ИЗ РУСКАТА ПОЕЗИЯ

ИРА ЗНАМЕНСКАЯ

*   *   *

Щастлив сте, Афанасий Фет!
Светът ви бе дошъл навреме.
Съсед на мъки и на бреме:
по милост божия – поет.

Хартия, птица и бюро…
Отвън долита въздух волен.
Светът от нещо недоволен?
О, нека го творим с перо!

Словата ни са без протест,
но трябва да се каже честно –
че даже славеите днес
запяват "новините" често.

И знаеш, че горят треви
и че животът днес е сложен,
че днес виновните глави
като преди не се тревожат.

Когато зло ни сполети
и гасне всеки чужд прозорец,
замисленият стихотворец
все пише плаче и шепти…

ВЛАДИМИР ШЛЬОНСКИ

МАДРИД ОТ ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Димят далечните огньове,
вечерната звезда гори.
Какви ли сънища отново
тревожат те сега, Мадрид?

Пак спуска се нощта зловещо
и залезът кърви над нас...
Мадрид сънува в тоя час
Мадрид от тридесет и шеста...

Не падат още за сега
убитите републиканци.
И от пожарите не пламва
в небето огнена дъга.


Спокойно още е навън.
Мълчат сигналните ракети,
усмивката на Лорка свети и
носи се китарен звън...

Дете на Интернационала,
свободна е душата ти, Мадрид,
кориди кървави видяла
и не един борец убит.

В  небето пурпурна луна
изтръпнала очаква боя.
Каква измамна тишина
и глас на птица във покоя.

Излита песен във нощта
и  смях по улиците късни.
А сутринта,
а сутринта
как всичко тук ще се прекъсне…

Испания сред кръв ще стене.
ще стрелят в Лорка,  в песента –
поетите обикновено
са първи в листа на смъртта.


Но още живи сред народа
са падналите  синове.
Явява се в съня свободна
мечтата и зове,  зове...

И да боли във тъмнината,
ще търси поривът простор,
щом нелегална е душата
и гние тялото в затвор...

Отекват стъпки в коридора –
затворник водят...Пада мрак.
А плащът на тореадора
трепти на хоризонта пак.

МИХАИЛ КВЛИВИДЗЕ

НЕЗНАЙНИЯТ ГРОБ

Гробът ти ме вика – чувам глас...
Тръгвам от дома и не е близко.
Там какво ли ще намеря аз?
Хълм изровен? Камъка на обелиска?
Може би звезда, могила братска?
Може просто степ – безкрай е тя.
Как до гроба ти да стигна, братко,
от баща ни да се поклоня?
Мястото на твойта смърт... Стената
между нас...
И зими...
Пролети...
Лета...
Искам да ти кажа аз: "Войната
свърши!...
Чул ли си това?...
Знаеш ли, че нямаме сега
с тебе майка? Чака да се върнеш
и с надежда си отиде тя,
без последен път да те прегърне.
Твоят гроб през времето зове
все към тебе и ме обвинява...

Хора сме и знаем – векове
паметта ни ще се съхранява.
Пладне. Слънцето гори в мъгла
от гореща прах. През степи нажежени
сам човек със клюмнала глава
крачи в тежки мисли, угнетено
все напред.  Наоколо – степта.
Тънка връв – пътечка я пресича,
тя изчезва във безкрайността –
сводът и земята там граничат.
Нито храст. Ни хълм. Околовръст
само степ – безцветна и унила,
само сиви, сиви буци пръст –
ето, тук е твоята могила...
Ято гарвани кръжи над теб –
за това ли с теб сме се родили,
тук да те погълне тая степ
с твойта чиста младост, с твойта сила?
Да загинеш, без да си живял,
недопял и песента любима?...
Братко!  Нося горестна печал –
сълзите на твоята родина...
Не на гроба давам своя стон.
На степта – шумяща вече нива –
нося бащината скръб
          с поклон
към оставените от съдбата живи.

ВАЛЕРИЙ СКОБЛО

*   *   *

Понякога мислиш, че страшно си сам…
Но в тежки минути дори
те пазят звездите сред свода голям,
и птиците в ранни зори.

Изпращат те звяр и вода, и простор,
Снежинка и камък, и клен
С човешки осмислен от болката взор
И цял от тъга просветлен.

И воля настойчива теб да спасят
излъчват треви и цветя,
макар че ни словото, нито умът
ти смяташ присъщи на тях.

И вълк-единак сред безкрайната степ,
и вятър, и дъжд, и листа –
незримо е свързано всичко със теб
с участие и доброта.