Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
Д О К Л А Д И

Що е национална политика за книгата  и има ли тя почва у нас?

 
Уважаеми колеги,

Аз няма да ви занимавам с това какво сте постигнали вие - благодарна тема, върху която се е потрудил Георги Цанков и който ще говори след мен. Аз ще се опитам да направя не-емоционална равносметка на онова, което се опитахме да решим с вас след прегледа на състоянието на българския книжен сектор, направен професионално от дълбоко уважавания от мен експерт от Великобритания г-н Дейвид Кингам. Като един от вас, но и като служител на Министерството на културата, а и като мечтател за онова време, когато държавата няма да има нужда от шапки, а от глави, се чувствам длъжен да ви кажа цялата моя истина. На първо място като директор на Националния център за книгата, на второ - като представител на книжовната общност в диалога й с държавата и, на трето място -  като литератор - критик, преводач, журналист и издател.  Сигурен съм, че тя ще хареса на едни, а други ще настрои срещу мен и първите. Но аз съм готов да понеса упреците на вторите, ако ги има и са аргументирани, защото освен с всичко друго, с което Обединените демократични сили днес закономерно управляват страната ни, ние дойдохме във властта, за да я упражняваме "прозрачно" и "диалогично". А това означава координиране на администрацията по отношение националните приоритети на програмата на правителството 2001-ва, разширяване на диалога с общностите, свързани с тези приоритети и изграждане на стратегия за развитие и план за действие с всяка една от тях, които да доведат до желан и планиран резултат. Проста, дори бих казал, ясна математическа формула и за хора със средно образование. Уви! - в условията на преход еднакво опасни се оказват както устойчивите средни нива на старата администрация, така и новосъздадените по-висши. Едните - поради устойчивата им съпротива на всичко ново, даже и без оглед на политическия му цвят, а другите - поради неопитност, незнание или спасително желание да се придържат към установените от години норми на администриране, позволяващи им временно да скрият онова, което общността и обществото рано или късно разбират - т.е. неспособността им да отговорят на обществените и държавническите потребности на новото време.

Вече сигурно съм омръзнал на неприятелите и повече на приятелите си с едно и също твърдение:

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЕ НУЖДАЕ ОТ БЪЛГАРСКАТА КНИГА, А НЕ БЪЛГАРСКАТА КНИГА ОТ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА.


"Изтичането" на интелектуален елит в най-новата ни история е достатъчен повод за размисъл в тази посока. А в предишни години - емигрирането на творци на словото и мисълта като Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Димитър Инкьов, Петър Увалиев, Христо Явашев - Кристо и не малко други, които се осъзнават по-малко българи и повече принадлежащи на страната, на чийто език пишат, е красноречиво доказателство за това, че във времето на световната глобализация, националният творчески потенциал може да бъде "купен" или "продаден", както се купуват и продават нови технологии или дори стари, за да не пречат на новите. Във време на икономически трудности, естествено следващи пладнешкия комунистически грабеж на националното ни богатство, след пропуснатото "едно поколение време" следва да се замислим - кое е по-ценно - книгата или парите? Въпросът е двупосочен - и към държавата, и към издателите, и към авторите и преводачите, и към всички, свързани с разпространението, представянето и съхранението на българската книга. Зле-разбираният "пазарен механизъм" показа и "добрите", но и лошите си страни за книгата. Книгоиздаването първо се отърси от натрапчивото държавно присъствие, държавните издателства загинаха или бяха погълнати от пазарната стихия. Но след първоначалния частно-издателски бум, от две години насам, след рязкото намаляване на покупателната способност на населението и тиражите, се оказа, че книжният сектор някак прибързано се е зарадвал от срязването на пъпната връв с държавата в предишните години на икономически възход за него. Книжната индустрия и свързаните с нея сектори се оказаха в "икономическа" изолация от процеси като приватизацията и приравнението с всички други производители и търговци при данъчната реформа. Но нека разгледаме този процес в дълбочина. Ще се спра главно на книгоиздателите - откъде дойдоха те? Като изключим многото случайни, които обаче не дават повече от няколко процента от общата книжна продукция, големите издатели дойдоха от бившите държавни издателства - професионалисти с хуманитарно или друго висше образование, редактори, преводачи, автори. По време "държавно" в редакциите бяха подтискани техните либерални мнения, преценки и реакции. Икономическият бум в книжната индустрия се дължи най-вече на тези хора, които много добре знаеха какво липсва на българския читател, какво умишлено не беше включвано в книжната карта на България. В естествения си стремеж към децентрализация и отказа си от "държавната ясла", те (всъщност, ние) попаднахме в собствения си капан.

При децентрализацията, за която мечтаехме и продължаваме да мечтаем, издателите загубиха централизираното книгоразпространение. Какво то е обслужвало е без значение - то беше прекрасно организирано, защото отговаряше на нуждите на системата. То информираше, продаваше, правеше опашки за книги...Това не е носталгия, защото още помним как се претопяваха тиражи, за да свърши изданието уж поради търсене, и втори и трети и пети тираж, помним уви! - и как, за да си купим търсена книга, трябваше да си я платим в "подаръчен" комплект с няколко по-скъпи соц-глупости. Слава Богу, че това време е в преизподнята! Но какво стана с държавата? Издателите облекчиха държавата от несвойствената й функция да разпространява мисъл, знание и духовност, а държавата на свой ред им се отплати като измъкна изпод краката им системата си на разпространение. Оказа се, че в тази държава, освен общността и нейния избраник - министърът на културата - няма друг, който да разбере, че това е удар срещу духовността, по-страшен от много други, далеч по-огласени непопулярни мерки на реформата. И никой всъщност не изрече, че да продаваш книжарниците за пари е все едно да продаваш стойностни книги на "Вторични суровини". Във България след 1989 год. имаше  достатъчно грамотни и инициативни хора, които да създадат издателската индустрия. Те инвестираха в родината си, а не в САЩ интелекта, знанията, способността и находчивостта си. За съжаление не се намериха такива, които да инвестират в книготърговската мрежа - по правило червените пари се инвестираха в оръжие, петрол, зърно и пр., но най-малко в книги и свързани с тях дейности. По едно време червеният ариегард на мутрите се опита да инкасира издателския бизнес, но като видяха, че боят при рекета е повече от парите, сами се отказаха. Така или иначе в книгоразпространението никой не инвестира, а закъснелите опити на издателите да направят едно ТКЗС от 40 кооператори с по 5 000 долара само за приватизацията на една атрактивна книжарница на "Алабин" и "Витошка" - позната като "руската на Бояджян" - някогашният й изключителен управител, се оказаха безуспешни пред "вездесъщото кюфте на "Макдоналдс", според сполучливия израз на Рони Вагенщайн. Той вероятно ще ви разкаже повече за "сделката на века". Но да се върнем към сериозното - във всеки учебник по инвестиции са определени кои са реалните активи на една държава, т.е. кое формира националното й богатство - земя, природни изкопаеми, постройки, съоръжения, машини и пр., и  - далеч не на последно място - знания!

Държавата в момента се освобождава от книжарниците - от несвойствена собственост - като я изважда обаче от свойствения й смисъл на съществуване.

Какво е една държава без знание, опит и мъдрост, натрупвани с поколения чрез книгите? Какво е една държава в процес на загуба на националната си идентичност, поради невъзможност българските книги да достигат до българските си читатели в страната, пък камо ли в чужбина? Какво е една държава, когато и най-лошият Макдоналдс е по-привлекателен от най-добрата книжарница или библиотека? Тази държава - уви! е лесна плячка на всякакви чужди на България и българщината интереси, включително и на трайния исторически обусловен и жив национализъм на много от съседите ни. Бяхме забравили след Тато за вицовете, но покрай абсурдното му продължение на Балканите в лицето на Милошевич, се роди един прекрасен виц за взаимопроникването на балканските култури: Защо пуснал американският пилот бомбата над Горна Баня? Ами защото чул отдолу сръбска музика! Страхувам се, един Божи ден подобна на тази интелигентна ракета, както евфемистично технократите наричат средството за унищожение, да не се окаже, че е разбила само един покрив, ами е взривила цялата, съзиждана от векове,  къща на българското мироздание. Лишавайки се от свободния, неограничения и облекчен достъп на всички до книгата, държавата всъщност се разделя с надеждата си за просперитета.  Никоя реформа би била възможна без знанието. Колкото по-трудно-достъпно го прави държавата заради другите трудности, които е онаследила, толкова по-малко успех ще има в реформата. Не може да искаш европейско мислене от средно-статистическия гражданин, който слуша само сръбско-гръцко-българско-турска чалга на цената на една ракия, очаквайки, че той ще предпочете последната в града (за селата и не става дума) книжарница, в която да си купи стойностна книга на цената на отлежало шотландско уиски. За него това са глезотии, най-много да си го позволят за романтична еднодневка за умрялата от скука жена, или за учебника по зоология за сина, който тази година е нов. Загубата на духовност е загуба на национален капитал и колкото по-скоро шапките прекарат през главите и придружаващите ги тела тази, исторически многократно доказвана истина - за връзката на книгата с разпространението й, сиреч на индустрията, която е отличник на реформата, и обърнат внимание на средностатистическия чиновник от съответните ведомства, под чиято власт се намират сега все още неразпродадените книготърговски обекти, че продажбата им чрез запазване предмета им на дейност е национален приоритет, и ако това - шапките, главите и пр. го спазят, може и да не се случи най-страшното - да си купуваме кюфтета - без значение дали ще са хамбургери или биг-мак - вместо книги.

Но нека се върнем на темата - за държавата и книгата.

Ако отделих толкова време за разрушеното книгоразпространение и неадекватната на националните интереси приватизация на книготърговските обекти, то е защото това е един от най-болните въпроси в сектора. Излишно е да казвам че Министерството на културата и Националният център за книгата винаги са защитавали тезата за запазване предмета на дейност на книготърговските обекти. Но съм длъжен да кажа и истината, която всички знаят - защитниците на този национален приоритет се оказаха по-неми от глухите му отрицатели. В резултат се получи поредната "пантомима на прехода" - Къде, за риба ли? Не, бе - за риба! Е, на думи -  уж всички се борим за една кауза, всички като ги слушаме и като ни слушат са и сме за образованието, културата, за улеснения достъп до знанията, за съхраняването и развитието на духовността, а в същото време, не ние - някакви невидими административни "Каспъри", ама от лошите - или забравят какво са обещали, или вършат точно противоположното. И след това отново се усмихват пред камерата или се почесват пред микрофона, или просто си се крият в мишите  си дупки, в мечите си бърлоги или в лъвските си дворци. Българската държава направи много, за да могат чуждите издатели да продават в България своите стоки, нещо повече стана новина в световните хроники за борба с пиратството на интелектуална собственост и това е похвално. Но какво нашата си държава прави за нашите си издатели - за равнопоставеността им в пазарния океан от информационни носители, с какво допринася поне да им даде шанс в състезанието между духовност, масова култура и пазарни интереси!?

Хората на словото и книгата добре разбират трудностите на прехода - просто са несравнимо по-интелигентни от някои соц.озвучени кресльовци от театралната сцена, на които им е по-лесно да се разделят със заслужилото или народното си звание, отколкото с факта, че им отнемат житейската роля на пожизнени "гости на държавната трапеза". Личностите от книжовния сектор, е,  - с малки изключения! - не се нуждаят нито от ласкателства, нито от соц-потупване по рамото, нито от благодеяния. Издателите, без да са преуспели, са икономически самостоятелни, авторите, дори и бедни, са запазили гордостта си и не се вайкат за подаяния от държавата, преводачите са се примирили с идеята "да работиш за лудо, отколкото да седиш" поради това че издателите не плащат според труда и приноса им, редакторите, доколкото ги има, са благодарни че все още се сещат за тях, книготърговците си траят, библиотекарите се чудят кога ще дойде и тяхното време - да имат и книги, и пари, и световните технологии да им заменят картончетата и пр. и пр. И като резултат - общността като цяло, макар да е национално по-значима от българските футболисти, тежкоатлети или художествени гимнастички, остава по-неозвучена в общественото пространство и като че ли по-неидентифицирана като национален капитал в държавното мислене, ако може да има такъв термин. От там като че ли идват и повечето беди в несъстоялия се досега позитивен диалог с държавата.

Ако сложим от едната страна на везната книжовната общност, Министерството на културата и Националният център за книгата, а от другата - всичко останало, оказало въздействие за несъстояването на продуктивния диалог, ще се убедим, че везната априори е наклонена към ведомства, нямащи нищо общо с книгата, но разполагащи с повече власт, която ние нито можем да контролираме, нито да ограничим. Министерствата на промишлеността и на финансите, които са вече нарицателни в нашата общност, се оказаха непробиваеми както за професионалните, така и за обществените мнения. Непрекъснато ни се повтаря едно и също - не може да има преференции, не може да има нещо различно от общия модел и пр., и пр. чиновнически глупости, които ни отвеждат в задънената улица на тяхното улеснение, а не на просперитета на държавата. И забележете - това се случва винаги на средните нива - началник на управления или отдели,  и рядко - зам.министри. И нито една среща при толкова сериозни проблеми в сектора със съответните министри!? Задавам си въпроса, ако общността беше успяла да се консолидира по-успешно в исканията си с Националния център за книгата и Министерството на културата, нямаше ли ефектът на несъстоялия се диалог с държавата да бъде по-положителен? За мен - отговорът е "да"! Но, уви, както в общността, така и в министерството се намират хора, които да смятат, че зад каквито и да било искания, критики или предложения  на общността, стои моята скромна личност, а истината е, че пред проблемите вътре и вън от общността в отношенията с държавата, никой не би следвало да си заравя главата в пясъка като австралийската птица от възрожденския буквар, ами по-добре е да си запретне ръкавите и да навакса пропуснатото време, разпределено до 2001-ва.

Администрацията, сиреч държавата, е най-тромавото нещо, което въобще някога съм си представял - и докато го каже, и охлювът се шмугне във храстите, - особено пък, идвайки от частния бизнес, където изразът "времето е пари" въобще не е измислен  - уви, моят двегодишен опит, споделен като резултати с много от вас, доказва печалната истина, която просто бледнее пред бързия ход на времето по отношение на книжния сектор. 

Срязвайки пъпната връв с бившата социалистическа държава, книжовната общност се надяваше и продължава да се надява, че българската книга и нейните сътворители, ще бъдат достойни партньори в диалога с новата демократична и пазарно-ориентирана държава.

 Светлозар ЖЕКОВ, директор на НЦК при Министерство на културата на Р България

(Семинар "Преглед на националната политика за книгата" с участието на експертите на Съвета на Европа проф. д-р Хартмут Валравенс и Дейвид Кингам, представители на изпълнителната власт, парламента и книжната общност.(Хисар, 1999 г.)

new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола