Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ, ТЕОРИЯ И КРИТИКА

Империите притежават сигурна машина за смилане на мозъци,
изпитАлИ сме го на гърба си…

kiril_topalov.jpg

Разговор с КИРИЛ ТОПАЛОВ

 

На нищо не съм се надявал и нищо не съм чакал, мили младежи. Този, който ви каже, че е допускал това чудовище да бъде не съборено, а само дори поразклатено, е лъжец... Че поредното фризиране ще бъде малко по сериозно от предишното, това можеше да се допусне... Но че... Като политическо явление в световната история това има само един аналог - рухването на всемогъщата Римска империя, а в библейската - потопа или Христовото възкръсване...

                              Професора от "Маймунска история"

 

Като си помисля колко коварно и (всъщност) кратко нещо може да бъде животът и как в този миг от неопределеното време всичко, което би трябвало да изживееш и да създадеш, би могло да ти се изплъзне като пясък между пръстите, няма как да не ме полазят ледени тръпки по гърба. Като прибавя и доказаната от същото това неопределено време истинност на зловещата китайска поговорка "Тежко ти да живееш във време на промени", още си мисля, че едва ли някой някога ще предостави точна статистика за това колко човешки съдби, колко човешко "неопределено време" е било затрито през годините на тоталитаризма и – уви! – след това и през годините на така нареченото "време на прехода". Джон Ленън (един от "Бийтълз" – за по-младите) казваше: "Животът е онова, което се случва, докато ние кроим планове за бъдещето". Е, постмодернистите не биха одобрили подобен цитат (щом не е от Конфуций, Еко или някой още по-известен, но … философ!), но за мен Джон Ленън е един от нас – по-близък до случващото се в нашия живот и … може би по-точен от великите имена, без да е имал претенции за това. За нас, обаче, с тази малка, но съществена разлика, че "онова", което се случваше там – зад желязната завеса – и, тук – зад другата й страна, беше толкова различно, че и дори Декарт не би могъл да го уеднакви. А уж живеехме в едно и също време…

С Кирил Топалов се познаваме от почти четири десетилетия. Време – и стриктно "определено, формулирано, прошнуровано" ни от системата, която изглеждаше вечна, и абсолютно неопределено от Бог, който смятахме, че ни е забравил. Време, в което за второто можеше да се говори само с най-искрен приятел или да се търсят метафори, за да го изкажеш в общественото пространство, срещу което системата нямаше почивен ден. Така се раждаше литературата в ония години, които някои днес просто искат да "забравят", вероятно като "несъществени". Но дали ще ги "забравим" от постмодернистична или посткомунистическа гледна точка е без значение - и едното и другото основание имат общ знак - знаменателят на "бъдещето" е нула. Какъв по-добър знаменател за културата, интелигенцията и всичко онова, което са "нашите планове" според Джон Ленън? Настоящето се случва – уви! – по-често независимо от нас, нашите усилия и нашата вяра. И все пак – това настояще – миналото (през миналия век) и сегашното (праз настоящия) се случва благодарение на хора, човеци, дон кихотовци и даже – непрокопсаници (според соц-менделеевите таблици на системата), които се опитваха или направо си ни казваха горчивите истини за нашето "съществуване", а не живот… Имаше даже виц на тази тема – жизнь не е лайф…

Вече съм изказал оценката си за творческото дело на Кирил Топалов. Но във всичко, което съм написал за неговите творби, има нещо неизказано – онова, което авторът е скрил между редовете, което аз съм се опитвал (особено в онова време) да "преведа" на езика на критиката. Сега – уви! – след толкова години, се чувстваме свободни да обсъждаме и онова, което десетилетия беше само разговор между най-близки приятели…

 – Живот и творчество – как звучи само, но и ти си го писал за други творци, така един ден ще пишат и за теб бъдещите ти изследователи.  Вече извървяното зад гърба ни не е никак малко и можем да теглим първата черта: каква е личната ти равносметка в житейски и творчески план, и в контекста на поколението, имало лошия късмет по-голямата част от живота му да премине под сянката на тоталитаризма и добрия – да съдейства за възстановяването на демокрацията?

 "Живот и творчество" звучи наистина като подзаглавие на монография за умрял класик. За разлика от класиците обаче аз все още не съм умрял (поне докато пиша това), а за разлика от някои мои съвременници не съм забелязал да имам и наклонност да се изживявам като класик. Вярно е, че някои от истинските ни класици са се препирали още приживе кой е по и най класик, но докато при тях това може в някаква степен да е дори и симпатично, то днес в най-добрия случай може да бъде смешно. Общувал съм с Талев, Радичков, Радой, с великата Гена Димитрова бяхме през последните десeтина години близки приятели, не съм забелязал и сянка от "класическо" самочувствие. Големите световни музикални критици твърдяха упорито, че гласът на Гена е несравнимо по-голям от този на Мария Калас, само тя самата твърдеше обратното, записал съм това и с камера. Очевидно колкото си по-малък, толкова по-високо се пънеш да подрипнеш, белким някой те забележи, ама то с подскоци не става. Никога не съм се замислял и дали  бъдещата литературна наука ще се занимава с моите текстове или пък с неатрактивния ми живот, по-важната част от който мина в духовната скотобойна на онзиденшната ни оруелска държава, в която колкото по-интересно би се опитал да живееш, толкова по-безинтересно и рутинно щеше да ти се наложи да го направиш. Както обикновено се казва, когато се дойде до тук – да е жива сексуалната революция, тя спаси бая човешки съдби, без нея сигурно щяха да са десеторно повече покрилите цялата територия на народната република трудово-лечебни центрове за инакомислещи.

