СВЕСТНИТЕ  У  НАС  СЧИТАТ  ЗА  ЛУДИ

Сетивата ни дълги години бяха приспивали както за личните, така и за обществените драми. Зад гръмогласния хор на лозунгите оставаше глухата тишина на безрадостното ни битие, в която като спаси­телни сигнали от забравени времена или други вселени прозвучаваха шепнешком стихове. Истински стихове. В тях беше жива надеждата, че още сме хора, че матрицата на тоталитаризма не ни е превърнала в послушни обществени роботи, че духът е още жив и, тръпнещ, очаква своето божествено призвание. Истинската поезия помагаше на мнозина в парадното безвремие да се взират в себе си, да търсят изконните начала на личността си и да я спасяват от безмилостната ерозия на безнравствеността, чиито страшни метастази ден след ден обхващаха безпрепятствено целия обществен организъм. Истинската поезия помагаше на хората да оцелеят без да се приспособяват, да живеят "въпреки това", а не "защото".

Истинските поети бяха в сянката на услужливите глашатаи на "втория златен век", чиито номенклатурно-верноподанически чувства бяха омръзнали до смърт на всички. Сега, когато слънцето им залезе над Правешката шатра и сянката изчезна, на вечното полесражение между злото и доброто останаха да блестят само доскоро недосегаемите им доспехи на ангели-телохраиители. Бягството им е обяснимо – плъховете (на които бяха прикачили крилете на пегаса) първи напускат потъващия кораб. Те бяха забравили, че истинската цел на пое­зията е духовна и в постоянното си боричкане кой да бъде по-първи или най-първи ангел-телохранител бяха се отучили да пишат даже грамотни стихове. "Литературен фронт" и "Работническо дело" печатаха до втръсване стихоплетните им интерпретации на уводни статии, даващи "революционен отпор" на всичко що годе свободомислещо. Докато истинските поети пишеха за "малкия човек" (сиреч за единствено възможния човек, съхраняващ човешкото в себе си при тоталитаризма), номенклатурните глашатаи се бореха срещу "малката правда". Днес това е лесно обяснимо – големите тиражи, големите хонорари, големите мерцедеси, големите вили, големите софри, големите международни срещи, големите конгреси, големите десанти, големите командировки, големите контрактации, големите цели, големите идеали, големите, големите, големите... Голямото не можеше да не бъде в антагонистично противоречие с малкото. Голямото раждаше светлините на "историческия оптимизъм", докато Малкото ставаше проводник на миязмите от задния двор. Историческият оптимизъм напълно задоволяваше номенклатурната мегаломания и идеологическия нарцисизъм на политическата лумпениада. Услужливи критици дамгосваха Малкото като "неизживян буржоазен остатък" или с по-страшната "идеологическа диверсия", или с прословутата "идейна незрялост", срещу която се насочваха всеунищожителните оръдия па т.н. "класово-партиен подход". Някои се осмеляваха да попитат: "Коя класа?" и "Коя партия?", но въпросите оставаха без отговор – следваха санкции. Литературата беше изравнена с низовата ОФ организация – на нея й беше позволявано "свише" само да одобрява и популяризира залегналите идеи. Литературата се превърна във фронт на залегнали, добре въоръжени идеи срещу неестествено високо стърчащите в обществената пустиня техни отрицания. И резултатът беше налице: пустинята нямаше нужда от възвишения, даже и природосъобразни, за да не засенчват номенклатурните оазиси.

Бедната, но велика българска литература, която устоя на столетни преследвалия с огън и меч, само за няколко десетилетия беше превърната в послушна сервитьорка от зората на общественото хранене, за да се преобрази (за непосветените – неусетно) в посветена куртизанка на масонската ложа. Странно превъплъщние! – би възкликнал всеки запознат с многострадалната съдба на вековната ни литература. Но и единствено възможно във времето, което актуализира гениалното Ботево заключение: "Свестните у нас считат за луди".

Дълги години от страниците на литературния и нелитературния печат услужливи литератори, способни да "докажат" всяка теза, поучаваха пишещото братство за кого, за какво, как и защо трябва да се пише. Дълги години онези, които обслужваха делника и го "насищаха" с исторически оптимизъм, се радваха на безкраен низ от историческо-оптимистични оценки и материални облаги. И дълги години онези, конто се занимаваха със задните дворове на същия този мрачен наш делник, трябваше да си останат в тях – сред препълнените кофи за смет и олющените мазилки като нагледно доказателство за разликата между чорногледството (сиреч очернителството) и "светлата вяра в бъдещето".

И докато литературите на други народи се занимаваха с живота като единно и неделимо цяло, нашата литература (в услуга на услужливите литератори) раздели Живота на две части: едната – голяма и красива, пробляскваща със сравнително чисти витрини като бул. "Витоша" и другата – запусната, грозна и мръсна като задните дворове на същия булевард. Номенклатурните глашатаи, които"талантливо и всеотдайно" служеха на големия Живот, се изкачиха на високите му етажи, докато бедните рицари на "жалката Правда" си оставаха перманентно в преддверието, приличащо на Дантевото чистилище. И докато първите мислеха как да се качат от по-ниския на по-високия етаж, вторите се чудеха как да оцелеят. Защото е казано: "Не хлебом единним жив человек", но и с огризките от царската трапеза също не можеше да се живее...

Характерът и талантът бяха непрекъснато поставяни на изкушения. Едни се поддаваха, други се свиваха в себе си, трети се пропиваха, а имаше и такива, които предпочитаха смъртта пред лабиринта на безизходицата. Но един предсмъртен вик – "Самоубийствено живеем!" – не можеше да заглуши фанфарния поход към светлото бъдеще. От амвона се произнасяше поредната абсурдна директива: "Повече сред народа, по-близо до живота!" н народа се щурмуваше като на война – с хеликоптери и десанти! Литературата беше унизена до своето крайно отрицание – пропагандатор на тоталитаризма. Печално известните сборници "Априлски сърца" вероятно нямат адекват никъде по света в края на XX век. Поети ли бяха онези, които доброволно поднасяха сърцата си на тепсия пред ненаситния априлски Молох? Сърцата им бяха ли сърца, щом след изтръгването им, техните собственици продължаваха да живеят? Или те отдавна са вече мъртви и между нас се движат само техните сенки като последно доказателство, че тоталитаризмьт не е лишен от нищо – включително и от призраци...

Чудовищната система не можеше да роди нещо по-различно от чудовище. Но както всичко и това чудовище трябваше да бъде идеолого-дегизирано в съответствие с грандоманския декор на абсурдния обществен театър. И сред десетките невзрачни статисти, изобразяващи "малкия човек", с твърда стъпка излезе на литературно-обществената авансцена суперменьт на социалистическия реализъм – "положителният герой" – най-голямото недоносче на идеологически чистото (т.е. психически болното) въображение. За да бъде всичко докрай успоредено с априлската симетрия, на априлските дискусии механично беше прилагана Менделеевата таблица към литературата, за да се скрепят псевдохудожествените номенклатурни стойности с "исторически" непроменимо относително тегло. Мегаломанията се предаваше като вирус отгоре надолу и не бяха малко онези, които и на сън, и на яве вече виждаха имената си, изсечени със златни букви до скромните квадратчета на дядо Славейков и дядо Вазов, Чудно ли е тогава, че всеки, дръзнал да се противопостави на узурпираната Менделеева таблица на българската литература, беше отлъчван от правата вяра?

Чудно ли е, че дръзкото малцинство на гражданското неподчинение беше смазвано от страшното мнозинство на страха? Чудно ли е тогава, че общественият авторитет на съвременната ни литература изчезна и че духовният глад на българина се задоволяваше предимно от преводната? Чудно ли е, че допотопното рало на "историческия оптимизъм" изора гранична бразда между литературата и живота? Чудно ли е, че вярата в българския писател като "глас и съвест" на своето време започна стремително да девалвира? Че писател и народ се оказаха трагично разделени като детето от своята майка?

Яничарски времена...

Но животът си има своя правда и, както сочи Историята, не търпи дълго да му се месят в архитектониката – разместените стойности рано или късно си идват на местата. Онзи, който от амвона на фарисеите обичаше да казва "Над нас е само бог" и с това заклинание оправдаваше яничарската си политика, предизвика божествения гняв – десетилетно потискания гняв на народа.

Днес се събуждаме от дългогодишната летаргия, от принудителната обществена кома, за да се отърсим завинаги от страха и апатията, да се разделим с утопиите и догмите, да се върнем към вечните духовни стойности, без които пътят ни към бъдещето е невъзможен.

И литературата като обществото ни се оказа тежко болна. Дали ще я оздравят глътките свобода зависи и от всички нас, които не сме преставали да й вярваме и да искаме от нея да бъде нашето несъгласие и нашата съвест, нашата надежда и нашето послание към бъдещето. Сега, когато сетивата ни се събуждат и за личните, и за обществените драми, нека си спомним, че имаше стихове, че имаше книги, че имаше музика, че имаше картини, които ни помогнаха да устоим, да запазим човешкия си лик. А това значи, че духът на българската култура е жив и че от руините на тоталитаризма ще възкръсне като птицата феникс, за да понесе на крилете си трите свои вечни и непроменими цели: свобода, братство, равенство.

 Декември 1989 г.