КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Уважаеми Читателю на тази книга,

която сигурно взимаш за дебют. Може да се подведеш да я вземеш и за късен дебют по причина, че късният дебют е като късната любов. В нея не казваш на обекта на своите чувства всички глупости, които в предшестващи случаи са ти идвали на ум от прима виста, мериш си думите и патоса, защото вече си се парил и знаеш, че на всяка лекомислена клетва рано или късно иде времето и на доказателствата, знаеш много добре кое е ефимерно и кое сериозно, сиреч показваш уважение и към обекта, и към субекта на чувството си, включително и към самото си чувство. Така погледнато, подвеждането ти няма да е случайно, книгата наистина прилича на късен дебют, какъвто обаче, както се рече, също не е, защото които познават Светлозар Жеков, знаят, че за активното му участие няколко десетилетия в литературния живот не наличието непременно на книга е било определящо за качеството на това участие. През въпросните десетилетия отделните части на тази книга можеха да бъдат ядра на няколко други книги, в които по обичаю тогавашному можеше да се налепи доста плява, дето времето щеше да отвее, чиито следи обаче щяха да си останат в книжките (във вида черно на бяло), повод за гневни самопитания днес от страна на не един или двама пишещи братя (във вида – как съм могъл да пиша някога тия глупости). Очевидно нещо го е възпирало да спрята и издава лесни книжки, а не че не би могъл: и като дългогодишен редактор за поезия в Националното радио (за Златния фонд на което остави десетки предавания с български и чужди писатели), и като редактор в отдел "Публицистика" на списание "Пламък" (с продължилата повече от година поредица "Изкуството на факта", подсказваща едни от първите симптоми на по-различно от налаганото дотогава униформено мислене), и като редактор за критика в издателство "Български писател", и като един от първите деятели на "самиздат" и ентусиазиран редактор-издател на интересното литературно списание  "Перо", и като активен частен издател, и като директор на Националния център за книгата в Министерството на културата (където поради държавническото ни културобезхаберие така и си остана на книга неговият пионерски проект "Българско книжовно наследство" за нов прочит, издаване и дигитализиране на българската литературна класика, съчетано с безплатно предоставяне на книжните и дигиталните издания на всички български библиотеки и свободен достъп отвсякъде по света в интернет)… С други думи – неучастието му в "книжния" дебат на съвременната българска литература не подцени с нищо сериозното му участие в "литературния" дебат за същото.

От допусканата тогава от мнозина грешка да се прави книга от всичко, което текущият литературен процес те кара да пишеш, може би освен нежелание да се съобразява докрай с конюнктурата го е предпазвала и някаква черта на характера му – като че му иде по-отръки живият контакт с литературата и с тези, които я правят, отколкото кабинетното затваряне и осмислянето на ставащото през дистанцията между създателя на литература и анализатора й. Неговите темпераментни отзиви и рецензии, ерудираните му статии, запомнящите се предавания по Националното радио (където е "родител" на две дългогодишни предавания – "За повече добри книги" и "Добър ден") съвсем не са несъпричастни към утвърждаването на редица  нови за времето си имена – Кирил Кадийски, Борис Христов, Георги Белев, Александър Томов, Иван Бориславов, Иван Методиев и др. Участието му през 1979 г. с полемични и обзорни статии в дискусията за новото поколение в българската поезия не остана незабелязано, а статията му "Новото поетическо съзнание", ("Пламък" – 1987 г.), публикувана сега и в тази книга, показа не само верен критически усет за стойностите на все още официално непризнаваните нови имена в поезията, но и способност да се видят процесите, протичащи в тогавашната ни литература и потвърдени от времето. Трайна следа оставят и литературните му портрети от това време, които прибавят своя дума към вече казаното и преизказаното за автори, като Атанас Далчев, Дора Габе, Димитър Пантелеев, Павел Матев, Иван Давидков, Андрей Германов, Иван Теофилов, Любен Дилов – баща, Росен Босев, или пък правят първи опити за по-цялостно осмисляне на автори, като Георги Белев, Кирил Кадийски,  Александър Томов и др. (Най-добрите от тези портрети съставят раздела "Духовни спътници" в книгата, а интервютата с някои от писателите от различни поколения са събрани в раздела "Срещи на духа", в който са поместени и едни от най-ценните текстове на тази книга – разговорите на автора с Александър Геров, Арсений Тарковски, Виктор Шкловски, Бела Ахмадулина, Татяна Бек и др.) Специално трябва да се отбележи, че статиите му от първите месеци на демократичните промени  "Свестните у нас считат за луди" (в "Литературен фронт") и "И свет во тме" (в "Народна култура"), се включиха успешно в започващия сериозен дебат за насилствено променения и деформиран развой на българската литература през годините на тоталитаризма. Книгата ни предлага и задълбочените изследвания на Светлозар Жеков върху поетиката на Елин Пелиновия разказ, върху принципите на предметно-пространствената организация в българската поезия, за новото поетическо съзнание през 70-те г., за творческите светове на Арсений Тарковски и Татяна Бек, за държавата и книгата и др.

