Не пробовал старинного вина, –
Зачем же мне мерещится поляна,
Шотландии кровавая луна?
И перекличка ворона и арфы
Мне чудится в зловещей тишине,
И ветром развеваемые шарфы
Дружинников мелькают при луне!
Я получил блаженное наследство –
Чужих певцов блуждающие сны;
Свое родство и скучное соседство
Мы презирать заведомо вольны.
И не одно сокровище, быть может,
Минуя внуков, к правнукам уйдет,
И снова скальд чужую песню сложит
И как свою ее произнесет. |
* * *
И Шуберт сред вълни, и Моцарт в птичи трели,
и Гьоте свирка по пътеката надул,
и Хамлет, мислейки със стъпки неумели,
сверявали са все с тълпата своя пулс.
Преди дървото са листата закръжили
и преди устните разнесъл се е глас,
и тези, на които сме се посветили,
черти са придобили преди нас.
* * *
Само в детските книги вглъбен,
само детски мечти да лелея,
всичко възрастно в мен да разсея,
да въстана от скръбния плен.
Аз живота до смърт съм презрял,
вече нищо не иска сърцето,
но обичам земята си клета –
само нея с любов съм познал,
В люлка дървена ти ме люля,
мое детство в градини далечни.
И елите – високи и вечни,
оживяват сред сънна мъгла. |
* * *
И Шуберт на воде, и Моцарт в птичьем гаме,
И Гете, свищущий на вьющейся тропе,
И Гамлет, мысливший пугливыми шагами,
Считали пульс толпы и верили толпе.
Быть может, прежде губ уже родился шепот,
И в бездревесности кружилися листы,
И те, кому мы посвящаем опыт,
До опыта приобрели черты.
* * *
Только детские книги читать,
Только детские думы лелеять,
Все большое далеко развеять,
Из глубокой печали восстать.
Я от жизни смертельно устал,
Ничего от нее не приемлю,
Но люблю мою бедную землю
Оттого, что иной не видал.
Я качался в далеком саду
На простой деревянной качели,
И высокие темные ели
Вспоминаю в туманном бреду. |
* * *
Твоя образ, смутен и нетраен,
как в мъглата да усетя аз?
"Господи!" – неволно казах, смаян,
че по грешка казах го на глас.
Твойто име като птица бяла
излетя от моите гърди.
И зад мене – клетка опустяла,
а пред мен – мъглата отпреди... |
* * *
Образ твой мучительный и зыбкий,
Я не мог в тумане осязать.
"Господи!" сказал я по ошибке,
Сам того не думая сказать.
Божье имя, как большая птица,
Вылетело из моей груди.
Впереди густой туман клубится,
И пустая клетка позади... |
|
