|
Младен ВЛАШКИ
П Р Е З Д В О Р А, А Н Е П О Х Р Е Б Е Т И Т Е Н А В Р Е М Е Т О
 |
„През двора на времето”
е озаглавил своята „дебютна” критическа книга Светлозар Жеков. За всички, които
го познават от последния четвърт век на българския литературен живот, а те не
са малко, той е истински литературен човек. И затова малко парадоксално звучи
определението за „дебют”. Но и такива са пътищата на българския литератор. В
началото на седемдесетте години младият филолог започва като асистент в СУ,
естествено за времето си, увлечен от идеите на руския формализъм. Но бързо
напуска тихия академичен пристан, за да участва на живо в правенето на
литература – като литературен журналист, като литературен критик, като
преводач, като редактор и като един от първомайсторите на частното
книгоиздаване – бумът на неговото издателство „Перо” в началото на 90-те години
ще остане неоспорим.
|
Неоспорим факт в същата история ще остане и модерното му издание на Христо
Смирненски – два тома творби и критика с мултимедия, и досега най-добрият
подобен продукт не само у нас, а като замисъл и изпълнение на електронния
вариант - и в Европа (за да спомена само пространството, за което съм сигурен).
Та неговият сборник с литературна критика днес е отглас на това литературно
живеене. В него се вижда фигурата на един тип литератор, който като че ли
остава в рамките на добрата стара школа – човек, които не изпада в кризите на
въпроса „Има ли смисъл ?”, а вярва, че в правенето на литература има смисъл. И
този смисъл е божествен за човешката култура. Затова трябва да му се служи без
оглед на практики, които изтъкват предимно авторското его или уникалност. В
тази порядъчна служба усетът за новото, а не модното, е една от запазените
марки на
Светлозар Жеков – независимо дали като аналитични наблюдения върху
български класици, или като проблемни статии в периодиката за текущия процес,
или като идеи за литературна политика (като дигитализацията на българската
класика например). Но в същото време жизнеността на авангардното мислене и
практики у литератора Жеков се ориентира около класическите ценности на
световната литература – като историк той се стреми да запази в разговори живото
слово и мисъл на стойностни автори (в книгата са публикувани разговори с
Александър Геров, Арсений Тарковски, Виктор Шкловски, Татяна Бек и Бела
Ахмадулина), като преводач пледира за поетическата вярност на превода (статията
му „Буквализмът срещу себе си” е част от стойностната теория на превода в
България) и практикува тази поетическа отдаденост на оригинала в своите преводи
от руски (публикувани в сборния том „Арсений Тарковски и други руски поети”
С.2007), като критик си спестява ефектните интерпретации за сметка на правдивия
литературен портрет, в който размисля върху творчеството на сродни на
литературната му душа автори като Атанас Далчев, Иван Теофилов, Кирил Топалов,
Георги Белев, Кирил Кадийски, за да спомена само някои от портретите в
сборника.
Тези жанрови изяви на литературния човек са белязани също със знака на
литературната вяра. Те не са свързани с имена от шумните хребети на времето,
там, където се слагат паметниците на масовото, доста често манипулативно
почитание. Свързани са с имена и факти от дворовете на времето, в които както
„шъпот и смях в белоцветните вишни” тихите ведри слова още пазят духа на
истинския живот. На истинския литературен живот , в който са вярвали хората от
различни епохи, независимо дали са носили имена като Гьоте, Пушкин, Пенчо
Славейков, Атанас Далчев или Арсений Тарковски.
В-к „Демокрация днес”, бр.
35, 31.08.2007 г.
ЗА ЦЕННОСТИТЕ В ЛИТЕРАТУРНИЯ ЖИВОТ.
В-к "Пловдивски университет", бр.7, 9 октомври 2007 г.
|
