ВЪЗКРЪСВАНЕ ЧРЕЗ СЛОВОТО

Разговор с ВИКТОР ШКЛОВСКИ   Словото не съществува само за себе си. Словото е, за да се докоснеш до живота...

Когато дойде вестта за смъртта на Виктор Борисович Шкловски, изпитах едно от големите си огорчения – от съзнанието за огромната загуба за руската и световната култура и … от самия себе си. Защото вероятно съм бил един от последните, които са записали неговите думи, но увлечен от дребните грижи на всекидневието, не бях успял да ги направя достояние на хората докато той беше жив. Сега, когато пиша тези редове и слушам записа на неговия глас, виждам засмените му очи, в които играят иронични пламъчета: "На вас младите все не ви стига времето". Но сякаш го чувам, вече сериозно, да цитира Гогол след това: "В литературния свят няма смърт и мъртвите се намесват в нашите дела и действат заедно с нас, така както живите". И си мисля – не е ли всъщност това истината за безсмъртието на титаните на словото? И като Виктор Борисович си задавам въпроса дали наистина има смърт след като той разговаряше се с мен, а в същото време в диалога ни се "намесваха" Толстой и Чехов, Маяковски и Хлебников като наши съвременници. Сега, когато него вече го няма, гласът му продължава да звучи в мен и, разгръщайки страниците на книгите му, разбирам, че той е останал завинаги сред нас, живите – и ние, заедно с него, ще търсим брод към бъдещето, което той може би беше достигнал...

Обяснимо е вероятно вълнението ми от поканата да му гостуваме следобеда на 4 януари 1984 г. във вилата в Переделкино. Срещата беше уредена от руския кинодраматург Александър Марямов, с когото го свързваше дългогодишна дружба. Переделкино ни посрещна с изящната си чернобяла графика,чиято приказност се засилваше от златните кубета на църквата, недалеч от която постояхме до гроба на Борис Пастернак. След час, когато прекрачих прага на вилата на Виктор Шкловски, изпитах чувството, че влизам в храм. Мисълта, че след няколко минути ще разговарям с автора на "Сантиментални пътешествия" и "Тетива", на романа за Толстой и на "Енергия на заблуждението", със съвременника и приятеля на толкова големи творци на руската и световната литература, беше достатъчна да изпитам почти юношески трепет от срещата с необикновеното в лицето на един от патриарсите на литературната история на ХХ век.

Посрещна ни радостният лай на неговото куче, след което ни отвори дъщеря му, Варвара Викторовна. След малко дойде и Виктор Борисович, изглеждащ добре за своите 91 години, чиято тежест беше се отразила на подвижността му, но не и на неукротимата му духовна енергия, която буквално извираше от очите и думите му. Онова, което ме порази, е че той, разбрал от Саша Марямов, че съм българин, бе отделил почти цялата сутрин да си припомни онова, което е знаел и да научи нещо ново за България – "прародината на общата ни писменост", както я нарече, не скривайки удивлението си от народа ни, успял да я съхрани през столетията на робството. Скоро беше посетил Испания и, когато му разказвах за България, той вече беше сигурен, че това е следващата страна, в която иска да отиде. Вече късно вечерта, когато се разделяхме, на гърба на снимката, която ми подари заедно с избраните си съчинения, написа със странния си почерк: "Искам да дойда в България! Само трима човека."* Искаше да дойде с дъщеря си и племенника си…

Уви! Остава ми утешението, че в тези няколко часа, доколкото думите ми са могли да предадат нещо от това, което България и българинът, то той е "бил" вече тук… Защото този изключителен човек притежаваше невероятното въображение, частица от виталната сила на което вероятно ще достигне и до онзи, който като мен бъде завладян от магията на словото му, увлечен от мощните, неочаквано сменящи посоката си, течения на мисълта му, за която сякаш нито времето, нито пространството бяха преграда…