Що се отнася до личната житейска равносметка – живота си  обикновено не решаваш сам, така че по-добре е да приемаш нещата такива, каквито са. Казват, че правело живота малко по-лек. Та ако теглим житейската черта – от два брака имам три деца, които еднакво обичам, имам успешен втори брак и жена, която също обичам, не съм усетил съществена промяна в никоя от кондициите  си от миналия век, може би защото не забравям, че това си зависи само от мен... Що се отнася до другата – "творческата" равносметка, там нещата са по-сложни. На такива като нас с теб онази система поставяше среднонисък таван за какъвто и да е растеж, мен дълго, чак до перестройката, не ме и пускаха да пътувам на Запад, но това имаше и едно "добро" – седиш и пишеш. После започна губенето на ценно време – работа в университета в Екс-ан-Прованс, директорство в Народната библиотека, посланичество в Атина, общинско съветничество в София... А между тях – отчаяна борба за физическо оцеляване на теб и на близките ти през разни зими, носещи видни номенклатурни фамилни имена – Луканова, Виденова... Ако мога да върна лентата, не е изключено да предпочета комбинацията унизителна мизерия плюс пак интензивно писане. Но не съм много сигурен. Духовната бездна, в която всички политици ни натикаха (защото те също като предишните изграждаха света ни по свой образ и подобие) обезсмисляше нашия труд. Може би затова и сред малкото неща, които написах през този период, самият аз си забелязвам преди всичко "Маймунска история".

  В по-личен аспект кои житейски събития оценяваш днес като особено важни за творческата си съдба?

 Ако под "творческа съдба" трябва да разбираме избора на човек да си вади хляба с писане, сигурно играят роля много фактори. В дома на моето детство четенето е било винаги на почит. Може би едни от първите ми контакти с литературата са били разни стари, поокъсани и без корици христоматии, останали от ученическите години на баща ми, в които за първи път прочетох стихотворения и разкази от наши класици. Баща ми имаше едни дебели тетрадки със свои стихотворения и разкази, някои от които беше и публикувал и които по нищо не отстъпваха на средното качество на поезията от 30-те и 40-те години. Живеехме в къща до боянските ливади, вечер баща ми ни четеше стихотворения от Ботев или Вазов, от тогава ги знам наизуст, а майка ми, като почти единствена грамотна жена в махалата, трябваше да води у дома така наречения читателски кръжок и да чете на комшийките "Под игото", "Записките", "Железният светилник", а ние, малчуганите, се свивахме до полите на майките си, поглъщахме жадно и реагирахме като на представлението на "Многострадалната Геновева" – с радостни викове и ръкопляскания, или пък с дюдюкане срещу лошите. Нощем пък четях с фенерче под юргана Жул Верн и Майн Рид. Баща ми беше и автор на няколко много нашумели в следвоенните десетилетия т.н. по-късно градски песни – "В лунна нощ край морето" и "Хей, Перник, Перник": първата – сантиментална балада, която баща ми написал още като моряк (нали знаеш, че сме моряшка фамилия), а втората – весел автошарж за  едно изпълнено с перипетии колоездачно пътуване на група софийски момчета от неговата махала през Владайското дефиле. През 40-те и 50-те години нямаше телевизия, касетофони и уредби, даже радио се срещаше рядко по къщите. Когато се събираха по някакъв повод, хората сами си пееха, китарата и акордеонът бяха основни инструменти, из София циркулираха многобройни групички от по трима-четирима души, които забавляваха компаниите от веселящи се хора срещу дребно заплащане и нахранване. Нерядко се случваше да запеят някоя от песните на баща ми, който имаше чудесен теноров глас, включваше се в изпълнението и музикантите с изненада и възхищение научаваха, че той е автор на песента. С майка ми пееха в хора на ансамбъла за македонски песни "Гоце Делчев", а после и в хора на ансамбъл "Д-р Петър Берон", на който   баща ми дълги години беше председател. Покрай тях и аз известно време бях хорист – в "Д-р П. Берон" и после в Академичния хор, а преди това – през ученическите години – спортувах много (бях добър боксьор и скиор), дрънках на китара и по цял ден скитахме по боянските ливади, къпехме се в реката,  сваляхме момичетата  и пеехме "Беса ме мучо", "Видях два бука", "Облаци бездомни", "Мама" на Бениамино Джили, "В конски вагон, подобен на салон", както и много други, сред които, разбира се – и песните на баща ми. Забраняваха Бийтълс, затова пеехме техните хитове до скъсване. В училище вместо теми пишех дълги свободни съчинения, понякога и в стихове, във флота прописах стихове и разкази, които излизаха във флотския печат, като студент също съм публикувал няколко, а прописах по-активно в аспирантските си години. Първите ми повести бяха "Бягай... обичам те" и "Бъди благословена", и двете филмирани,  първата беше и буквално автобиографична – едно голямо приятелство на две боксьорчета и една първа любов.

 – Симбиозата писател-учен беше неприемлива за времето на социализма, най-малкото поради факта, че писателят от ерудитски тип по-трудно можеше да бъде контролиран. Ти си един от първите, който на практика доказа несъстоятелността на откровената демагогия, че писателят трябва да си гледа творчеството, а ученият – трудовете. Доколкото разбирам, предразсъдъците в това отношение не са изчезнали и до днес. На какво се дължат те и какво би казал на подобни "опоненти"? И как се отрази това "деление" на академичната и творческата ти кариера?

 Беше наистина (е и досега) много идиотско да се смята, че някой, дори и недотам грамотен човек може да пише стихотворения, разкази, романи или пиеси, а професионалният литератор – не. Като че в писателските среди това се приемаше по-лесно, макар и винаги да те гледаха подозрително, особено ако те усетеха, че не си от "нашите". Може би затова мнозина от "учените" в тези среди трябваше да доказват още по-усърдно от недоучените своята правоверност. Но – пак ще кажа, да не си кривя душата, не един и двама в писателските среди са се отнасяли към мен с уважение именно заради университетската ми работа. Но в научните среди!... Там и до днес има хора, които ни гледат нас – би-литературните със същото презрение, с което гледат и на ония със сбърканите хормони. Можеше да те приемат за учен, дори и през живота си да си написал само няколко статийки или една книжка. "Сериозен" учен и човек си. Но ако си имал неблагоразумието и да публикуваш стихове или разкази – край с тебе! Ти си несериозен и съответно презрян от научната общност. През 70-те години бяхме и по-малко от пръстите на едната ръка – Боян Биолчев, Сашо Шурбанов, Симо Янев и моя милост. Даже и моят професор Петър Динеков, на когото бях асистент, не одобряваше напълно моето "писателство", смяташе, че се разпилявам, може да е бил и прав. Когато отивах у тях да му подаря поредната си повест, той не пропускаше да ме нахока бащински, като преди това похвали предишния роман, който съм му подарил, и да изрази надежда, че най-сетне вече ще спра да си губя времето с романи и пиеси и ще се заема по-сериозно с възрожденската си литература. А леля Гена, знаменитата му сестра, донасяше неизменните кафе и домашен кекс и поставяйки ги на масата, казваше с възможно най-сериозния си тон: – Ти ми носи романите си на мен, аз ги харесвам и ги чета по няколко пъти, не ги давай на брат ми, той не разбира от литература. Тук Динеков не пропускаше да я нахока, че ако бъда загубен за науката, тя да ми бере греха, аз му припомнях как самият той е открил Димитър Димов, и той професор, за голямата литература, но академикът веднага на свой ред припомняше, че това е било в друго време, аз съобщавах вежливо, че голямата проза в света в момента се пише от университетски професори, той казваше, че като стана професор, ако искам и библията да пренапиша отново, защото професорите, особено академиците (беше цар на самоиронията, с която окончателно те обезоръжаваше и побеждаваше) вече така или иначе не ставали за нищо, сега обаче трябвало да си напиша изследванията, докато съм млад и мотивиран. Сигурно пак с цел да ме привърже по-здраво към науката ме изпрати преди три десетилетия и на онази специализация в Атинския университет, която промени доста съществено целия ми живот от тогава насам. Сега, слава богу, е по-приемлива комбинацията учен-писател, гледам, че половината от нашите по-млади колеги пишат художествена литература. Дано се и четат помежду си, моето поколение "учени" се правеше, че ни няма в художествената литература, ако рядко се случеше да драснат нещо по наш адрес, беше с нескрито пренебрежение и задължително отрицателно. Демонстративно не ни четяха, или поне се правеха, аз не мога да си представя, че няма да прочета романа, разказа или стиховете на човек от катедрата или факултета, че няма да ида да му видя пиесата или филма, особено ако ме е поканил три-четири пъти или ми е подарил романа или стихосбирката си. Нормално е да го направиш дори и само от чисто любопитство – а бе, я да ида да видя какво е написал тоя глупак. Оказва се обаче, че тебе те четат, превеждат и поставят по света и у нас, само за специалистите-литератори, с които всеки ден се разминаваш в коридорите или кабинетите в университета, всеки месец седиш заедно на катедрени или факултетски съвети, писателските ти изпълнения нямат никакво значение, че те въобще не са прочели нищо от тебе.

 – Да не би пък да  се държат така именно защото са прочели всичко, или поне нещо  от теб? Елин Пелин се беше изказал по въпроса за българския гений – че ако някога се роди такъв, ще бъде геният на завистта.

 Едва ли. Тук сработва по-скоро известният комплексус булгарикус, в смисъл – Кой е станал министър? Тоя ли? Невъзможно – колко съм го бил в училище... Или – той ми е състудент, бе! Нали го знам какво говедо е!

 – Ти си професор по възрожденска литература, автор на десетки монографии, отнесени към едно време, наситено с високи нравствени и обществени идеали – по какъв начин българското Възраждане е оказвало (а според мен и продължава да оказва) влияние върху творческите ти търсения и позиции? Не забравям и че написа биографични романи за някои от най-видните възрожденци – дядо Славейков, Неофит Бозвели, Григор Пърличев, пиеса за Софроний "Бог високо", сборник с детски разкази за други видни възрожденски учители и апостоли "Бунтовна светлина".

