ПОЕЗИЯ

Навън нощта е спряла тихо.
До прозореца отворен
разговарям с нея шепнешком.
Почти я виждам зад липите,
докосва ме с ръце от нежен вятър
и в миг изчезва
зад синкавия небосклон.

1974

* * *

В чашите наляхме блус –
модерен блус.
Пиехме от него плът,

                                 възторг

                                             и обич.
Възторгът скоро би угаснал.
Плътта – превърнала се би във прах.
А обичта? Тя – може би –
не ще престане да обича
и пий амброзия от блусовите чаши.

 1968

* * *

 Нали и стонът беше
        недопита чаша –
и погледът ти беше
         пак студен.

 Нали ти беше виното
във устните на счупената
чаша –
и всичко беше само вик.

 
Нали ти беше мигновение
от мойта вдъхновеност?

 1968

* * *

Небето – тънко, тънко...
Докосна ли го, ще се скъса,
във кръглото прозорче ще загасне светлината бяла
и ще изчезнат сенките на къщите навъсени.
Тук всичко ми напомня за раздялата.
Но знам – камбана ще отекне звънко
и в тъмнината ивица сребро ще се прокрадне.

Ще бъде шест
над моето небе разкъсано
и утрото ще бъде
най-добрата вест.

По пътя някъде закъсало,
пощальончето
в измачкан плик ще ми я донесе
след пладне.

                                                    1968

* * *  

Потънало в земята сякаш е
Слънцето на хоризонта, ниско.
Пътеките във кръв разгаря все,
отвъд Земята ти се струва близко.

А там, където ивиците сливат се,
върволица дълга – жадни хора –
поела преди залез бе
да търси пътища в простора.

                                                        1970                                            

* * *  

"Земята диша" – казваше ми старецът –
и чувах вятърът в тревата да шуми.
"Призори да тръгваш винаги на път,
на Слънцето жарта да те гори... "

 В очите му на Слънцето жарта усещах,
в думите му – кака Земята диша...
И призори аз тръгвах винаги на път,
щастлив, че през нощта ще пиша.

                                                                1971                                          

* * *

Пак в земята потъна
слънцето и огън разплиска.
Песен далече прозвънва,
привечер небето е близко.

Ивица тънка дими,
все дими над полето,
върволица от хора,
сякаш в небето

тръгва, отново нагоре
все върви и върви...
После изчезва в простора,
само пътят блести.

1971

ПРЕД ИЗГРЕВ
 

Колко странно е това,

че сутрин къщите осъмват

в бяла пелена

и угарите ни изглеждат сиви!

Защо децата се събират

                     на оня хълм далечен?

Защо ли търсят пролуки в небето,

                     когато от години е премрежено

и житото не избуява вече?

И само късно, преди залез,

                     Слънцето умира бавно,

напомняйки за себе си,

                     и късно сили имаме

да гледаме с отворени очи към него.

Земята се въртяла, казват.

                     Но годините без светлина

ще може ли да върне някой

или ще изстинем преди изгрев

с очи, отправени към оня хълм,

на който се събираха децата ни.

                                                        1968

* * *
На Маргарита 

Скалите, там, под оня връх,
опрял до слънцето глава,
целите са сякаш в кръв –
неизказани като слова...

На залеза очите са
безжизнени, безмълвни
и проста е човешката тъга,
когато нощите са дълги.

Слънцето се скри, ей на
и камъкът започна да изстива.
Първите куплети на нощта
Бухал някакъв отнякъде извива.

"Страх ме е" – притискаш се до мен,
сами сред тоя пущинак сме.
Тук само със умиращия ден
Приятели големи бяхме.

                                                    1971                                                       

КУЛА

Под покривите на върха мъглите раждат се,

издигат се и стават облаци.

Докосват се до кулата тъй тихо,

че дори е невъзможно да усетиш

кога поемат оня път над върховете.

А слънцето е ниско,  ниско сутрин –

от утрото заварена

неугасена лампа.

                                 О, колко е желано туй пространство

над последния прозорец –

да можеш с облаците да се вдигнеш!

                                                           1970

ГОДИШНИ ВРЕМЕНА

Отмина бързо зимата
и лятото отмина.
А ний променяме се с климата
и казваме си – догодина.

