НА КРЪСТОПЪТ

Нас ни мълнии огряха,

ний стоим на кръстопът...

П.Р.Славейков

В своя вековен път българската литература познава и мигове на извисяване, и загуби на най-светли умове, и безвремие на принудителни застои. Но нито изгорените ръкописи или книги, нито посечените глави не техните автори, нито отлъчванията от правата вяра, нито преследванията с огън и меч, нито сребърниците  на властта са били в състояние да унищожат българската книжнина, призвана да съхрани през най-страшните изпитни народния дух и да го пренесе през времето. Годините на т.н. "социалистически разцвет" на културата ни бяха най-пагубни като че ли за литературата. Подменените стойности в живота естествено водеха и до подмяна на стойностите в литературата. Измисленият живот имаше нужда от измислена, но "правдива" (по отношение на историческата измислица) литература. Социалистическият реализъм загърби цялото съществуващо допреди четири десетилетия многообразие на естетически търсения, платформи, течения, за да наложи огледалния образ на лъжата, като висш естетически критерий на новото време. Колкото по-натруфена бе­ше със социалистически красивости и идеологическа правоверност тази "нова" литература, толкова повече се харесваше и толерираше от властниците.

В продължение на десетилетия културният живот у нас беше лишен от своите естествени двигатели. Множеството социо-културни модели беше замене­но с един единствен, на мястото на богатството и многообразието на естетически идеи и тяхното естествено противоборство дойде смазващото господство на една единствена идея, обслужваща тоталитаризма. Нормативната естетика от времето на култа към личността беше леко дегизи­рана през април 1956 и дълги години ни се представяше като възвестителка на правата и свободите в областта на културата. Но всъщност тя унищожаваше тези права и свободи чрез еднопартийно-държавния механизъм на уп­равление. Една "управлявана" култура е задължена да обслужва единствено интересите не онези, които я управляват. И всичко противоречащо на тези интереси, независимо от естетическите си качества, се дамгосва и преследва.

Печално известни са акциите и санкциите срещу "Тютюн" на Димитър Димов, "Недостоверен случай" на Емил Манов, "Лице"…..на Блага Димитрова, "Образ и подобие" на Йордан Радичков.

Идеологическата нетърпимост към различно мислещите се разпростираше в киното, театъра, живописта, музиката. Действително стойностните произведения на изкуството през изминалите години се създаваха въпреки партийния държавния  и едноличния монопол над културата, е не поради него. И те обикновено бяха отричани, иделогически квалифицирани като вредни, чужди на нашето общество и идеали. Всеки опит да се проникне зад фасадата, да се разкрият действителните социални и психологически деформации в социалистическото общество срещаше добре организираната съпротива на номенклатурата.

Страхът се настани удобно в и без това малкия периметър на творческата свобода, за да се превърне в стабилна основа на автоцензурата. Насилственото превръщане на литературата от творчество в идеологическа конфекция, отказът от продължение на многообразието в традицията доведоха фактически до откъсване на литературата от нейните национални и европейски корени и я обрекоха на изолация от световните търсения и тенденции.

От духовен водач канонизираната литература постепенно беше превърната в послушница. Гръмко огласяваните й международни изяви не можеха да прикрият прогресивното спадане на обществения й престиж. Всичко това се отразяваше и на истинското изкуство, което въпреки трудностите и абсурдната социо-културна среда си изграждаше средства за самозащита и самосъхранение.

В литературата това се долавяше в засилващото се метафоризиране на езика, в разширяващата се условност на изображението и в търсенето на многовалентни подтекстови внушения. Писателите, които не се поддадоха на изкушенията на тоталитаризма и неговите институции, които останаха верни на вечните и непреходни цели на изкуството, помогнаха на мнозина да устоят в безвремието, чиято главна същност беше умножаващата се с годините бездуховност.

Пътеката към храма отдавна беше обрасла с бурени и изрядко нечии стъпки отекваха сред нравствените руини, за да ни припомнят, че посоката е сбъркана, че народът ни е въвлечен в един антихуманен експеримент, че пътят към обещаваното му "светло бъдеще" всъщност го отдалечава както от общочовешките ценности, така и от спецификата на нацио­налния характер, от естествената роля, която е имал и има да играе в голямото семейство на свободните народи. Пораженията в литературата нанасяха трудно предвидими поражения в духовността на българина.

Войнстващият атеизъм разруши и последната преграда пред злото – страха от Бога. Извечните нравствени критерии на българина бяха методично разрушавани като отживелици от "мрачното буржоазно минало". Поколения наред се възпитаваха в послушание и преданост към идеи, противоречащи на естеството. Възпитаваха се в обществено двуличие. Липсата на нравствени прегради в обществото водеше до разрушаването им (ако въобще са били изграждани!) в личността. Собственото лице постепенно се изгубваше под грима за обществената сцена и в трагикомичния водевил на тоталитаризма маските подмениха изцяло лицата. И докато канонизираната литература пееше дитирамби на маските, незаконната й сестра се мъчеше де възстанови човешките черти под тях. Едната преливаше от пусто в празно, другата пренасяше ден след ден през моста на времето осквернените, но съхранени национални и общочовешки ценности. Едната разграждаше през деня, другата градеше през нощта.

Такова е състоянието на литературата ни днес, когато за първи път от четири десетилетия насам тя може да направи своя естествен избор. И той, какъвто и да е, ще трябва да се съобрази с доказаната през това време истина, че литература, която не възпитава личности, спомага да се раждат чудовища.

Освободена от страха и униформеното си еднообразие, литературата днес ще потърси различни пътища към човека. Но всеки ще започва от онзи трагичен кръстопът, на който насилствено е била променена посоката й.

1990 г.