– Започнах да печатам през 1914 година. Бях двадесет една-две годишен. Това стана така: баща ми беше учител, аз пишех нещо вече. До нашата къща имаше малка типография, в която печатаха визитни картички. Там работеха италианци, които не знаеха руски език, но печатаха всичко без грешки. Печатаха даже за Тибет. Печатаха само от зрително възприятие, без да знаят какво е написано там. И не правеха грешки. Това беше фокус. При тях живееше Всеволод Иванов, преди той беше словослагател. Та той казваше: "Когато взимам ръкопис, аз го виждам, не го чета, виждам буквите и ми се струва, че ги набирам". Би могло да се случи и такова чудо – примерно, тези хора да печатат пари и разни ценни книжа, без да разбират това. Разказах тази история на един ученик на Павлов. Той ми каза: "Доколкото Павлов и аз познаваме езика, то това е възможно, защото не всичко, което човек вижда, познава." Малко по-късно аз измислих сравнението, че литературата и езикът са като статуи. Те са построени, за да видят живот, изваяни са за живота. Казаха ми, че съм го измислил, за да възкреся словото. Това беше преди петдесет-шестдесет години. А сега казвам – възкръсване чрез словото. Словото не съществува само за себе си. Словото е, за да се докоснеш до живота. Ето, моето куче например – може да дойде и да поздрави всички, но без думи. А думите вдъхват във вас живот, те са начин да виждаш. Мисленето ги предшества.

Някога Платон е писал, че изобретяването на писането, на ръкописа, е лошо изобретение. Ръкописът не говори с вас, остава след вас, но не заслужава утвърждаване. По-късно обаче го утвърждават чрез печатането и той живее вече толкова дълго. Аз мисля, че днес вече печатането е малко остаряло. То е изместено от изображението – телевизията. При това тя измества вестниците, списанията, но вероятно отслабва човешката мисъл. Може би точно това някога изрази Маяковски – че на човека му е необходим стихът на говора. За първи път казвам това и ако се наложи да го доказвам, ще ви кажа, че всичко, което съм написал, преди това съм го изговорил – диктувал съм на машинописка. Защото въобще и не съм си помислял да се науча да печатам на пишеща машина. Даже и с един пръст. И още едно странно нещо ще споделя с вас – аз пиша на руски с грешки. Вероятно и в това има някаква закономерност. За свое оправдание, но без да се сравнявам, ще кажа, че покойният Лев Николаевич Толстой е пишел също с грешки. Имало е такъв случай – когато са го издавали, коректорите го поправяли три пъти. Оказало се, че Лев Николаевич е говорел на езика на нашето време, т.е. той е мислел на езика на бъдещето, без да забелязва това. Обикновено хората не забелязват, че не говорят така, както пишат. Поправили го, а Борис Михайлович Ейхенбаум открил две хиляди грешки в коректорските поправки...

– Виктор Борисович, вие сте посветили целия си живот на литературата. Какво ви е дала и какво ви е отнела тя?

– Тя ми даде удоволствието, когато пиша, и огорчението, когато предавах ръкописа, защото ме поправят, цял живот ме поправят и това ме изнервя. Има право да ме поправя само дъщеря ми Варвара Викторовна. Какво съм загубил? Не зная. Може би получих между себе си и хората своеобразна преграда. Ето, сега ви гледам и между мен и вас вече има такова желатиново нещо. Когато бях комисар на несъществуващото вече Временно правителство, попълниха армията със стотици хиляди редници, каквито по-рано не взимаха на служба, включително и опасни престъпници. И тази пасмина ми изпратиха в Северна Персия. Трябваше да говоря пред такава "мила" аудитория. Имах много силен глас. Те ми крещят: "Ще ви убием!" А аз им отвръщам: "Защо крещите? За да ме убиете са необходими най-много двама души. Останалите не са нужни. Вие сте хиляда, но това не е страшно! Убивайте се помежду си. Освен това, когато потеглим обратно към родината, ще трябва да преминем през различни страни, а вие сте обиждали хората и в Персия, и в Кавказ…" За влаковете билети няма, не се продават, всички пътуват обратно за Русия. И се блъскат – по-лошо, отколкото в метрото. Каквото им харесваше, това правеха. Хубави, здрави сандъци хвърляха в реката, веднъж им се прияде риба – метнаха ръчни бомби и катурнаха моста. Такива хора докарах от Кавказ…

Защо ви разказах този случай от онова време?

Лев Николаевич е бил играч, така, както и Пушкин. Той играел много, после се отказал. Веднъж при него дошъл някакъв инженер, който проектирал огромна железопътна линия до Мурманск. Има такъв обичай – когато човек след дълго отсъствие започне да говори и вече досажда, сервитьорите нямат право да си тръгнат. Това у Толстой е записано така: Пиер говори с бъдещата си жена, всичко вече й е казал, а не може да му се каже "престанете". А Толстой значи играе в началото със сребърни пари, след това със златни, а онзи, богатият инженер, изпуснал една златна монета и запълзял да я търси. Лев Николаевич бръкнал в джоба си, изкарал една банкнота и я запалил. Натрил носа на онзи – как може да си толкова алчен?! Не е трябвало да вдига парите от пода. Аз не съм бил лично познат с Лев Николаевич, но зная, че обичал да помага в играта на други, когато са били внимателни с него.

Но в какво е същността?

За какво са книгите, които често умират, това количество книги, които се претопяват? Страшно е да се помисли даже. Веднъж един журналист отишъл в старинно руско градче, в което едва ли не е живял Александър Невски и попитал книжаря: "Имате ли книги?" А книжарят му отвърнал: "Книги има – купувачи няма! А защо? Защо у нас все по-малко се занимават с тези плодове? А ето модерният човек Мичурин. Издадоха му събраните съчинения в голям тираж и ни ги изпратиха. А ние едно дърво нямаме за садене. Ето разривът между това, което хората мислят и действителността.

Наскоро взех да чета Жул Верн. Не го четат, защото всички толкова много знаят и не им е интересно. Смешно е да се говори, но печатането след време някак ще се измени. Ако аз знаех как – щях да бъда велик изобретател.Толстой, вече на преклонна възраст, с молив правил илюстрации по Жул Верн. При това той илюстрирал главно откъси, в които имало хора. Тези илюстрации на Лев Николаевич може да бъдат издадени дори за метрото или да бъдат показани по телевизията. Знаете, че Толстой – още видял-невидял киното, харесал го и се снимал – няма защо да се пише… какъв ще бъде следващият начин да проникваме в съзнанието е неизвестно, но все пак това ще стане. И животът ще се измени!

По време на войната аз отидох в Ясна поляна. Може да не повярвате на това, което ще ви разкажа, но аз съм го видял с очите си. Отстъпват немците, разбити край Тула. Преди това един старец от този край го мобилизират. Ние го намерихме след боя, когато идентифицирахме убитите. Около него лежаха убити четирима немски войника. Човекът е нещо невероятно! Той е могъл още толкова неща да направи!..

Вие ме питате какво съм загубил и какво съм спечелил чрез литературата. Аз не съм изгубил възможността да уверявам хората в това, че са хора. Да им правя, както се казва, визитни картички. Спечелих известно количество човешки сърца. А какво съм загубил – разочарованията.

– Виктор Борисович, какво ви привлича в човека и в литературата?

– Проницателността на човека. Например Маяковски – изгонват го от Университета и той става писател, велик писател. Трудно му е било да живее. Но ето, че той разговаря със Слънцето поради липса на други събеседници. Той се оплаква, че го съсипва работата в РОСТА, за това, че му се налага да се занимава с евтини неща. А Слънцето му казва: "Гледай на нещата просто!".Той ги е погледнал така и не е издържал. Това е този ежедневен труд, в който не можеш да разбереш кой е крив, кой е прав…

Когато Пушкин умирал, в малък театър, доста известен актьор рецитирал стихове, в които се говорело, че и Пушкин, въпреки гениалността си, вече е омръзнал. Това е необходимата безотговорност на читателя. А има такава старинна пословица: "По-хубаво е да бъдеш стадо овце, командвано от стадо тигри, отколкото обратното".

А какво ме привлича в литературата?

Харесва ми докосването до живота. И още – понякога ми е необходимо да ме разбират. Маяковски казва, че го съсипва работата в РОСТА. Разбирате ли, понеделничните вестници се отличават от неделните, неделните пък от съботните и т.н. Но в тях липсва докосването до човека. А мен тъкмо това ме привлича в литературата.

– Виктор Борисович, нещо някога свързвало ли ви е с България?

– Седем пъти съм бил в Италия, а ето – в България – нито веднъж! Когато разбрах от Александър Марямов, че искате да се срещнем и че сте от България, се помъчих да си припомня онова, което знаех за вашата страна. Взех енциклопедията – гледам – всичко е малко. Но си спомних за една отдавнашна среща в чужбина. Някакъв човек ми разказваше за народа си и аз го попитах колко милиона са. а той ми каза, че са тридесет хиляди. Попитах го: "С какво тогава се гордеете?". "С това, че нито един от тези тридесет хиляди не е бил предател!" – отговори ми той. Това е прекрасно. Аз вече не съм много млад и затова искам на всяка цена да дойда в България, да се запозная с народа ви. За България много ми е разказвал Паустовски, чудесни неща ми е говорил за гостоприемството ви, за отношението ви към старините. Много бих искал да дойда и заради това, че България е прародината на езика, на който днес пишем. Да създадеш тази писменост, след това пет века да се бориш срещу поробителя и да я съхраниш – това е почти невероятно. Искам да видя този народ.

– Виктор Борисович, тук в Москва чух, че работите над нова книга. Какъв е главният проблем, който ви занимава в нея?

– Не зная. Тя още не е завършена. Но имам чувството, че най-хубавата си книга още не съм написал и че може би няма да имам време. Затова работя всеки ден без изключение – по няколко часа. Без работа е скучно да се живее…

Сега, когато Виктор Шкловски го няма вече сред нас, можем със сигурност да кажем, че целият живот на този велик човек беше едно от поредните въплъщения на безсмъртния прометеевски дух. Неукротимата му енергия го тласкаше непрекъснато към новото или към необясненото, и всяко негово проникновение в света на литературата озаряваше с необикновена светлина наглед познатото до този момент. Вероятно това е така, защото той, посветил живота си на словото и на неговите първомайстори, сам беше един от тях. Движейки се заедно с нас във времето, Виктор Борисович Шкловски крачеше редом с такива титани на човешкия дух като Бокачо, и Шекспир, Пушкин и Толстой, Гогол и Достоевски, Маяковски и Шолохов… Затова и написаното от него ще има съдбата на великите произведения, чиито светове се бяха превърнали в частица от неговия. Сега, прелиствайки страниците на блестящите му статии и книги, изпитвам отново щастието на приобщаването  към изключителната му ерудиция на учен, съчетана с артистизма на родения художник. Дори най-теоретичните му работи са белязани от неговата артистична одухотвореност, която те кара да ги четеш по-скоро като увлекателна мъдра проза, отколкото като научно съчинение, без това да намалява тъкмо научната им стойност. Това е една от тайните на неговия неповторим стил – Виктор Шкловски мисли като учен, а се изразява като художник. Струва ми се, че всеки, който прочете известната му статия "Изкуството като похват", ще се убеди в това. В нея Шкловски, оспорвайки популярната теза на Потебня за изкуството като "мислене с образи", се спира подробно на същността и ролята на образа в изкуството като я разграничава в различните жанрове. Със завидна логическа последователност и езикова пестеливост Шкловски достига до формулирането на основния похват в изкуството – "остранението". Тази теза на големия теоретик има определено приносен характер в изследването същността на изкуството и особено на словесното изкуство. И днес – толкова години след написването на статията, много от изводите в нея ни изненадват със съвременното си звучене, както впрочем всичко, което е създал неизтощимият Виктор Борисович. И не може да не си спомним (от разговора ни) мисълта му за Толстой, който пишел на езика на бъдещето. И без да го сравняваме с Лев Николаевич, да потвърдим и неговата "входна виза" в духовното битие на идущите поколения, запомняйки мисълта на Гогол, че "в литературния свят няма смърт и мъртвите се намесват в нашите дела и действат заедно с нас, така, както и живите".

1985 г.