В утрините тихи, на петлите
гласовете ни разбуждат.
Мъдро ни започват дните,
спомените птиците ни връщат.

Житото години зрее,
а жътвата е все далече.
Някой някога запее,
ала гласът му е пресипнал вече.

Така е всяка есен
и утрото започва винаги с петли.
В душите ни гърми все тази песен,
все тази песен, че светът върви.

                                                            1970

* * *  

1.

Градът притихнал – обед вече,
а аз по улиците – сам,
във мислите си тъй увлечен
търся брод – насам-натам...

Във мислите си тъй увлечен
търся приятели и врагове.
На живота – в смисъла му вечен –
посвещавам тези редове.  

2.

Дъжд валеше –спокойно и отмерено,
и точно – капчица по капка
отмерваше в секунди времето
над нечия протрита шапка.

Мислех си: какво им струва
всички да се съберат под нея,
всеки нещо да мъдрува,
пък да спрягат и глагола "сея"?

Мислех си: нима е малко
оръфана и избеляла шапка
да скрие съвестта на времето –
"От тука капчица, от тук пък капка! "

Дъжд валеше – спокойно и отмерено,
и точно – капчица по капка!
Отмерваше присъдата над времето
и над остарялата му шапка.

                                                        1971

ЦИГАНИ  

Колко дъжд се изсипа

         над заспалите пътища,

над заспалите сънища

         под чергилото дрипаво!
 

Ден и нощ ли вали,

нощ и ден ли се сливат,

та небето дори се смали

         до пожъната нива?
 

Сякаш струни опънати,

сякаш остри стрели

от небето –  вали и вали

         над нивята пожънати.
 

И жетварят ли спи,

         а и Бог ли не чува

наште сетни молби

         Слънцето да изплува.
 

О, проклинам те, дъжд!    

         И живот едносъщ!

И безкрайния път,

в който будните спят.

                            1971  

КОЛИБА  

Град – като от шепа – се изсипа,
в миг земята побеля,
черното на сиво заприлича,
побеляха и стърнища, и нивя.  

Пътят бавно се извива
край полегнали жита,
миг – природата бе жива
и е мъртва след това.

А каручката скрибуца пак умерено,
зъзне впрегнатия кон,
старецът си спомня, не – уверен е! –
имаше тук някъде подслон.
 
Май колиба беше – бяла,
помни я добре...
Взира се – нима е оцеляла! –
радва се като дете.  

Същата продрана черга
пак на входа и виси, 
а зад нея – погледи на двама
и страха във техните очи.

Старецът безмълвен спира,
кръсти се ръката му едва,
думите така и не намира –
махва с другата ръка.

Чергата отново скрива
тайната на своя храм,
нещо ново старецът открива –
открива, че е сам.

И каручката пак тръгва,
По-дълъг е разкаляният път.
Някак изведнъж се мръква –
само ледни късчета блестят.

1971

  
ПРИКАЗКА

                На майка ми 

Познавам те отдавна –
много пъти съм те виждал
забързана – 
едни и същи улици,
едни и същи хора,
всеки ден –
сутрин ще тълкуваш сън,
а до обед ще си го забравила,
след стола пак на работа,
и пак във къщи,
където те очакват две деца
с развихрена фантазия. И трябва, трябва
нещо ново да измислиш,
защото знаят вече всички приказки,
а тази – твоята,
не искаш да разкажеш никога –
в нея няма острови и кораби,
за тебе никой досега не се е борил
и няма героиня с твойто име...
А островите в картата са много,
чакат те на масата.
И тръгват кораби отново –
от Сингапур за Гибралтар и
"Мамо, трюмовете пълни ли са със богатства,
както вчера? ",
но това сега е без значение,
започваш ти най-страшната от всички приказки –
тази – твоята.
Дали ще я разкажеш цялата
и – ще повярват ли без кораби
и без платна, издути от попътен вятър,
ще повярват ли на лошата измислица,
на първата в живота истина?

1973

 
НОЩ

Една след друга лампите угасват,
заспива бавно, изморен градът,
сенките на къщите нарастват...
и ето – идва пак дъждът...

Неканен се изсипва,
прикрит зад тъмна нощ,
като крадец града опипва
и смива блясък и разкош.

Единствен, може би, прозорецът ми свети,
в стъклата ритъма на капките долавям,
и пак безпомощен го свързвам във куплети,
и в сънищата си аз търся смисъл явен.
 

1971

 
НА МАЙКА МИ

Сънувах те с бял карамфил в косата –
усмихната и много, много добра.
И не исках да вярвам в цветята,
в белия цвят на голяма беда.

И дълго на сън убеждавах се,
че е все пак в реда на нещата,
щом малък цветът е,
да бъде малка бедата.

1970

 
ЛИСТОПАД В ПЛОВДИВ

Сега е есен. По прозореца ми бавно
кълбо от злато слиза цял следобед вече,
следи от едър дъжд, останали отдавна,
привличат ме като слънца далечни.

Отсреща в полумрачна стая
съседът пак разтяга четири пружини,
на улицата три деца играят
и като искрици в здрача блясват топчетата сини.

Денят прекрачва прага на отсрещните два хълма
и децата за вечеря се прибират,
небето, нажежено преди малко, изгоря напълно,
до кулата с часовник луната кротко спира.

Тъй ранен час на идващата вечер,
на улицата оживяват спрелите автомобили
и в миг ми се приисква да отпътувам с тях далече,
където никой да не ме подири.

И дълго през стъклото ги следя – 
светлините им са снежни топки, бързо се разтапят –
и все тъй до прозореца седя,
опустяват булевардите и само жълти листи
по перваза капят.

                                                                       1970

  СЪЗВЕЗДИЯ

На Кирил Кадийски

Здрачава се. На ъгъла един хлапак
замеря слънцето със камъни,
а те звезди са сякаш, алени
проблясват в миг и падат в синкавия мрак.

И тъй е близо всичко... Небето дреме.
Гората, уморена в есента,
заспива бавно. Глас на птица – време е
да тръгваш. Вече спуска се нощта...

Къде ще идеш? Над тебе някак странно
препускат още кървави коне –
по тях се стича залезът отдавна.
Нима това е същото небе?

Преди малко бе разкъсано и сънно
и само птича песен да прозвънне
би се разсипало на прах...
Излизаш от града. Пътеките блестят

и ти поемаш към върха по тях.
Далече някъде камбаните звънят
и огнен мак на хоризонта свети
в часа на влюбени и на поети.

И стигаш до върха... Дъхът ти спира –
в небето виждаш същия хлапак
да хвърля искри в есенния мрак –
от тях съзвездия извират.

                                                        1972

 
РАЗДЯЛА  

Ръждив и стар балкон,
пердета от коприна,
прозорец, златни клони…
Но знаеш – всичко е отминало.

Червено пламъче в стъклата
и смешна кукла – Чиполино.
Притворена, очаква те вратата…
Но знаеш – всичко е отминало.

И стъпки сред нощта
събуждат сенките застинали.
Догаря пламъчето на свещта…
Но знаеш – всичко е отминало.

Стоиш загледан –
в светулки пак блести градината…
И бавно тръгваш си приведен –
назад към миналото.

1973

 
ВРЪБНИЦА

Зелено е навсякъде –
върбите в пролетна премяна,
под тях жени насядали –
броеница разпиляна.

Унесени във своя бяг,
дърветата край пътя бързат
нещо в себе си да отнесат –
пролетта във лято да превърнат.

                                                1971                           

* * *  

О, дълго лутане в гората
и път до призори!
Намислила си бе съдбата
нещо в нас да провери.  

Пожар с очите си видяхме
и тръгнахме да го гасим.
Но за шегата не успяхме
на залеза да отмъстим.

                                            1971

ПЕСЕНТА НА ТОПОЛИТЕ  

Пак свири вятърът, седнал на хълма
и тополите есенни пеят...
Ямурлук тъмнина
хвърля нощта върху всяко дърво
и го виждам – замръкнал пастир,
опрял се на гегата си –
уморен е заспал...

Луната за миг спира своя път
и с остър сърп по небето
дълбае фигури странни
и дълго по тях аз гадая
за моите и чуждите тайни...

Но отлита в безкрая
песента на тополите
и само звездите
в мрачината остават все тъй да блестят.

Звънят старите селски будилници,
трепти заедно с лист разлюлян тишината,
глухо отеква, стигнала дъното,
празната кофа в герана,
нощта потъва заедно с нея,
невидима и неизживяна,
и всичко заглъхва,
сякаш сън е било.
 

* * *

Пладне. Прежуря слънцето.
От нивите се носи дъх на топла ръж.
Лежа. Над мене хиляди звезди –
листата на тополите –
и те са моят първи космос.
Да литна между тях
и светлината им зелена да ме води,
да няма свършване денят,
пчелният рояк да е моторът ми
и цялата Земя да ми е кораб...

1974

* * *  

Тихо е. Денят към края си върви;
последният рояк пчели над мен прелита,
заглъхва бавно ехото от чука на ковача,
а подир него с меки стъпки
денят прибира многоцветната си дреха...
По пътеката след него в здрача
остават огнени следи
и дълго, дълго тлеят,
докато в огнището остане
единствено
една звезда да свети.
 

1974

 
* * *

Привечер е.
Дърветата са в странни очертания.
В далечината огнено небе се свежда над морето
и се слива с него. Вълните пак започват своя разказ.
Сляп е бил художникът на залеза. Чувствал е с ръцете си.
Усетил вятъра и нежната целувка на тревата,
когато птица върху нея кацнала. Птицата направил алена.
После с ведро разлял водата на морето,
но в миг разбрал, че някъде на запад парещо е още слънцето,
замахнал с четката и в падащия здрач
останали сами две златни ябълки, като във приказката за ламята.
Днес там стоят две прозорчета на схлупена рибарска къща,
отдавна изоставена и срутена от дъждове и вятър...

Стопанинът й знаел само, че оттук започвала Земята.

                                                                                                         1974  

* * *

Нощта минава.
Трепва в роя снежен светло стъкълце.
И ето – вместо сняг жарава
сипе се над малкото селце.
Идва тоя миг най-сетне!
Небето се огънало
 и виж, там свързва се с два електрични стълба,
небето е като ведро без дъно
и носят го два черни гълъба
върху крилете си от мед.

Бих спрял часовника,
бих спрял годините,
без възраст да съм аз –
да имам истински два черни гълъба,
а медните криле да са от сняг...
И цяла вечност да ги гледам там в далечината
и да няма мисълта ми бряг.

                                                                1974  

РАЗСЪМВАНЕ

Настъпва утрото и тъй е тихо.
Светлината бавно се разлива –
в отсрещната гора изчезват сенките
и ти осъмваш позлатена.

Лицето ти блести усмихнато
и аз те доближавам предпазливо.
Така те виждам всеки ден,
сънуваща света в червено –
безкраен, приказен, щастлив...
Просвирват уморени влакове,
тишината във звънчета ги превръща
и твоят сън от птици и от макове
със весел смях изпълва къщата.
 

1973

* * *

            На Иван Маринов 

От слънцето обагрени
и от кръвта на умиращи галактики,
пътуваме в незнайни светове,
където ветрове свободни реят се
из пясъците,
а птиците безжизнено кръжат.

От Слънцето обагрени
и от кръвта ни,
не спираме,
защото няма път сред ветровете
и птиците
са ни единствени свидетели.

                                                            1970

   
* * *  

Как бързо минават годините...
Текат от нищо към нищо пак.
Жълтеят на есен градините
и светлината стопява се в мрак.

Цигулки ли свирят провлачено,
вечността ли скрибуца над мен?
Или душата ми скръбно плаче
за тебе – след мен роден.
 

1974

СТАРОСТ

Догарят бавно, мъчително дните,
в огнището гасне пламъкът,
невидим лъч посребрява косите
и в миг те докосва по рамото.

Обръщаш се, няма никой;
два стола скърцат – тежат им годините –
прашните стъпки по пода –
бяла пепел, издухана от камината.

Ще тръгнеш по тях –
всички водят назад, но забравяш
и дочул познатия смях,
стъпваш не върху пепел –
върху горяща жарава.

1973

 
* * *

Е, кой съм аз и защо съм под небето –
нима не се е питал някой преди мен?
Защо внезапно секват ударите на сърцето,
щом след нощта пак идва ден?

1974

 
* * *

На гроба ми, поставена от нечии ръце,
лъчите слънчеви събира
чинийка пръстена – като сърце
душата ми единствена разбира.

Вековете просто ще изминат,
над мен тревата ще расте...
Учудено глава ще вдигат,
намерили сред костите – сърце...

                                                        1971