Е, днешната постмодерна критика сигурно няма да хареса тези текстове от 70-те и 80-те години на миналия век, те сигурно ще й се сторят старомодни с опита си да разкрият художествения свят на твореца. Модерно от доста време  е обратното – да си намериш причина не да разкриеш света на някой автор, а по повод на речения свят да разкриеш главно света на собствената си постмодерна ерудиция на принципа на "аз и аз" от известния анекдот. Няма лошо, не крия, че и на мен второто често ми е по-интересно, спестява ми труда да прощудирам поне една-две лавици книги, за да науча наизуст, та да мога да цитирам ерудирано няколко десетки формулировки на десетина автора, без споменаването на чиито имена никое изследване днес не е изследване като за пред хора. Лошото е само, че в много от тези текстове от цитиране на чужди текстове не остава място за влизане в авторовия свят и текст със свой текст.

Сиреч искам да кажа, че всеки подход в литературната наука може да бъде еднакво полезен или напротив. Зависи как ще го приложиш и дали имаш какво да кажеш. Които познават Светлозар Жеков от по-отдавна, знаят, че като студент той се опитваше да казва едно или друго със стихове, които пишеше не по-зле от мнозина от връстниците си, за които по-късно започна да пише и да помага за утвърждаването им. Но когато започна да превежда Пушкин, Баратински, Лермонтов, Есенин, Манделщам, Татяна Бек, Тарковски (от когото през 1982 г. преведе и издаде цяла книга – "В средата на света") и др., очевидно реши, че летвата в поезията е толкова висока, че по си струва да въведеш тези поети в българската художествена орбита, отколкото да подрипваш да мериш ръст с тях, да крадеш идеи и образи и да се правиш на велик български поет, обявявайки всички останали за бездарници. Благодарение на това ние днес имаме в негов превод важни части от творчеството на едни от наистина най-добрите руски поети от различни поколения (издава ги в отделна книга, която май излиза едновременно с тази). С някои от тях направи и интервюта, обхващащи последния раздел на тази книга и предоставящи на българския читател рядката възможност да се докосне до непознати страни на техния художествен и човешки свят.

Подобно на това с поезията беше и докосването му до драматургията. Той предложи на киното един много смешен сценарий "Пари от небето",  а на театъра – пиесата "Тото", която спечели литературен конкурс за съвременна тема, но и тя, подобно на сценария, се размина с реализацията си, защото това се случи във време, в което много не се тачеше да говориш това, дето го мислиш.

Споменатата вече черта на "динамичния стереотип" на Светлозар Жеков – да предпочита действието пред умозрението, както и живата, нерядко конфликтна беседа пред прекия или косвен литературен диалог, която през годините му спечели и немалко недобромисленици, беше моторът и на редица "некабинетни" негови прояви, които сигурно също допринесоха за отлагането във времето на издаването на тази книга, ще спомена само няколко от тях:  заедно със Стефан Савов и Александър Шурбанов той беше съучредител на един от първите клубове за демокрация  – този при Съюза на българските преводачи; като директор на Националния център за книгата (1997–1999) положи много усилия за осъществяване на ефективен диалог между държавата и книжовната общност, организира две национални конференции върху проблемите на книгоиздаването, предложи впечатляващата с мащабите си вече спомената програма "Българско книжовно наследство", която предвиждаше издаването на 100 български класически автори ; инициира създаването на първия български "Books In Print"- каталог, който издаде като книга  и CD-ROM, съвместно с НБ "Св.св. Кирил и Методий"; по негова идея Министерството на културата, НЦК и Община Пловдив създадоха през 1999 г. Националната награда "Хр. Г. Данов"; както се каза, той е сред пионерите на българския самиздат, сложил началото по-късно на новото частно книгоиздаване у нас; през 1990 г. започна редактирането и издаването на независимото списание за литература и изкуство "Перо", от което по икономически причини излязоха само два броя, които обаче и днес  впечатляват със сериозното си литературно качество и високите естетически критерии при подбора на автори и творби, с трезвото отношение към историческите корени и приемствеността в прекъснатия насилствено естествен ход на литературата ни, а през 1991 г. списанието даде име и на едно от първите частни издателства у нас след промените – "Перо".

Светлозар Жеков е един от пионерите и на дигитализацията на българското книжовно наследство – заедно с Александър Ванчев, Живко Иванов и Светослав Петков той подготви и осъществи уникалното мултимедийно издание "Христо Смирненски – новият прочит" в два тома и CD-ROM, отличено с Националната награда "Хр. Г. Данов" (2002 г.) за принос в книжовната култура на България. Първият том съдържа най-представителното от поетическото и прозаическото творчество на Смирненски, към което са прибавени биография и интересен фотоархив. Подобно сериозно, почти антологично, издание на Смирненски отдавна не беше правено, в последните десетилетия нашите класици се издават предимно в малки книжки, предназначени за децата от прогимназиалния курс или за гимназисти и кандидат-студенти, а политическите промени, със станалите по едно време доста модни "преоценки", обрекоха автори като Смирненски, Гео Милев и Вапцаров на конфузно премълчаване или ги превръщаха в обект на разгорещени повече политически, отколкото литературни препирни. Явно трябваше да отминат поне десетина години от сриването на тоталитарната система, за да се оценят талантът и творчеството на тези поети  от гледната точка не на една доказала своята социална и политическа обреченост идеологическа доктрина, както това се правеше по най-лошия начин десетилетия наред, а от позицията на обяснима социална и човешка тревога.

С това издание Светлозар Жеков прави успешен опит  да осмисли Смирненски по различен литературно-исторически начин, създавайки нова по същество тематична архитектоника на рецепцията на неговото творчество през един доста дълъг и противоречив, най-меко казано, период. Това е наистина "нов прочит" на Смирненски, както е отбелязано на корицата и на двата тома, който дава възможност на всеки читател, от професионалния до ученика – всеки според подготовката си да може сам да прецени коя от всичките оценки на критиката до момента, подредена по теми и по времето, в което се появявала, да приеме и коя не – нещо, което наистина не е правено досега.

Едни от новите неща, които за разлика от всички досегашни изданието предлага, е включването на много подробни идейни, тематични, мотивни, персонажни и други анализи, както и анализи по ключови думи и проблеми от творчеството на поета, от жизнения му път и от формирането на неповторимата му писателска физиономия, на самобитната му поетика, на сложната художествена система на корелациите "персонаж и герой", лирически "аз" и "ние", на социалните идеи и послания на поета. Нов момент е и включването на тестове за формиране и проверка на широки знания за творческия  свят на поета, речник на литературните термини, указателните полета на всяка страница, даващи възможност  за бърза и лесна ориентация в различните равнища на анализите и връзките между тях в подробния преглед на критическата рецепция на Смирненски от 20-те години до днес. Важна и неделима част от изданието е дискът, съдържащ разширен фотоархив, свързан с житейския и творческия път на Смирненски, както и рецитал на Сава Хашъмов по известни стихотворения на поета. Както пише издателят, изданието предлага на читателя "стъпка по стъпка" и "тема по тема" да премине през различните "нива на осмисляне" и да избере от множеството гледни точки онази, която съответства най-пълно на неговите подготвеност и разбирания; то е "ключ към общото знание и оценки за твореца, както и предизвикателство към ново осмисляне", а събраното в него е изключително приложимо и към учебния процес – както в училището, така и в университета.

Отклоних се малко повече по повод на изданието на Смирненски не защото то има нужда от реклама, а защото ми се струва, че не го забеляза както се подобаваше за такова необичайно издание нито пред-, нито постмодерната критика – на едната сигурно й се е сторило малко съмнително и не съвсем "в линията", за другата пък сигурно Смирненски, като писател, който си служи с логични думи, изречения и препинателни знаци, отдавна е изпаднал от любимия й "литературен канон" и е преминал в почетния "другий полк". Ние, както е известно, отдавна имаме опит в тихото убиване на онова, което се отличава от нас. Справка – и самият Смирненски, след като посвещава на любимата си политическа сила своята любима лебедова песен "Приказка за стълбата", заради която силата си го е оставила по макаренковски за назидание и урок на следващите да си умре като куче. Както двайсет години по-късно щеше да прати другия, също безподобно талантливия огняроинтелигент, да умре на позорния стълб на разбойниците, може би силата, водена от максимата "какво тук значи някаква си личност", е имала поне още няколко стотини толкова талантливи поети, а пък в същото време е изпитвала остър недостиг откъм юначаги, готови, без да се замислят, да убиват мирни граждани по списък или пък да взривяват пътнически влакове... Пак се отклоних, беше за последно.

Накрая не мога да не отбележа и че книгата "През двора на времето" идва след излизането на обемната литературна анкета на Светлозар Жеков с поета и преводача Кирил Кадийски, която преди няколко години разбуни доста силно мъртвото море на постмодернолитературното ни балканско гьолче. Всички знаем как се правеха анкетите някога – с въпроси, утвърдени от централния комитет на същата оная сила, дето преди време беше затрила Смирненски, Гео Милев и Вапцаров; въпросите бяха едни и същи към всички анкетирани, самите те йерархично доста внимателно подредени в писателско-партийната номенклатура. Въпросната анкета на Светлозар Жеков нямаше нищо общо с анкетите от "оня списък", тя предложи широко поле за дискутиране на разнообразна проблематика във връзка с едно определено литературно време и с жизнения и авторския път на един от представителите на това време. Цялата анкета е построена така, че всъщност пред читателя е една голяма студия на анкетиращия за анкетирания, прекъсвана непрекъснато от коментари на самия анкетиран. Да, такова нещо досега не е правено нито в пред-, нито в постмодерния период на скромната ни книжнина. Не коментирам дали това е интересно,  много интересно, или пък  уникално интересно, защото се отнасям по принцип с недоверие към суперлативите, просто досега никой не беше се сетил да го направи.

Да, в добрия живот е като в добрата драматургия – всеки от действащите лица е прав, стига да се научим  да му признаваме правото на това и да вникваме в основанията му. И да имаме желание да забележим в това, което прави, онова, което хем го отличава от другите, хем приобщава усилията му в един или друг общ процес на протичащия край нас, през нас и след нас шарен живот, в който имат своето място и твоите, уважаеми Читателю на тази книга, и моите, и Светлозар Жековите отсъствия и участия, неуспехи и успехи,  разочарования и надежди. Защото "През двора на времето" е опит на критика и литературния историк да "възстанови" от своя ъгъл на зрение творчески светове, наблюдения, анализи и срещи в едно нелеко както за всички ни, така и за културата ни време.

Кирил Топалов

 София, юли 2007 г.