 Възраждането е наистина велика епоха, която те учи да гледаш на нещата по-глобално, по-изчистено, но и по-човешки. Дава ти и много поводи да си изясниш редица неща от настоящето. Наред с многото светли примери и позитивни мотивации то например може да обясни защо българинът днес така масово тъгува по старото си битие от преди демократичните промени. Може би си мислиш, че проблемът на Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Славейков, Стамболов и другите апостоли е била Турската империя? Нищо подобно. Те са били достатъчно интелигентни да знаят, че Туркия ке падне само, ако оня с голямата северна гьостерица преджапа отново през Дунава, но вместо да откара за пореден път два-триста хиляди будали да му запълнят безлюдната бесарабска степ, най-сетне подпре по-яко оня с голямата чалма и го прекатури в Босфора. Техният проблем е бил българинът, робът, на когото живеенето в робство му е било много уютно – не проявяваш никаква инициатива, не си отговорен за нищо, друг взима решенията вместо тебе, ти само гледаш как да оцелееш, нещо, което не е толкова трудно, ако се научиш да спазваш регламентите по изпитания през робските векове механизъм на максимата за преклонената главичка и сабята, одумваш покварения начин на живот на агата и владиката, гледаш им сеира и чакаш кога ще ги свалят, през това време раждаш десетина деца, за да не ти се затрие робското семе, градиш къща с дувари и наричаш бунтовниците нехранимайковци, поради което ги предаваш на властта с облекчение и заспиваш доволен и оскотял до още по-оскотялата от раждане и отглеждане на многобройната челяд  твоя жена. Познай сега защо Ботев употребява по адрес на сънародниците си такива груби ругатни, като "скотове", "скотско племе", "идиоти", "слепци с очи", "сган избрана" и т.н. Същият проблем стои и пред гръцкия идеолог на националната революция и най-голям революционен поет Ригас Фереос Велестинлис, пред сръбския просвещенец Доситей Обрадович, пред влашките и албанските будители. Империите притежават сигурна машина за смилане на мозъци, изпитали сме го на собствен гръб. По същата причина, ще кажа пак, и днешният българин тъгува на живот и смърт по старото си соцбитие, в което живееше по същия начин, както прадядо му в Турско, с по-малко свободи на изразяване (преди два века поне зад стените на къщата си българинът е можел да попържа агата, без да се страхува, че жена му може да го топи в конака, за да не спрат синовете й от следване), но пък с по-големи възможности всеки ден да краде от работното си място, да работи толкова малко, колкото малко те не могат да му платят и т.н. – репертоарът ти е известен... Добре все пак, че има и други примери, макар и епизодични, от онази епоха, добре че дядо Вазов е създал националния иконостас, както го нарече един критик, иначе и от тази традиционно най-велика епоха в историята на човечеството нямаше да имаме позитивен спомен.

 – Ти си автор на култови романи за поколенията между 70-те и 90-те години на миналия век, които претърпяха десетки издания вероятно в милионен тираж, по някои от тях бяха създадени филми, които получиха международни награди. Помня още опашките пред книжарниците за новоизлязла твоя книга. Една от причините за огромния им успех беше остротата на социалнопсихологическата им проблематика. Така наречената "действителност", която беше "благодатна почва" за сюжетите и идеите ти, обаче, претърпя големи промени, но посланията ти продължават да бъдат актуални, което е безспорен белег на истинското изкуство. Това може да създаде погрешна представа за пълна безпрепятственост на творческата ти реализация и вписването ти в тогавашния литературен канон. Всъщност само малцина знаем, че това не беше така и че беше необходимо мъжество, за да се пребориш с явни и задкулисни стремежи да се омаловажи именно смисълът на посланията ти, които засягаха сърцевината на "системата" – отношението й към човека. Ти не си от тези, които ще извличат със задна дата дивиденти от миналото, но пък настоящето, което – уви! – в много отношения повтаря миналото, се нуждае от истината – нека дръпнем завесата!

 Ти го формулираш доста точно – сърцевината на системата беше наистина отношението й към човека, защото именно човекът беше главният обект на чудовищната манипулация, експеримент или както щеш го наречи на тоталитарната система, която в едната част на Европа се прояви като комунизъм,  в другата като фашизъм, но вече и децата знаят, че в своята същност беше една и съща система. И именно нейната гузност по отношение на човека, когото тя смаза така, както никоя друга дотогава, я накара да формулира основната си цел като всичко в името на човека, всичко за благото на човека, та малкият Иванчо беше казал на другарката, че знае и името на човека. Човекът се смееше на тези неща, за да не завие, защото виенето го въдворяваше на точно определени места, било в социалната йерархия, било в специално създадените такива за въдворяване. Той, човекът, обаче нямаше право да бъде друг, освен щастлив, ето защо и когато дадох в тогавашния "Профиздат" романа "Бъди благословена", един от най-известните в следващите десетилетия телевизионни водещи, тогава надежден млад литературен критик, написа вътрешна рецензия, в която заявяваше буквално, че ръкописът клевети социализма, показвайки "задния му двор". Същите нелепости се говореха и на многото художествени съвети в киното, през които мина сценарият, докато стигна до реализация. Все пак благодарение на един-двама души висока категория творци, които за щастие бяха и измежду тези, които в крайна сметка решаваха съдбата на сценариите, филмът стана, помниш какъв успех имаше, а издателството издаде романа за по-малко от месец, после го преиздаде в огромни тиражи. Системата беше хитра – ако успееше по някакъв начин частично или временно да я надхитриш, тя знаеше как да обърне и това в своя полза. И нали е за човека – тя не можеше вече да не прегърне темата за самотните майки и да се направи, че това много я вълнува, но не пропусна да забрани продължението на историята – "Не се сърди, Човече", защото както каза на художествения съвет тогавашният генерален директор на кинематографията, бивш бургаски, ако не ме лъже паметта, партиен апаратчик – ние няма да допуснем на екраните филм, който показва нашите домове за сираци като концлагери за деца и още по-малко – че нашата действителност довежда деца до самоубийство. А истината беше още по-страшна – онези домове бяха не лагери, а скотобойни за сираци, каквито впрочем си останаха и до днес. Но не ми се връща към спомените за подобни неща, защото тогава ще изплува в паметта ми и внезапното спиране при претъпкани салони на "Притча за Философа" – една пиеса, която аз си обичам и която също се промъкна малко неочаквано и за самия мен покрай зоркия поглед на наблюдаващия брадър. Промъкна се в суматохата около дирижираната колективна истерия по честването на 1300-годишнината на българската държава. Когато обаче ентусиазмът поотшумя, брадърът не пропусна да си припомни, че чрез историята за Кирил и Методий  в Театър 199 се говори за това, че главата на интелектуалеца (във Византия, разбира се!) е, цитирам – "в железен ярем с остри шипове навътре – и най-малкият опит за вдигане на главата означава самоубийство", че императорът затова обича философите – защото му дават винаги онзи отговор, който той самият иска да получи, че накрая Кирил крещи, че иска да говори, за да каже истинското си верую, а не изопаченото, па макар и да го качат на кладата... Брадърът не винаги беше достатъчно интелигентен, за да реагира овреме, но нали като дядо боже виждаше и чуваше всичко, на същия божествен принцип и забавяше, но не забравяше.

 – Във всички твои произведения темата за избора е водеща – това е и вечният класически избор между доброто и злото, но и деформираните му проекции в кривото огледало на една и карикатурна, и ужасяваща действителност. Но житейският избор и отраженията му в изкуството не винаги се припокриват, тъй като творецът си поставя по-различни цели от живота. Но какъв е всъщност  изборът  на професора тук и сред нас и на професора в клетката пред самодоволния поглед на Маймун?

 Екзистенциалистите твърдят, че в живота си човек непрекъснато се изправя пред различни видове избор и от това какъв ще бъде той зависи и животът на човека. Това, разбира се, се отнася за свободните общества. Стигаме до избора, който можеше да направиш в онова общество, в което мина по-голямата част от живота ни, беше: да му се подчиниш напълно и да го накараш да работи и в твоя полза или да се самозачеркнеш доброволно, за да запазиш самоуважението си. Интелектуалецът обаче има нужда от изява и неизбежно избира третия път – да опита да се надлъгва с вече споменатия брадър, като не закача забранените от него периметри и търси реализация в територията на интимно-човешкото или с езоповски език да каже нещо чрез историята.  В целенасочено примитивизирани  общества като нашето обаче и в условията на тоталитаризъм, и при демократичен режим професорът винаги е наддуман, надигран и каквото искаш прибави още – от Маймун. Романа и пиесата "Маймунска история" написах в първата година на демокрацията, а те с годините стават май все по-актуални. Които са все още живи от моите професори, доживяват дните си в унизителна мизерия, виждаш, че и твоят тук интервюиран приятел-професор кара все по-очукани коли и за да оцелее семейството му, работи на пет места, на половината от които – непрофесорска работа, а вездесъщият Маймун – героят на нашето време – сменя новите мерцедеси и джипове като носни кърпички и за разнообразие подарява на мутреските си по някой мерцедес или ягуар с гюрук. Професорът получава чисто пет-шестстотин лева на месец, а Маймун ги дава през вечер за заря над някое заведение, в което е благоволил да вечеря, ела в моя квартал да го видиш с очите си, освен това  едно от момчетата, които си изкарват хляба с тоя дребен пиротехнически бизнес, се оказа мой  племенник, та знам от извора. Няма спасение за професора, поне засега. Ще трябва сигурно да минат поколения, докато държавата ни се превърне от Маймунария в нещо нормално, поне по европейските стандарти.

 – В повестите и романите ти изкусното владеене на диалога подсказваше бъдещото насочване към драматургията. Но според мен в известна степен то дойде и от неудовлетвореността ти от "общуването" с киното. И до ден днешен ти си трайно обвързан със сцената – какво повече ти даде и дава тя от белетристиката и киното например?

Киното дава възможност да направиш съпричастни на нещо много хора, по времето на моите филми броят им се измерваше с милиони. Там обаче твърде често от сценария ти не оставаше почти нищо от първоначалния ти замисъл, а и това, което излизаше, беше актив много повече на режисьора. Казваше се – филмът на еди кой си режисьор, като името на писателя, на този, чиято история е "преведена" криво-ляво от режисьора на езика на киното, обикновено се подминаваше. Освен това няколкогодишното изтезание с прекарването на сценария през многобройните съвети ти изяждаше времето за написване на нещо ново. В театъра е по-различно. Там твоята суверена авторова територия е много по-защитима, а и защитена. Там си автор на нещо, което при това може да получи и други реализации. Някога Радой Ралин бе подхванал обречена битка за нова, качествена филмова реализация на "Бъди благословена", с триста зора успях да го откажа от поредната му битка с вятърни мелници.

Моите камерни пиеси "Нерви за любов" и "Игра на мъж и жена" се играха в много театри у нас и навън, те обикаляха света и в онези петнайсет години, когато аз не пътувах на Запад – чак до т.н. перестройка. Ето и сега софийският театър "Зад канала" направи нова, много успешна, постановка на "Нервите...", която  преди да излети навън, се игра преди двайсетина години едновременно в десет български театъра и доста години в Театър 199. Театърът носи магия, каквато киното не притежава. Театърът е също групово изкуство, но в него има нещо интимно, човешко, то иде от живия контакт с актьорите и с целия свят на една театрална постановка, то е заредено с любов. Докато киното е като груповия секс – има секс, но не винаги има любов. Що се отнася до белетристиката, там твоят читател, или реципиент, както някои обичат да казват, е невидим, анонимен за теб. Обратната връзка не е много надеждна – близките и приятелите, които са прочели книгата ти, най-често ти казват някоя хвалба, но то е протоколно. Критика няма, както е известно, а не всеки може да доживее след сто години, за да види дали е останал в литературата.  Докато в театъра получаваш обратната връзка при всеки спектакъл, непознатата за теб публика е най-точният критик и оценител.

 – В българската литературна традиция ти си достоен продължител на такива писатели като Димов, Талев и Станев в извайването на прекрасни женски образи. Не би могло да се каже, че образите на мъже в романите и пиесите ти отстъпват на жените, но последните очевидно те привличат много по-силно като художник. На какво се дължи това?

 Благодаря ти за компанията, в която ме поставяш, но моята самооценка е далеч от тяхната висока летва. Никога не съм си поставял задача да ставам "женски" писател и наистина не знам как стана така, че в повечето ми книги и пиеси именно жените да са по-силните герои. Някой може да го обясни недобросъвестно с моето женкарство, но ти знаеш, че то никога не е било чак толкова прекалено, колкото винаги е изглеждало на околните, поне дотолкова, че да определи една така характерна черта на скромните ми занимания с писане. Може би просто жените са по-сложни от нас, а ние само си мислим, че е обратното. Сигурно затова и световната литература прави май същото. Изглежда ние, мъжете, имаме някакъв комплекс на неизпълнен дълг, на невърнато добро, на недоизречена благодарност към майките си, може би това формира някакво чувство на вина, която несъзнателно изкупваме чрез женските образи в книгите си. Особено ако майката е като моята – светло въплъщение на доброто начало, на майчинската преданост и всеотдайност, на дълбока и нескривана обич. Бях вече в гимназията, шампион по бокс и покорител на женски сърца, а тя продължаваше да ми говори с мамче, майченце, майчино и все такива умалителни и умилителни, та веднъж с всичкия си акъл й се сопнах на тая тема, колко ли съм я наранил, та вече никога не ме нарече по тоя начин. Сега често сънувам, че ми казва така. Та – нали писането е направляван и от подсъзнателното акт, може би плащам за онази си идиотска грубост. Освен  това нали и в обичта си към жените по начало влагаме и обичта си към майките си! Ето ти цял комплекс от подсъзнателни и надсъзнателни причини, които могат да те накарат да заобичаш жените повече не само в живота, но и в литературата.

 – В много от романите и пиесите ти по-близките приятели може да открият не малко сюжети от личния ти живот или да припознаят твои черти в характерите на героите ти. Това едва ли е само стремеж към достоверност – има някаква по-дълбока причина за появяването им в творбите ти. Коя или кои са те?

 Ако са верни твърденията на психоаналитиците, че писането е разтоварване от спомени и комплекси, тогава ще трябва да приемем за напълно обяснимо обстоятелството, че всяка книга и всяка роля писателят пише за себе си. Сигурно в това е и част от удоволствието на писането – непрекъснато да си казваш онези хубави неща, които все чакаш (обикновено напразно) някой друг да ти каже, или  пък мазохистично да се наказваш за лошите си постъпки, да вършиш онези дребни или по-едри убийства, от които иначе все се предпазваш, или пък онези героични дела, за които все няма да ти стига куражът... В този смисъл четенето на текстовете на хора, които познаваш отблизо, доставя наистина голямо евристично удоволствие, изпитвал съм го и аз неведнъж. Ако съм криминалист и трябва да разследвам някой заподозрян писател, първата ми работа ще бъде да му прочета книгите или пиесите – няма начин престъплението вече да не е извършено някъде или пък жалката му Иванчохаджипенчовичевска мерзка душица да не се е изказала по подобаващ начин. Познавам един-двама такива, всички ги знаят.

 – Доколкото изкуството е все пак отреагиране на заобикалящия ни свят, в една или друга степен то трябва да е свързано с него. Но ако остане само при него – то се превръща в елементарна фотография или соц-реализъм. И романите, и особено пиесите ти са пълни с метафори, които разширяват и мястото, и времето на действието и, макар да оставаш верен на действителността, както се казваше някога, нейната сцена става тясна за посланията ти. И всъщност се пренасяме в две паралелни действителности – основата, върху която градиш философската същина на посланията си. Как намираш границата между тях и съвместяването им?

 Аз споделям истината в онова просто изречение, според което добрият разказ, роман, пиеса или филм е една добре разказана история,  но ако беше само това, щеше да ни се налага да признаваме за най-добри писатели най-сръчните графомани. Работата е в това, че добрата творба не само добре разказва, но и още по-добре казва. Ако обаче казването е за сметка на разказването, се връщаме в епохата или на класицизма, или за по-лесно – на жалкия му нормативен римейк - соцреализма. Преживяхме го, знаем го. Текстът на добрия писател е като нотна тетрадка – четеш ноти, ама излизат музика, емоция,  мисъл и още сто неща, за които думите  все не достигат да ги обясниш. Я кажи що щеше да бъдат ония вечери в Антимовския хан, ония Старопланински легенди или ония Йовкови шедьоври за войната, ако бяха само добре разказани истории? Ако я нямаше магията на онова чистилище, в което великият жеравненец поставя грешната ти душица на равно разстояние от ада и от рая? Е, и той понякога вижда зор с тези  разстояния, какво да кажем ние с гайдите. Соцвремето затова раждаше най-често мъртва литература – тя беше или безкрило описателна, или мъртво дидактична, върхът беше някой да постигне и двете едновременно. Затова и на моите студенти често казвам, че не трябва да имат комплекси, защото ако бяха писали не на регионалния ни балкански диалект, а на някой от големите езици, Яворов, Дебелянов, Елин Пелин или Йовков щяха да бъдат признати за световни писатели.

 – Друг важен елемент от въздействието на творбите ти е своеобразната, дистанцирана от действието и героите, позиция на повествователя и драматурга, така че читателят или зрителят е едновременно в позицията на съдник на случващото се, но и … подсъдим в контекста на "съучастието" си в него. Освен елемент на поетиката, това не е ли нов ек от далечните възрожденски камбани?

 Всеки си има своята "професионална деформация", не е изключено и в моята да дрънка нещо от безсмисленичкия  възрожденски ентусиазъм на Колчо или на Мунчо да идентифицират света със себе си и обратно, но това твое усещане иде по-вероятно от онова, за което стана дума малко по-горе – за почти сиамската слепеност на автора с героите му, което пък артикулира логично философията на изходната позиция, че всеки герой има своята правда, своите човешки (или напротив) основания за това, което ще каже или извърши.

 – С годините се научих да не задавам реторични въпроси, но не мога да издържа на изкушението – кое беше най-щастливото и най-мрачното време за теб?

 Пак ще спомена Динеков, като припомня негов разказ за  една среща на Живковото политбюро с неколцина академици, за да решават нещо във връзка с празника на Кирил и Методий. След като свършила деловата част, минали на спомени – за най-щастливия период от живота им. Нашата героична ремсова младост – казал един лъжец (Живков не е бил никога ремсист, само кръчмарски комарджия и картоиграч; както сам казваше – бил полулегален, което Оруеловото министерство на вицовата истина веднага определи като състояние, в което той не се е криел от полицията, а пък тя не го е търсела). Когато бяхме в отряда "Чавдар" – казал друг лъжец. (Знае се също така, че Тато никога не е бил партизанин, а известната снимка, на която той се ръкува с чавдарци на девети септември, същото министерство озаглави: "Др. Живков се запознава с партизаните от отряда "Чавдар"). Тогава за всеобщ потрес известният вицаджия акад. Ангел Балевски казал, че за него най-щастливият период от живота му е било времето на "кървавата диктатура на кръволока Цанков". Динеков, който никога не употребяваше жаргон, за първи и последен път наруши принципа си, като каза нещо в смисъл – и тогава, Кирчо, цялото политбюро даде заето. Само Живков, предвкусвайки поредния виц на придворния си шут, се захилил – ха-ха-ха, кажи бе, Ангеле, кажи защо, а Балевски отговорил – ами защото тогава бях двайсетгодишен студент... Та сигурно и аз би трябвало да кажа така, но времето, в което мина младостта ми, не е време, което бих пожелал на децата си. С риск отново да обезпокоя великата Динекова сянка, си спомням колко съм се учудвал на думите му, че в младостта си е живял така унизително бедно, че на никаква цена не би искал да се върне пак в нея. Сега се учудвам само на едно – как е оцеляла психиката ни.  Може би – благодарение на адаптацията още от раждането си. Сложи ни сега в онова време – сигурно ще има масови самоубийства. Как ли са издържали родителите ни – все това се питам. Очевидно са преживели чудовищен ценностен  и психологически  срив. През каква ли преизподня са минавали душите им, за да заживеят в една вече зряла възраст по законите на тоталитарното общежитие, за да можем ние да станем един ден студенти. На тези, които тук ще направят неприятна гримаса, ще припомня, че по наше време се ставаше студент само с положително становище от кварталната партийна организация и че например когато аз станах студент, разбрах, че е било само благодарение на случайното обстоятелство, че баща ми веднъж спасил детето на един армейски готвач, партиен секретар на нашия квартал, от едно голямо и зло куче. Самият готвач веднъж ми обясни назидателно, че иначе "немало никога да видим унивирситет", защото сме били "реакция", явно досието на баща ми, минал през ада на лагерите, не е било тайна за него.

 – Активно участваш в обществения живот, след 10 ноември – преди това нямаше право на допуск или странеше от него по обясними причини? Известно е, че медалът винаги има две страни: беше посланик на България в Гърция, преди това директор на Народната библиотека, сега си общински съветник, но като че ли си "държан настрана" от  управленски функции в Алма Матер, на която си посветил голяма част от живота си. Какво ти даде и какво ти отне съвместяването на много и разнородни усилия в името на общественото благо?

 Аз винаги съм казвал, че съм дълбоко благодарен на обстоятелството, че онази система поставяше пред такива като мен бариера за каквато и да е обществено-политическа кариера или пък издигане в някаква служебна йерархия. Как иначе щях да си напиша книгите и пиесите? Писателят и ученият не трябва да се занимават професионално с политика, в обществено-политическия живот трябва да участват косвено – с това, което пишат. Знаеш как Юго се е разделил с амбицията си да се намеси по-директно в политиката – като припомнил на депутатите в парламента това, което често им е казвал, в смисъл, че последният от занаятите е политиката и последните измежду мъжете са политическите мъже, тряснал вратата на парламентарната зала и никога повече не се върнал в нея. Аз дълбоко съжалявам, че изгубих две години  от живота си като директор на Народната библиотека, четири години като посланик и още четири като общински съветник в София. Това прави точно десет години, през които се занимавах с това, което не ми е работа, което е от калибъра на средно кадърен гражданин и което можеше да свършат хора, за които всяко едно от тези три неща би било върхът на сладоледа и на житейската им реализация. Загубата измервам не толкова в ненаписани (за народа загуба велика, както би казал Иванчо Йотата), колкото в непрочетени книги. Но нали човек е обществено животно, явно всеки плаща дан на комплекса си да се намеси по-активно в текущата  политика, мислейки че може да промени нещо. Нищо не можеш да промениш, у нас политика най-често се прави от хора алчни за пари и власт, които мразят интелигенцията и културата, защото тя е естествена заплаха за тях и защото им напомня непрекъснато, че освен банкови сметки, имоти и власт в политиката трябва да има и неща, с които те са осъдени на вечна раздяла, като например национални и обществени интереси, грижа за доброто на хората и други подобни глупости, по които интелигенцията си пада и в името на които тя, за разлика от тях, може и да се откаже от много от благините, които властта носи. За Алма Матер никога не съм се замислял откъм тая страна на проблема, но сигурно е било защото тя винаги ми е носила максимална степен на достатъчност по смисъла на взаимната ни любов. Винаги съм си обичал работата там, както и студентите и немалка част от колегите, имам основания да вярвам, че тази любов е била и е взаимна. Към никакъв пост не съм се стремил, вярно е и че не ми е бил предлаган такъв, но това с нищо не се е отразило на взаимната ни любов, за която вече се каза.

 – За кратко се появи надежда, че професорите може и да заменят най-накрая маймуняците, че нормалните хора ще се нагърбят с нормалните проблеми на едно нормално общество. Уви! Както навремето се изрази Ренета Инджова, отказвайки се от удобния за мнозина след нея министър-председателски стол  (потънала в дълбоко забвение по разбираеми причини): "Този народ е болен от комунизъм". Пак уви! Не само, че времето не я опроверга, но днес сме свидетели на активно рекомунизиращо "мероприятие", което си е истинска катастрофа за надеждите и усилията ни. Ние вероятно няма да сме тези, които ще бъдат "допуснати" да оправяме бакията, но можем да бъдем тези, които да отправят предупрежденията си, когато му е било времето. Твоите директни послания към днешното и утрешното поколение на България или накратко: кое може да спаси България от Маймуния?

 Накратко – нищо. Ако перифразираме Инджова, ще трябва да речем, че нашата нещастна държавица е болна от маймуния. И не от днес. Вижте цялата ни следосвобожденска история. Спасителят на България Стамболов е съсечен по най-варварски начин насред София по нареждане на царя на великата Маймунария-освободителка; заради маймунарските си налудничави амбиции да седне на цариградския трон най-старият Кобург праща непобедимата българска армия не да си освободи Македония, а да изгине пред Одрин; няколко години по-късно, по време на Първата световна война, агентите на болшевишката маймунарщина хвърлят победоносната българска армия не срещу противника, а срещу собствената си столица; въобще благодарение на маймунарската си дипломация и политика България е изгубила всички войни, при положение, че е спечелила всички битки. Да не говорим за соц и пост-соцмаймунарника, в който мина животът ни. С две думи – за да се излезе от маймунарника, трябват хора, които не са родени и отраснали в него.

                                                                                                                                    София – Брюксел, юли 2007 г.

                                                                                                                           Списание "Страница", бр. 31 2007 г.

new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола