Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
П Р Е В О Д И

Георги БОРИСОВ

СВЕТЪТ НА ТАРКОВСКИ

Неговото име чухме за пръв път в края на 60-те, когато по екраните прелетя като светкавица фантастич­ният „Андрей Рубльов“ на режисьора Андрей Тарковски. Някъде между другото стана дума, че това е синът на поета Арсений Тарковски, един от големите пре­водачи на източна поезия в Съветския съюз. Уви, из­глежда, че само в собстве­ното си отечество превода­чът е пророк... Десетина го­дини по-късно във филма „Огледало“ нечий глас зад кадър прочете стихове, кои­то в полупразния салон прозвучаха като откровение и после дълго ни преслед­ваха с хипнотичната сянка на образите си:

                                                         Когда судьба по следу шла за нами,
                                                         Как сумасшедший с бритвою в руке.

Тогава не знаехме, че това е стихотворението „Първи срещи“ от Арсений Тарковски; че както синът в киното, така и бащата в поезията е уникално явле­ние — разбира се, не тол­кова поради факта, че из­дава първата си книга на 59 години...

Още от най-ранна младост Тарковски води из­тощителния живот на про­фесионалния литератор. Но посред къртовския труд над чуждите стихове той не пре­става нито за миг да отсява дума по дума личните си размисли и преживявания, сякаш за да докаже, че пое­зията се ражда в мълчание­то и безмилостната борба със словото.

Създавана в течение на половин век, тази поезия изглежда написана на един дъх –  толкова цялостна и равностойна е, толкова по­стоянни са идеите и чув­ствата, с които е наситена от първия до последния ред. Това именно постоянство като че ли й придава из­вестно тематично еднообра­зие и затруднява непосред­ственото й възприятие; а всъщност определя фило­софската й дълбочина и бо­гатството от изразни сред­ства. Превъплъщенията на живота и смъртта, вечният кръговрат на природата и трезвото самосъзнание за нетрайното човешко същес­твование, втората действителност на словото и мъ­чителния стремеж да се съ­храним чрез любовта, изкуството и народното битие – ето част от мотивите в творчеството на Тарковски, което, стои   плътно до поезията на Тютчев, Блок, Заболоцки.

Един от най-тежките не­дъзи на преводната ни пое­зия е механичното възпроизвеждане на текста, когато, за да схване смисъла, чи­тателят прибягва до оригинала, та с негова помощ по-лесно да навърви пръс­натия наниз от думи в българския вариант, изпъстрен с евтини рими. Още по-страшно е обаче, когато под предлог, че съхраняват ду­ха на творбата, превода­чите ни поднасят само свои­те гладко изписани волни съчинения. Младият Свет­лозар Жеков не си е позво­лил нито първото, нито вто­рото (освен в „Дървета“, „Приазовие“, отделни стро­фи на „Пушкинови епиграфи“ и пр.). Рядко един тол­кова труден и сложен поет като Тарковски е бил така вярно изтълкуван и талан­тливо пресътворяван на български. Ето защо още повече дразни фактът, че някои са го мерили със собствения си аршин: налице е едно невзрачно издание, което покрай нескопосното си оформление създава и едностранчива представа за мащаба на големия творец. Иска ни се да вярваме, че пропуските в подбора се дължат единствено на липсата на хартия и че ще станат повод светът на Тарковски да заеме своето истинско място в съзнанието на българския читател с едно по-пълно бъдещо издание.

                                                                                                                                                        Сп."Факел", 1982 г.

 

 

new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола