* * *
В часа на музика печална
Река спокойна виждам аз,
И женски глас - слова прощални -
И шепот на брези край нас.
И първи сняг в небето старо
Над жълтите треви в степта,
И път без слънце, път без вяра
На късни жеравни ята.
Душата немощно блуждае
В изпепелена силна страст.
Отдавна трябваше да зная,
Че в призраци съм влюбен аз.
Но все едно - до късно в здрача -
Нима ще можеш да ги спреш! -
Цигулки в надпревара плачат
За обич и за тих копнеж.
И все пак под небето ниско
Аз виждам ясно - до сълзи -
Река спокойна, думи близки
И шумолене на брези.
И вечен е мигът прощален,
Със времето - необясним.
В часа на музика печална -
Притихнали - да помълчим.
БРЕЗИ
Падат жълти листи от брезите,
Сякаш шепот някъде звучи.
Слушам - и напират в миг сълзите
В моите неплакали очи.
Ще си спомня всичко аз неволно
И ще го усетя със кръвта.
Ще ми бъде радостно и болно,
Както често е във любовта.
Прозата все пак ни побеждава -
Сякаш в мрачни дни потъваш ти.
Та нали и днес бреза такава
И над майчиния гроб трепти.
Бе убит баща ми във войната,
А у нас край селския площад
Като пчелен кошер - в дъжд и вятър -
пак шумеше златен листопад.
Моя Рус, обичам в теб брезите!
Помня ги сред мрак и сред лъчи...
Затова напират в миг сълзите
в моите неплакали очи.
НОЩ В РОДНИЯ КРАЙ
Столетен дъб. Застинали води.
И сенките - прозрачни, издължени.
Тъй тихо - сякаш никога преди
в полята бурен вятър не е стенел.
Тъй тихо - сякаш никога преди
От гръмове не ехтял простора!
Ветрец над езерото не трепти
И сламата не шумоли на двора,
А сред нощта - бекасов сънен вик...
Завърнах се - животът се не връща!
Какво пък? И това ти стига също -
Да продължиш безкрайно този миг,
Когато си далече от беди
Сред сенките прозрачни, издължени...
И тъй е тихо - не като преди -
Че сякаш буря няма пак да стене.
И цялата душа, сега без жал
щом потопиш сред тайнството щастлива,
ще те облее светлата печал,
тъй както лунен лъч света облива.
|
* * *
В минуты музыки
печальной
Я представляю
желтый плес,
И голос женщины
прощальный,
И шум
порывистых берез,
И первый снег
под небом серым
Среди
погаснувших полей,
И путь без
солнца, путь без веры
Гонимых снегом
журавлей...
Давно душа
блуждать устала
В былой любви,
в былом хмелю,
Давно понять
пора настала,
Что слишком
призраки люблю.
Но все равно в
жилищах зыбких -
Попробуй их
останови! -
Перекликаясь,
плачут скрипки
О желтом плесе,
о любви.
И все равно под
небом низким
Я вижу
явственно, до слез,
И желтый плес,
и голос близкий,
И шум
порывистых берез.
Как будто вечен
час прощальный,
Как будто время
ни при чем...
В минуты музыки
печальной
Не говорите ни
о чем.
БЕРЕЗЫ
Я люблю, когда
шумят березы,
Когда листья
падают с берез.
Слушаю - и
набегают слезы
На глаза,
отвыкшие от слез.
Все очнется в
памяти невольно,
Отзовется в
сердце и в крови.
Станет как-то
радостно и больно,
Будто кто-то
шепчет о любви.
Только чаще
побеждает проза,
Словно дунет
ветер хмурых дней.
Ведь шумит
такая же береза
Над могилой
матери моей.
На войне отца
убила пуля,
А у нас в
деревне у оград
С ветром и
дождем шумел, как улей,
Вот такой же
желтый листопад...
Русь моя, люблю
твои березы!
С первых лет я
с ними жил и рос.
Потому и
набегают слезы
На глаза,
отвыкшие от слез...
НОЧЬ НА РОДИНЕ
Высокий дуб,
глубокая вода,
Спокойные
кругом ложатся тени,
И тихо так, как
будто никогда
Природа здесь
не знала потрясений.
И тихо так, как
будто никогда
Здесь крыши сел
не слыхивали грома.
Не встрепенется
ветер у пруда
И на дворе не
зашуршит солома.
И редок сонный
коростеля крик.
Вернулся я -
былое не вернется.
Продлится пусть
хотя бы этот миг,
Ну, что же -
пусть хоть это остается,
Пока еще не
ведома беда,
И так спокойно
двигаются тени,
И тихо так, как
будто никогда
Уже не будет в
жизни потрясений.
И всей душой,
которую не жаль
Всю потопить в
таинственном и милом,
Овладевает
тихая печаль,
Как лунный свет
овладевает миром.
|
