ПРАВИТЕЛСТВАТА ОБИЧАТ КНИГИТЕ (ЕЛЕКТРОННИТЕ КНИГИ - СЪЩО!)

Уважаеми дами и господа,

Уважаеми колеги!

Докладът на г-н Дейвид Кингам представлява една вярна моментна снимка на книжния сектор в България. Той фокусира различни подсектори, но на преден план са книгоиздаването и книгоразпространението. Аз няма да се спирам на конкретните проблеми и препоръки, това вече направи министърът на културата - г-жа Емма Москова. Тепърва докладът на г-н Кингам ще бъде обект на сериозни обсъждания от цялата книжна общност у нас. Несъмнено той е полезен като една външна гледна точка за сектора. Както несъмнено са полезни и всички досегашни експертни инициативи на Съвета на Европа, ЮНЕСКО и други международни организации. Ползата от тях е двустранна - ние българите научаваме как се правят нещата в Европа, и - като по правило - европейските ни колеги откриват, че и в България те се правят по същия или сходен начин. С една дума - опознаваме се. Разликите, които също по правило се откриват между развитите икономики и пазарно-прохождащите, почти изцяло се припокриват или имат малки отклонения. Говорим, наблюдаваме, анализираме, но... проблемите си остават. Ние знаем как "трябва да бъде", но не можем да го направим не поради липса на знания, идеи или професионализъм, а поради липса на... средства. Г-н Кингам правилно констатира, че основният проблем за книжните сектори на страните в преход, в това число и България, е всеобщото обедняване на населението, намаляването на покупателните му способности до равнището на най-необходимото, което далеч не е книгата. Или - стигаме до корена - недостигът на средства, а не отсъствието или липсата на професионално подготвена среда, готова за интегрирането си в Европа и света.

Точно затова ми се иска да насоча внимание ви към възможни други форми на международно сътрудничество, които биха имали значително по-сериозен ефект за стабилизирането, развитието и евроинтегрирането на българския книжен сектор.

Г-н Кингам отбелязва потенциално високите възможности на българското книгоиздаване. В многото срещи с различни колеги - от малките до големите издателски фирми - той се убеди в професионализма на българските издатели. Надявам се да се е убедил и в желанието им да работят заедно с чуждестранните  си колеги.
 
Защото ние вече сме убедени, че взаимодействието на България с Европа следва да се пренесе от експертното ниво към реалното коопериране или интегриране на културно-икономическите субекти.

Съвместните проекти, прякото ангажиране в производството,  пазарния риск, загубата или печалбата, е следващата стъпка, която според нас, искащите по-скоро България да се приобщи към европейските културно-икономически норми, са длъжни да предприемат. Не мога да си представя, че за един транспортен коридор Европейският съюз е в състояние да инвестира в съвместен проект милиони екю, а за най-обикновените и не толкова скъпо струващи мостове между културните индустрии на развити и развиващи се страни, не би отделил поне "няколко километра" за книжовната интеграция.

Става дума за производство на книги и тяхната продажба. От една страна в България има добре развита полиграфия и книгоиздателска индустрия с много свободни валенции, а от друга - несъответстваща на възможностите им книготърговска мрежа. Капацитетът и на двата сектора е многократно по-голям, следователно съществува пазарна ниша, особено за евентуалните ни партньори. След като е изгодно да се строят нови, скъпо струващи магистрали за по-краткия и по-евтин път на материалния стокообмен, защо да не се строят пътища за духовния обмен между народите на обединяваща се Европа? Колкото и невъзвръщаеми да са изглеждали средствата, заделени за строежа на духовните мостове по времето на тяхното изграждане, историята доказва обратното - това са били, а и ще бъдат, най-доходоносните инвестиции в бъдещето.   Защо да не се търсят и намерят средства за съвместни проекти, в които да се ангажират свободните полиграфически мощности и издателско-професионалния потенциал на страни като България? От това несъмнено ще спечели и ще укрепне българската издателска индустрия, но ще спечели и Европа като цяло, защото в нейно лице ще има партньор, а не ученик. Общият ни професионален стремеж за повече, по-хубави и по-достъпни книги, за книги без граници, може да се осъществи само чрез подобно взаимодействие. Нещо, което големите издателски фирми от цял свят правят от доста време - защо да не го правят държавите от Европейския съюз с асоциираните си членове, когато става дума за повишаване на доверието, за разбирателство, за приобщаване, за интеграция, за обединение?

Далече съм от мисълта да променям програмите на Съвета на Европа или на която и да друга международна организация, оказала безценна помощ на България в трудните й  преходни години. Но ми се иска да вярвам, че и в Съвета на Европа, и в ЮНЕСКО, и в другите, свързани с днешна България, международни организации, динамичният стереотип на промените у нас предизвиква съответстваща динамична реакция в стратегията и тактиката им на приобщаването ни към европейските норми на демокрация и пазарно стопанство.

И без какъвто и да било намек за прекрасния преглед на г-н Дейвид Кингам, за който аз лично му благодаря, в заключение искам да заявя, че българският книжен сектор е достатъчно развит и многообещаващ, и че той чака от европейските си партньори не своето "експертно", а икономическо откритие.

Светлозар ЖЕКОВ, директор на НЦК при Министерство на културата на Р България

(Пресконференция на Съвета на Европа, ЮНЕСКО и Асоциацията на германските издатели и книготърговици за инициативата "Правителствата обичат книгите (електронните книги - също!)", посветена на българската книжна политика - Международен панаир на книгата във Франкфурт, 08.10.1998 г.)