Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
(Mini-MP3-Player v2 ©Ute Jacobi)
АРСЕНИЙ ТАРКОВСКИ И ДРУГИ РУСКИ ПОЕТИ в превод на СВЕТЛОЗАР ЖЕКОВ.
Издателство "Нов Златорог", 2007 г.
 
А   Р   С   Е   Н   И   Й      Т   А   Р   К   О   В   С   К   И
(1 9 0 7 – 1 9 8 9)
 

 
 
ИЗБРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

ИЗБРАННОЕ
 
   
КЪМ СТИХОВЕТЕ*

О, мои стихове – наследници,
душеприказчици, ищци,
възпитаници, събеседници,
безропотни и храбреци!
 
Не помня своя род, ни племето.
От кал грънчар ме сътвори,
с лопата щом ме хвърли времето
на колелото му в зори.
 
Изтегли с пръсти дълго гърлото
и щом душата затрептя,
изписа по гърба ми първото
венче от приказни цветя.
 
Разрових въглени разпалени –
по волята на Данаил.
Възхвалих пламъците алени,
слова пророчески открил.
 
Земя без дъх, без цвят, без мириси,
бях дълго време нероден –
от клюнове и тревни ириси
случайно паднахте край мен.

* Натиснете , за да чуете стихотворението
в изпълнение на преводача

К СТИХАМ*  
 
Стихи мои, птенцы, наследники,
Душеприказчики, истцы,
Молчальники и собеседники,
Смиренники и гордецы!
 
Я сам без роду и без племени
И чудом вырос из-под рук,
Едва меня лопата времени
Швырнула на гончарный круг.
 
Мне вытянули горло длинное,
И выкруглили душу мне,
И обозначили былинные
Цветы и листья на спине,
 
И я раздвинул жар березовый,
Как заповедал Даниил,
Благословил закат свой розовый
И как пророк заговорил.
 
Скупой, охряной, неприкаянной
Я долго был землей, а вы
Упали мне на грудь нечаянно
Из клювов птиц, из глаз травы.

* Натиснете , за да чуете стихотворението
в изпълнение на автора

   
* * *
 
От тревата се учех с тетрадка пред мен,
като флейта звучеше тя в дългия ден.
И когато запяваше химни щурчето,
аз хармония търсех в звука и цвета.
Сред зелените струни – летяща комета –
всяка капка роса бе сълза в утринта.
И разбрах – всяка клетка в очите огромни,
всяка ярка дъга на крило в полет тих
приютява духа на пророци бездомни.
И по чудо библейската тайна разкрих.
 
Как обичах труда си мъчително-сладък –
тези думи, споени в душата ми млада
с мисли ясни и смътна, загадъчна страст...
Пишех правда и в думата виждах я аз.
Бе езикът ми точен – спектрален анализ.
И нареждах тъй думите – наниз след наниз,
Събеседнико мой, ти си прав във това:
и в шума аз дочувах, и в сумрака виждах,
но не съм унизил ни другар, ни трева,
с равнодушие родния край не обиждах.
На земята работех. И ден подир ден
в дар приемах насъщния хляб и водата
и бездънни сияеха все небесата,
и валяха звезди върху мен.
* * *  
 
Я учился траве, раскрывая тетрадь,
И трава начинала, как флейта, звучать.
Я ловил соответствие звука и цвета,
И когда запевала свой гимн стрекоза,
Меж зеленых ладов проходя, как комета,
Я-то знал, что любая росинка - слеза.
Знал, что в каждой фасетке огромного ока,
В каждой радуге яркострекочущих крыл
Обитает горящее слово пророка,
И Адамову тайну я чудом открыл.
 
Я любил свой мучительный труд, эту кладку
Слов, скрепленных их собственным светом, загадку
Смутных чувств и простую разгадку ума,
В слове п р а в д а мне виделась правда сама,
Был язык мой правдив, как спектральный анализ,
А слова у меня под ногами валялись.
И еще я скажу: собеседник мой прав,
В четверть шума я слышал, в полсвета я видел,
Но зато не унизив ни близких, ни трав,
Равнодушием отчей земли не обидел,
И пока на земле я работал, приняв
Дар студеной воды и пахучего хлеба,
Надо мною стояло бездонное небо,
Звезды падали мне на рукав.
   
СТЕП
 
Земята се самоизяжда
и свода блъскайки с глава,
тя ями в паметта заглажда
ту с нови хора, ту с трева.
 
Трева под конската подкова,
Душа, затворена в ковчег...
И само слово, само слово
в степта разнася вятър лек.
 
Степта – Ниневия заспала.
Върху могилите навред,
опити от луната бяла,
спят стражи – камъни безчет.
 
Последно словото загива.
Небето ще се движи пак,
щом воден свредел все пробива
на континента щита як.
 
Потрепва репеят с ресници,
блести на скакалец седло,
като дъга случайно птица
разперва сънено крило.
 
От рая, в мляко до плещите,
Адам ще слезне сред степта –
на птиците и на скалите
ще върне разума, речта.
 
Душа ще вдъхне на тревите,
познали свойта същина,
пресътворил в съня, в мечтите
трептящите им имена.
СТЕПЬ 
 
Земля сама себя глотает
И, тычась в небо головой,
Провалы памяти латает
То человеком, то травой.
 
Трава – под конскою подковой,
Душа – в коробке костяной,
И только слово, только слово
В степи маячит под луной.
 
Почиет степь, как неживая,
И на курганах валуны
Лежат – цари сторожевые,
Опившись оловом луны.
 
Последним умирает слово.
Но небо движется, пока
Сверло воды проходит снова
Сквозь жесткий щит материка.
 
Дохнет репейника ресница,
Сверкнет кузнечика седло,
Как радугу, степная птица
Расчешет сонное крыло,
 
И в сизом молоке по плечи
Из рая выйдет в степь Адам
И дар прямой разумной речи
Вернет и птицам и камням.
 
Любовный бред самосознанья
Вдохнет, как душу, в корни трав,
Трепещущие их названья
Еще во сне пересоздав.
                                     
   
СЪНИЩА
 
На прага с очила съдбовни
присяда тайнствена нощта
и вавилонския съновник
чете като оракул тя.
 
Нагоре водят стъпалата
без перила без перила – под тях е ад.
И съдят сенки непознати
разноезичния ти свят.
 
В съда кой смисъл ще открие?
В какво е твоята вина?
От обща пещера сме ние,
писмеността ни е една.
 
Чак от потопа до Евклида
ти ще огледаш своя път.
Разкрий това, което видиш!
Чуй, синовете те зоват.
 
Пред нечий праг ще спреш ти в здрача,
додето, сякаш богове,
по пътя биволи се влачат
и трият хълбоци, и крачат,
и времето преживят все.
СНЫ
 
Садится ночь на подоконник,
Очки волшебные надев,
И длинный вавилонский сонник,
Как жрец, читает нараспев.
 
Уходят вверх ее ступени,
Но нет перил над пустотой,
Где судят тени, как на сцене,
Иноязычный разум твой.
 
Ни смысла, ни числа, ни меры.
А судьи кто? И в чем твой грех?
Мы вышли из одной пещеры,
И клинопись одна на всех.
 
Явь от потопа до Эвклида
Мы досмотреть обречены.
Отдай - что взял; что видел – выдай!
Тебя зовут твои сыны.
 
И ты на чьем-нибудь пороге
Найдешь когда-нибудь приют,
Пока быки бредут, как боги,
Боками трутся на дороге
И жвачку времени жуют.
   
КАМЪК НА ПЪТЯ
 
В миг, по прищявка на сюжета,
съдбата тъй се вкопчва в нас,
че губи в разказа поета
пророческата своя власт.
 
В началото си мислим: то е
да хвърлиш поглед отстрани –
какво е ад и рай какво е
веднага ще се изясни.
 
В четирите последни стиха
разбираме, че без вина,
сами, като в килия тиха,
бичуваме се в тъмнина.
 
Кое е власт, кое – заблуда?
Препречва пътя камък ням...
Нов бог ли, който върши чудо,
да се спаси не може сам?
КАМЕНЬ НА ПУТИ
 
Пророческая власть поэта
Бессильна там, где в свой рассказ
По странной прихоти сюжета
Судьба живьем вгоняет нас.
 
Вначале мы предполагаем
Какой-то взгляд со стороны
На то, что адом или раем
Считать для ясности должны,
 
Потом, кончая со стихами,
В последних четырех строках
Мы у себя в застенке сами
Себя свежуем второпях.
 
Откуда наша власть? Откуда
Все тот же камень на пути?
Иль новый бог, творящий чудо,
Не может сам себя спасти?
   

ЗЕМЯ

Защото живях непохватно изцяло,
защото бе праведна мойта борба,
защото безсмъртно не бе мойто тяло,
тъй свързан съм с дивната твоя съдба.

Ръце отмалели, преди да изстинат,
към теб ще протегна с назряла любов,
Великие Луки* аз пак ще премина,   
за кръстните мъки отново готов.

И вечно по пътя калта ти ще газя,
солена ще бъде пръстта ти от кръв,
и сълзи войнишки докрай ще те пазят,
и силна ще бъдеш с вдовишката скръб.


* Великие Луки — древен руски град-крепост (Псковска област), разрушен по времето на Втората световна война.

ЗЕМлЯ

За то, что на свете я жил неумело,
За то, что не кривдой служил я тебе
За то, что имел небессмертное тело,
Я дивной твоей сопричастен судьбе.

К тебе, истомившись, потянутся руки
С такой наболевшей любовью обнять,
Я снова пойду за Великие Луки,
Чтоб снова мне крестные муки принять.

И грязь на дорогах твоих несладима,
И тощая глина твоя солона.
Слезами солдатскими будешь xранима
И вдовьей смертельною скорбью сильна.





   
ЛАЗАРЕТ
 
Обля ме светлина. Лежах
с главата надолу, сякаш на кантар – месо,
душата ми на нишка се държеше
н себе си аз гледах отстрани:
без грамчета бях уравновесен
с пазарски стар топуз.
                               Това се случи
сред заснежения огромен щит,
щърбат по западния край,
във кръг от незамръзващи блата,
от борове с нозе изпотрошени
и малки гари
с черепи разбити,
със двойни, почернели
снежни шапки.
              Спря времето през този ден.
Часовникът замря. На влакове
душите без фенери
по насипите вече не летяха
със сивите си плавници от пара.
И нито сврачи сватби, нито бури,
ни порив пролетен сред този кръг,
където гол лежах във свойта кръв,
далече от притеглящата сила на бъдното.
 
Но ослепителният снежен щит
разтърси се и тръгна по кръга,
над мен разгърна се н с рев премина
пикираща седморка самолети,
и марлята, като кора дървесна,
по тялото втвърди се; чужда кръв
се вливаше от колба в мойте жили,
като изхвърлена на пясък риба
аз гълтах твърдия, студен и слюден,
благословен, насъщен, земен въздух.
 
Изринаха се устните ми. Още
вода ми даваха с лъжичка. Още
не можех свойто име да си спомня,
но на езика ми отново оживя
речта на цар Давид.
                                 А после
снегът се разтопи и пролетта,
застанала на пръсти,
с шал зелен дърветата наоколо обви.
ПОЛЕВОЙ ГОСПИТАЛЬ
 
Стол повернули к свету. Я лежал
Вниз головой, как мясо на весах,
Душа моя на нитке колотилась,
И видел я себя со стороны:
Я без довесков был уравновешен
Базарной жирной гирей.
                                    Это было
Посередине снежного щита,
Щербатого по западному краю,
В кругу незамерзающих болот,
Деревьев с перебитыми ногами
И железнодорожных полустанков
С расколотыми черепами, черных
От снежных шапок, то двойных, а то
Тройных.
          В тот день остановилось время,
Не шли часы, и души поездов
По насыпям не пролетали больше
Без фонарей, на серых ластах пара,
И ни вороньих свадеб, ни метелей,
Ни оттепелей не было в том лимбе,
Где я лежал в позоре, в наготе,
В крови своей, вне поля тяготенья
Грядущего.
 
Но сдвинулся и на оси пошел
По кругу щит слепительного снега,
И низко у меня над головой
Семерка самолетов развернулась,
И марля, как древесная кора,
На теле затвердела, и бежала
Чужая кровь из колбы в жилы мне,
И я дышал, как рыба на песке,
Глотая твердый, слюдяной, земной,
Холодный и благословенный воздух.
 
Мне губы обметало, и еще
Меня поили с ложки, и еще
Не мог я вспомнить, как меня зовут,
Но ожил у меня на языке
Словарь царя Давида.
                                    А потом
И снег сошел, и ранняя весна
На цыпочки привстала и деревья
Окутала своим платком зеленым.
   
ЗУМЕР
 
Аз безсмъртен съм, щом още дишам,
и за всеки, до днес нероден,
ще звъня като зумер предишен
в телефона на идния ден.
 
Тъй последен свързочник във боя,
от големия път настрани,
даже мъртъв катушката своя от
куршумите ще заслони.
 
На снега със замръзнало тяло,
свил ръце под шинела корав,
той лежи – пеленаче заспало –
с правота несравняема прав.
 
С бой, където преминахме ние
от големия път настрани,
звук тръпчив днес слухът ще открие
да лети на широки вълни.
 
Чуй на бойната чест позивната:
– Тук земя! Тук земя! –
                                       тя шепти.
Жици тегли сама под земята
и със корени житни трепти.
ЗУММЕР
 
Я бессмертен, пока я не умер,
И для тех, кто еще не рожден,
Разрываю пространство, как зуммер
Телефона грядущих времен.
 
Так последний связист под обстрелом,
От большого пути в стороне,
Прикрывает расстрелянным телом
Ящик свой на солдатском ремне.
 
На снегу в затвердевшей шинели,
Кулаки к подбородку прижав,
Он лежит, как дитя в колыбели,
Правотой несравненною прав.
 
Где когда-то с боями прошли мы
От большого пути в стороне,
Разбегается неповторимый
Терпкий звук на широкой волне.
 
Это старая честь боевая
Говорит:
– Я земля. Я земля,–
Под землей провода расправляя
И корнями овсов шевеля.
   
СЛЕД ВОЙНАТА
 
1
 
Тъй както върху горската трева
разперва на листата си дланта
дървото и опряло се на храста,
широко клоните си разпростира,
така и аз пораснах постепенно.
Със сила мускулите се наляха
и едър стана гръдният ми кош.
И спирт бодлив от синия бокал
напълни целите ми дробове.
И взе сърцето кръв от жилите,
и върна им я, и отново взе,
и сякаш бе това преображение
на просто щастие и проста мъка
в прелюдия и фуга.
 
2
 
Бих се раздал на всичко живо аз –
и на растенията, и на хората,
умиращи тук някъде наблизо
или пък някъде накрай света
в страдания ужасни, както Марсий,
когото са одрали жив. Ако
живота си им дам, по-бедни няма
да станат ни кръвта, нито живота,
ни аз самият. Станах като Марсий.
 
3
 
Понякога, сред летен зной лежиш,
в небето гледаш – въздухът горещ
над тебе се люлее като люлка –
и изведнъж откриваш нещо странно:
пролука има в люлката – през нея
повява студ отвъден, сякаш
игличка ледена пробожда...
 
4
 
Като дърво над сипей гол, което
разпръсквайки над себе си пръстта,
се сгромолясва с корени нагоре
и клоните му бързеят разнищва,
така по бързей друг и моят двойник
от бъдещето в миналото слиза.
След себе си от висотата гледам
и за сърцето се улавям.
                                      Кой ми даде
трептящи клони върху мощен ствол,
а корени безпомощни и слаби?
По-гибелен животът от смъртта е
с необуздания си произвол.
 
Отиваш ли си, Лазаре? Върви!
Полунебе гори зад мен далече.
И няма връзка помежду ни вече.
Спи, жизнелюбецо! Ръце на гръд
скръсти и спи!
 
5
 
Ела, вземи, от нищо нямам нужда,
обичам ли – ще дам; и мразя ли –
                                             ще дам.
Аз искам да те заменя, но ако
ти кажа, че във тебе ще премина,
не вярвай – лъжа те, дете...
О, пръстите като филизи тънки
и влажните, отворени очи,
и мидите на малките уши –
чинийки, пълни със любовна песен,
крила, огънати от силен вятър...
Не вярвай – лъжа те, дете,
ще се промъквам, сякаш съм осъден –
през отчуждението как да мина –
не мога с твоите криле да литна
и с малкото ти пръстче да докосна
очите ти и да погледна с тях.
Стократно ти по-силно си от мен –
ти песен си за себе си,
а аз – наместник на дървото и небето –
за песента от твоя съд осъден.
ПОСЛЕ ВОЙНЫ
 
1
 
Как дерево поверх лесной травы
Распластывает листьев пятерню
И, опираясь о кустарник, вкось
И вширь и вверх распространяет ветви,
Я вытянулся понемногу. Мышцы
Набухли у меня, и раздалась
Грудная клетка. Легкие мои
Наполнил до мельчайших альвеол
Колючий спирт из голубого кубка,
И сердце взяло кровь из жил, и жилам
Вернуло кровь, и снова взяло кровь,—
И было это как преображенье
Простого счастья и простого горя
В прелюдию и фугу для органа.
 
2
 
Меня хватило бы на все живое —
И на растения, и на людей,
В то время умиравших где-то рядом
В страданиях немыслимых, как Марсий,
С которого содрали кожу. Я бы
Ничуть не стал, отдав им жизнь, бедней
Ни жизнью, ни самим собой, ни кровью,
Но сам я стал как Марсий. Долго жил
Среди живых, и сам я стал как Марсий.
 
3
 
Бывает, в летнюю жару лежишь
И смотришь в небо, и горячий воздух
Качается, как люлька, над тобой,
И вдруг находишь странный угол чувств:
Есть в этой люльке щель, и сквозь нее
Проходит холод запредельный, будто
Какая-то иголка ледяная...
 
4
 
Как дерево с подмытого обрыва,
Разбрызгивая землю над собой,
Обрушивается корнями вверх,
И быстрина перебирает ветви,
Так мой двойник по быстрине иной
Из будущего в прошлое уходит.
Вослед себе я с высоты смотрю
И за сердце хватаюсь.
                                    Кто мне дал
Трепещущие ветви, мощный ствол
И слабые, беспомощные корни?
Тлетворна смерть, но жизнь еще тлетворней,
И необуздан жизни произвол.
 
Уходишь, Лазарь? Что же, уходи!
Еще горит полнеба за спиною.
Нет больше связи меж тобой и мною.
Спи, жизнелюбец! Руки на груди
Сложи и спи!
 
5
 
Приди, возьми, мне ничего не надо,
Люблю  отдам и не люблю –
                                                отдам.
Я заменить хочу тебя, но если
Я говорю, что перейду в тебя,
Не верь мне, бедное дитя, я лгу...
О эти руки с пальцами, как лозы,
Открытые и влажные глаза,
И раковины маленьких ушей,
Как блюдца, полные любовной песни,
И крылья, ветром выгнутые круто...
Не верь мне, бедное дитя, я лгу,
Я буду порываться, как казнимый,
Но не могу я через отчужденье
Переступить, и не могу твоим
Крылом плеснуть, и не могу мизинцем
Твоим коснуться глаз твоих, глазами
Твоими посмотреть. Ты во сто крат
Сильней меня, ты – песня о себе,
А я – наместник дерева и неба
И осужден твоим судом за песню.
   
НОЩЕН ДЪЖД
 
Тогава от небе оловно
се сипеше дъждът край мен.
Със теб се срещнахме съдбовно
във мрачния дъждовен ден.
 
Мъждукаха фенери странно
и техните дъги в нощта
ти известиха твърде рано,
че приближава любовта;
 
че лятото е отлетяло
в тревожно-светлия живот
и колкото да си живяла,
пак те примамва тоя свод.
 
И сълзи от дъжда среднощен
по твоето лице трептят,
не предполагах още
какви безумства предстоят.
 
Далечния ти глас дочувам,
но как да си помогнем, как?...
И както някога лудува дъждът
сред падналия мрак.
НОЧНОЙ ДОЖДЬ
 
То были капли дождевые,
Летящие из света в тень.
По воле случая впервые
Мы встретились в ненастный день.
 
И только радуги в тумане
Вокруг неярких фонарей
Поведали тебе заране
О близости любви моей,
 
О том, что лето миновало,
Что жизнь тревожна и светла,
И как ты ни жила, но мало,
Так мало на земле жила.
 
Как слёзы, капли дождевые
Светились на лице твоём,
А я ещё не знал, какие
Безумства мы переживём.
 
Я голос твой далёкий слышу,
Друг другу нам нельзя помочь,
И дождь всю ночь стучит о крышу,
Как и тогда стучал всю ночь.
   
ДЪРВЕТА
 
І
В кръвта затихват страст и ропот
и вече търсиш топъл кът,
цениш ти трезвия си опит
на зрелия житейски път.
Оплакал младост и надежда,
брат млечен на бреза и клен,
в природата ти се оглеждаш
и в нея цял си отразен.
Ти на дървета застарели
и събеседник, и връстник,
в упорството на песни смели
търси най-верния си лик.
Те носят тежкото си бреме,
но нижат се лета безброй –
отлага бързащото време
в сърцевината слой след слой.
И крепне живата им сила,
и клоните им се множат,
товара, с който е дарила
земята хората, делят.
Защо към цъфналите вишни
се взираш натъжен, разбрал,
че вместо чувствата предишни
дошли са мисъл и печал?
Дали защото в твоите химни
кръвта ти се втвърдява пак,
тъй както в клончетата зимни
вода и светлина, и мрак?
 
ІІ
Страна на птича нищета,
зелен бивак на ветровете,
със клони търсят висота
сляпородените дървета.
Войници стройни, те стоят,
от хората очовечени –
небето искат да допрат,
а със земята са сродени.
Те златна дреха всяка зима
събличат под настръхнал свод:
почивка трябва, за да има
пак сили горският народ.
Листата нека да лежат
като ръжда, в снега зарита.
Водите пак ще заструят,
пропукали внезапно щита.
Ще тръгне пролетният сок,
във всяка жилка той ще бликне,
филиз, подобно нежен рог,
от черна рана ще поникне.
И ето ги върху пръстта,
издигнали прозрачни листи,
те светлина от утринта
все търсят в небесата чисти.
Планинци сякаш са дошли
за тоя празник на земята
и бляскат древните стрели
сред стана им във низината.
Съзвучията на вълни
пак с птичи трели зазвучаха,
за танци жадните жени
със шалове в ръце стояха.
С листата сродна е плътта –
като дърветата се вием
и с корени – и те, и ние –
сме отговорни пред света.
ДЕРЕВЬЯ
 
I
Чем глуше крови страстный ропот
И верный кров тебе нужней,
Тем больше ценишь трезвый опыт
Спокойной зрелости своей.
Оплакав молодые годы,
Молочный брат листвы и трав,
Глядишься в зеркало природы,
В ее лице свое узнав.
И собеседник и ровесник
Деревьев полувековых,
Ищи себя не в ранних песнях,
А в росте и упорстве их.
Им тяжко собственное бремя,
Но с каждой новою весной
В их жесткой сердцевине время
За слоем отлагает слой.
И крепнет их живая сила,
Двоятся ветви их, деля
Тот груз, которым одарила
Своих питомцев мать-земля.
О чем скорбя, в разгаре мая
Вдоль исполинского ствола
На крону смотришь, понимая,
Что мысль в замену чувств пришла?
О том ли, что в твоих созвучьях
Отвердевает кровь твоя,
Как в терпеливых этих сучьях
Луч солнца и вода ручья?
 
II
Державы птичьей нищеты,
Ветров зеленые кочевья,
Ветвями ищут высоты
Слепорожденные деревья.
Зато, как воины, стройны,
Очеловеченные нами,
Стоят, и соединены
Земля и небо их стволами.
С их плеч, когда зима придет,
Слетит убранство золотое:
Пусть отдохнет лесной народ,
Накопит силы на покое.
А листья – пусть лежат они
Под снегом, ржавчина природы.
Сквозь щели сломанной брони
Живительные брызнут воды,
И двинется весенний сок,
И сквозь кору из черной раны
Побега молодого рог
Проглянет, нежный и багряный
И вот уже в сквозной листве
Стоят округ земли прогретой
И света ищут в синеве
Еще, быть может, до рассвета.
Как будто горцы к нам пришли
С оружием своим старинным
На праздник матери-земли
И станом стали по низинам.
Созвучья струн волосяных
Налетом птичьим зазвучали,
И пляски ждут подруги их,
Держа в точеных пальцах шали.
Людская плоть в родстве с листвой,
И мы чем выше, тем упорней:
Древесные и наши корни
Живут порукой круговой.
   
ПРИАЗОВИЕ
 
Слязох на малката гара. Чугунът в кълба
маслена пара отдъхваше бавно. Той бе
цар асирийски с кълбящи се къдри. Степта
в миг се разтвори – издигна тя мойта душа
като вихрушка. И вече не виждах зад мен
къщи паянтови. Лунните кули навред,
тръпнещи, се открояваха странно. Нощта
спускаше дипла след дипла безкрайно платно –
твърдо и плътно тъкано. Тогава видях
как младостта ми си тръгна внезапно от мен
и ме прегърби торбата. И аз я свалих –
хляба поръсих със сол и нахраних степта,
само със седмата участ наситих плътта.
Спях аз, додето изстиваше бавно край мен
пепел от роби и от царе. В мойте нозе –
пълната чаша с оловна азовска сълза.
Всичко, което ме чака, в съня си видях.
Щом се събудих, земята нарекох земя,
немощна гръд пак подложих на летния зной.
ПРИАЗОВЬЕ
 
На полустанке я вышел. Чугун отдыхал
В крупных шарах маслянистого пара. Он был
Царь ассирийский в клубящихся гроздьях кудрей.
Степь отворилась, и в степь, как воронкой ветров,
Душу втянуло мою. И уже за спиной
Не было мазанок; лунные башни вокруг
Зыблились и утверждались до края земли,
Ночь разворачивала из проема в проем
Твердое, плотно укатанное полотно.
Юность моя отошла от меня, и мешок
Сгорбил мне плечи. Ремни развязал я, и хлеб
Солью посыпал, и степь накормил, а седьмой
Долей насытил свою терпеливую плоть.
Спал я, пока в изголовье моем остывал
Пепел царей и рабов и стояла в ногах
Полная чаша свинцовой азовской слезы.
Снилось мне все, что случится в грядущем со мной.
Утром очнулся и землю землею назвал,
Зною подставил еще неокрепшую грудь.
   
СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ, 1914
 
Бе лятото страшно – повлече
вериги железни скръбта. . .
И прашна, димеше далече,
почти до морето, степта.
 
По залез в задушна тревога –
със свита душа ма жена –
греховно охулваше бога
печалната далечина.
 
У нас сутринта през стобора
прехвърли се бос дезертьор,
подтиснат от страшна умора
и с гладен, страдалчески взор.
 
И сякаш от църква икона,
той гледаше с праведна скръб
по дъното на небосклона
елмазния стапящ се сърп.
 
И сякаш от друга вселена
бе погледът. В мен се вдълба
печатът на скръб отчуждена,
на сляпа войнишка съдба.
 
И мракът настъпи. Бездомен,
той скри се зад близкия склон.
Преди да си тръгне, за спомен
остави ми боен патрон.
 
По първия знак в светлината
да зърнеш слепящия взрив. . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Как дълго живях на земята!
Столетия вече съм жив! 
ЗАТМЕНИЕ СОЛНЦА, 1914
 
В то лето народное горе
Надело железную цепь,
И тлела по самое море
Сухая и пыльная степь,
 
И под вечер горькие дали,
Как душная бабья душа,
Багровой тревогой дышали
И бога хулили, греша.
 
А утром в село на задворки
Пришел дезертир босиком,
В белесой своей гимнастерке,
С голодным и темным лицом.
 
И, словно из церкви икона,
Смотрел он, как шел на ущерб
По ржавому дну небосклона
Алмазный сверкающий серп.
 
Запомнил я взгляд без движенья,
Совсем из державы иной,
И понял печать отчужденья
В глазах, обожженных войной.
 
И стало темно. И в молчанье,
Зеленом, глубоком как сон,
Ушел он и мне на прощанье
Оставил ружейный патрон.
 
Но сразу, по первой примете,
Узнать ослепительный свет...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Как много я прожил на свете!
Столетие! Тысячу лет!
   
* * *
 
              Аз в детството се разболях
 от глад и страх. Напуканите устни
прехапя и – оближа; тъй запомних
 прохладния и соленеещ, вкус.
И все вървя, и все вървя, вървя,
на стълбището сядам да се сгрея,
вървя замаян към реката, сякаш
под свирката на заклинател, сядам,
на стълбата се грея; все тресе ме.
А майка ми стои, с ръка ме вика,
наблизо е, но как да приближа:
щом тръгна – седем крачки ни делят,
с ръка ме вика; тръгна пак – стои
на седем крачки и ме вика.
                                         Стана ми
горещо, разкопчах яката, легнах –
тръби засвириха и светлина
по клепките удари, полетя
с конете майка ми, с ръка ми махна –
и отлетя. . .
                   Сънувам аз през ден
пак болницата бяла под липата
и белия чаршаф, все тъй студен,
и белия ни лекар, взрян във мен,
и бяла, до нозете ми сестрата
криле повдига. И останаха.
А майка ми дойде, с ръка ми махна –
и отлетя. . .
* * * 
 
                      Я в детстве заболел
От голода и страха. Корку с губ
Сдеру – и губы облизну; запомнил
Прохладный и солоноватый вкус.
А все иду, а все иду, иду,
Сижу на лестнице в парадном, греюсь,
Иду себе в бреду, как под дуду
За крысоловом в реку, сяду – греюсь
На лестнице; и так знобит и эдак.
А мать стоит, рукою манит, будто
Невдалеке, а подойти нельзя:
Чуть подойду – стоит в семи шагах,
Рукою манит; подойду – стоит
В семи шагах, рукою манит.
                                              Жарко
Мне стало, расстегнул я ворот, лег,–
Тут затрубили трубы, свет по векам
 Ударил, кони поскакали, мать
Над мостовой летит, рукою манит –
И улетела...
                              И теперь мне снится
Под яблонями белая больница,
И белая под горлом простыня,
И белый доктор смотрит на меня,
И белая в ногах стоит сестрица
И крыльями поводит. И остались.
А мать пришла, рукою поманила –
И улетела...
 
ЗЕМНO
 
Когато съм раждан, да бе отредена                
                божествена люлка за мен,
израснал бих с облачно мляко свещено,
                от майка небесна роден.
 
И бог щях да стана на ручей – и хляба,
                    и гроба да пазя в борба, –
но аз съм човек и безсмъртен не трябва
                      да бъда – с неземна съдба.
 
И тъй съм щастлив, че отдавна се взирам
            над сълзи солени, над жлъч и тъга.
Какво пък – прощавай, божествена лира,
                            не ми се  надсмивай сега.
 
ЗЕМНОE 
 
Когда б на роду мне написано было                 
                 Лежать в колыбели богов,
Меня бы небесная мамка вспоила
                  Святым молоком облаков,
 
И стал бы я богом ручья или сада,
                  Стерег бы хлеба и гроба,-
Но я человек, мне бессмертья не надо:
                  Страшна неземная судьба.
 
Спасибо, что губ не свела мне улыбка
               Над солью и желчью земной.
Ну что же, прощай, олимпийская скрипка,
                Не смейся, не пой надо мной.
   
ДЪЖД
 
Да вдъхна искам аз в стихотворение
света широк, във всеки миг различен:
и на тревите скритото движение,
и на дървото смътното величие,
 
и на крилатия, разсърден пясък гласа,
подобен на цвъртене птиче –
света широк – и гърбав, и прекрасен –
като дърво, в стихии несломено.
 
Аз чух на бурята рева ужасен.
Тя като рог изви ожесточено
дърво с трептяща, стенеща корона –
на тътените копие зелено.
 
И вече бягаше дъждът по склона –
еленорог, преследван от стрелите –
и в него виждах сякаш Актеона.
До мен той падна с колене превити. 
ДОЖД
 
Как я хочу вдохнуть в стихотворенье
Весь этот мир, меняющий обличье:
Травы неуловимое движенье,
Мгновенное и смутное величье
 
Деревьев, раздраженный и крылатый
Сухой песок, щебечущий по-птичьи,-
Весь этот мир, прекрасный и горбатый,
Как дерево на берегу Ингула.
 
Там я услышал первые раскаты Грозы.
Она в бараний рог согнула
Упрямый ствол, и я увидел крону -
Зеленый слепок грозового гула.
 
А дождь бежал по глиняному склону,
Гонимый стрелами, ветвисторогий,
Уже во всем подобный Актеону.
У ног моих он пал на полдороге.
   
СОКРАТ
 
Не искам нито почести, ни власт,
ни слава от войни победоносни.
И нека да застина като восък,
но цар не съм, от друга кръв съм аз.
 
Ще пиете от моята цикута,
ще вкусите от нищета и глад.
Не искам робска дрипа в тоя свят,
но още сме на бъдещето в скута.
 
Аз плът съм от плътта ви,
висота планинска, глъбина в морето синьо.
В света, препълнен като раковина,
шуми по олимпийски пустота.
СОКРАТ
 
Я не хочу ни власти над людьми,
Ни почестей, ни войн победоносных.
Пусть я застыну, как смола на соснах,
Но я не царь, я из другой семьи.
 
Дано и вам, мою цикуту пьющим,
Пригубить немоту и глухоту.
Мне рубище раба не по хребту,
Я не один, но мы еще в грядущем.
 
Я плоть от вашей плоти, высота,
Всех гор земных и глубина морская.
Как раковину мир переполняя,
Шумит по-олимпийски пустота.
   
СЛОВОТO
 
Словото – обвивка само,
ципа, празен звук дори,
но във него странно, нямо
точка розова искри,
 
тръпне жилка – кръв навлиза,
но нехаеш ти в нощта,
че щастливецът ти с риза
се явява на света.
 
Словото е с непозната,
скрита власт и ако ти
с него свързал си съдбата
и в неволи, и в мечти,
 
твърде рано не възпявай
нито битки, ни любов,
прорицател ти не ставай,
на смъртта не пращай зов!
 
Словото – обвивка само,
на съдбите бегъл щрих. . .
Точи яростно и прямо
нож за тебе всеки стих.
СЛОВO  

Слово только оболочка,
Пленка, звук пустой, но в нем
Бьется розовая точка,
Странным светится огнем,
 
Бьется жилка, вьется живчик,
А тебе и дела нет,
Что в сорочке твой счастливчик
Появляется на свет.
 
Власть от века есть у слова,
И уж если ты поэт,
И когда пути другого
У тебя на свете нет,
 
Не описывай заране
Ни сражений, ни любви,
Опасайся предсказаний,
Смерти лучше не зови!
 
Слово только оболочка,
Пленка жребиев людских,
На тебя любая строчка
Точит нож в стихах твоих.
   
ДЪРВОТО НА ЖАНА
 
Говорят ми, но вече не ги чувам –
душата ми заслушва се сама
във себе си, тъй както Жана Д'Арк.
И зазвучават странни гласове. . .
 
Аз дълго учих се да ги избирам:
ту флейтите, ту арфите извиквам,
ту пък фаготите. От сън пробуден,
разбирам, че отдавна те звучат
и че финалът вече наближава.
 
Привет, стебло високо с мощни клони,
с безброй листа зелено-златни!
Поздрав, загадъчно дърво! От теб към мен
полита птица – сякаш първа нота.
 
Но щом поискам да запиша с думи
тътнежа на безбройните литаври
и ловните сигнали на тръбите,
и пролетните пориви на лъка –
разбирам аз какво със мене става:
душата пръст до устните допира –
мълчи! Мълчи!
              И всичко, чрез което
смъртта е жива, а животът – сложен,
в миг придобива нов, внезапен смисъл –
като стъкло прозрачен. Аз мълча,
но целият съм в гърло на фанфар,
докрай със звуци утринни изпълнен.
И затова едва преди смъртта
разбираме, че нито дума ние
не сме написали за нас самите.
Това, което смятахме, че сме,
се движи по кръга –
спокойно, отчуждено, несравнимо –
и вече нас във себе си не включва.
 
Ах, Жана, Жана! Малка Жана! Нека
е коронован твоят крал – каква
заслуга е това? Вълшебен дъб
шуми и глас говори нещо странно,
а ти гориш в несъразмерна риза.
ДЕРЕВО ЖАННЫ   
 
Мне говорят, а я уже не слышу,
Что говорят. Моя душа к себе
Прислушивается, как Жанна Д'Арк.
Какие голоса тогда поют!
 
И управлять я научился ими:
То флейты вызываю, то фаготы,
То арфы. Иногда я просыпаюсь,
И все уже давным-давно звучит,
И кажется – финал не за горами.
 
Привет тебе, высокий ствол и ветви
Упругие, с листвой зелено-ржавой,
Таинственное дерево, откуда
Ко мне слетает птица первой ноты.
 
Но стоит взяться мне за карандаш,
Чтоб записать словами гул литавров,
Охотничьи сигналы духовых,
Весенние размытые порывы
Смычков,– я понимаю, что со мной:
Душа к губам прикладывает палец –
Молчи! Молчи!
                 И все, чем смерть жива
И жизнь сложна, приобретает новый,
Прозрачный, очевидный, как стекло,
Внезапный смысл. И я молчу, но я
Весь без остатка, весь как есть - в раструбе
Воронки, полной утреннего шума.
Вот почему, когда мы умираем,
Оказывается, что ни полслова
Не написали о себе самих,
И то, что прежде нам казалось нами,
Идет по кругу
Спокойно, отчужденно, вне сравнений
И нас уже в себе не заключает.
 
Ах, Жанна, Жанна, маленькая Жанна!
Пусть коронован твой король,- какая
Заслуга в том? Шумит волшебный дуб,
И что-то голос говорит, а ты
Огнем горишь в рубахе не по росту.
 
   
В СРЕДАТА НА СВЕТА
 
Човек съм аз, в средата на света,
зад мен са милиарди инфузории,
а звездни милиарди са пред мен.
И помежду им аз съм извисен –
море, съединяващо два бряга,
и мост, между вселени изграден.
 
Аз Нестор съм, описал мезозоя,
на идни времена съм Йеремия.
Държа часовник аз и календар
и в бъдещето съм като Русия,
проклинащ миналото: просяк-цар.
 
Смъртта познавам по-добре от мъртвите,
най-живото съм аз от всичко живо.
И пеперудка малка – пъстър цвят –
като момиченце ми се надсмива,
като парченце златосърмен плат.
ПОСРЕДИНЕ МИРА
 
Я человек, я посредине мира,
За мною мириады инфузорий,
Передо мною мириады звезд.
Я между ними лег во весь свой рост -
Два берега связующее море,
Два космоса соединивший мост.
 
Я Нестор, летописец мезозоя,
Времен грядущих я Иеремия.
Держа в руках часы и календарь,
Я в будущее втянут, как Россия,
И прошлое кляну, как нищий царь.
 
Я больше мертвецов о смерти знаю,
Я из живого самое живое.
И – боже мой! – какой-то мотылек,
Как девочка, смеется надо мною,
Как золотого шелка лоскуток.
   
СТАНИ КАКЪВТО СИ
 
                Werde der du bist.
                                  Г ь о т е

 
Щом тежък час за теб удари,
пари намираш и другари.
Къде по-трудно в този свят
намираш себе си ти, брат.
 
Наопаки ще се обърнеш,
ще се пребъркаш, ще превърнеш
в едно съня, реалността,
ще видиш отстрани света
 
и в ред ще са за теб нещата.
А ти, маскиран – със съдбата,
с изкуството, със своя дял, –
участваш в странен карнавал.
 
И Хамлет в чужд костюм блуждае,
и нещо бъбри и желае
със Моиси да се смени,
не да се бори със злини.
 
От вероятности безчетни
една над тебе ще просветне,
но не изгрява – ех, за зло –
над теб заветното число.
 
Небето геният закрива,
макар за теб да не отива
такава мярка, ти дерзай,
стани какъвто си – докрай.
 
А от пророка дума взимаш –
у ням по-ценна дума има,
по-ярък цвят у сляп блести,
когато ъгълът на зрение
намерен е и в просветление
разкрил си себе си и ти.
 
Моиси, Александър (Сандро), 1880-1935 – голям
немски актьор трагик, един от бележитите
интерпретатори на Хамлет. – Б. пр.
СТАНЬ САМИМ СОБОЙ 
 
Werde der du bist.
                     Г е т е

 
Когда тебе придется туго,
Найдешь и сто рублей и друга.
Себя найти куда трудней,
Чем друга или сто рублей.
 
Ты вывернешься наизнанку,
Себя обшаришь спозаранку,
В одно смешаешь явь и сны,
Увидишь мир со стороны.
 
И все и всех найдешь в порядке.
А ты – как ряженый на святки –
Играешь в прятки сам с собой,
С твоим искусством и судьбой.
 
В чужом костюме ходит Гамлет
И кое-что про что-то мямлит,–
Он хочет Моиси играть,
А не врагов отца карать.
 
Из миллиона вероятий
Тебе одно придется кстати,
Но не дается, как назло
Твое заветное число.
 
Загородил полнеба гений,
Не по тебе его ступени,
Но даже под его стопой
Ты должен стать самим собой.
 
Найдешь и у пророка слово,
Но слово лучше у немого,
И ярче краска у слепца,
Когда отыскан угол зренья
И ты при вспышки озаренья
Собой угадан до конца.
 

   
САМО БЪДЕЩЕТО
 
Създаден сам да бъда като стая
в хотел – с едно легло, с един прозорец,
с една работна маса, – аз живеех
и постепенно моята душа
привикна с тялото ми. През прозореца
понякога погледне тя, полегне
в постелята, до масата приседне –
и скърца пак безхитростно перото.
 
А зад прозореца вървяха хора,
коли гърмяха и шумеше дъжд,
пищяха милиционерски свирки,
със слънцето настъпваше денят
и със звездите идваше нощта,
ту облачно, ту чисто бе небето.
 
Града обикнах като пришелец,
с щастливи впечатления бях пълен
и новото за новостта обичах,
а всекидневното – за всеки ден.
Понеже е четириизмерен този свят,
по мярка бе ми бъдещето само.
 
Но свърши самотата ми. Тъй стана,
че в стаята ми се нанесе друг –
съквартирант. И новата душа
започна да се размножава, както
върху стъкло предметно – хромозом.
Измъчвах се от свойта теснота,
макар че се разраствах като град,
с квартали нови натежавах.
                                             Аз
прехвърлих през реката мост.
                                          Не ми
достигаха работници. С цимента
прах вдигахме и с тухлите бумтяхме,
и кожата хълмиста на земята
с булдозери до костите одрахме.
 
Хвала на онзи, който се раздава!
Хвала на теб, мой бит, лишеч от бит!
Хвала на теб, благословен мой тензор!
Хвала на теб, език от друго време!
Да мине век – не ще го разберем,
пред него съм от "Словото за похода",
лежа си – от татарите сразен:
безброй сме ние край река Каяла,
в тревата копие стърчи,
                                     на него
орел перата си столетни чисти.
ТОЛЬКО ГРЯДУЩЕЕ
 
Рассчитанный на одного, как номер
Гостиницы – с одним окном, с одной
Кроватью и одним столом, я жил
На белом свете, и моя душа
Привыкла к телу моему. Бывало,
В окно посмотрит, полежит в постели,
К столу присядет – и скрипит пером,
Творя свою нехитрую работу.
 
А за окном ходили горожане,
Грузовики трубили, дождь шумел,
Посвистывали милиционеры,
Всходило солнце – наступало утро,
Всходили звезды – наступала ночь,
И небо то светлело, то темнело.
 
И город полюбил я, как приезжий,
И полон был счастливых впечатлений,
Я новое любил за новизну,
А повседневное – за повседневность,
И так как этот мир четырехмерен,
Мне будущее приходилось впору.
 
Но кончилось мое уединенье,
В пятнадцатирублевый номер мой
Еще один вселился постоялец,
И новая душа плодиться стала,
Как хромосома на стекле предметном.
Я собственной томился теснотой.
Хотя и раздвигался, будто город,
И слободами громоздился.
                                            Я
Мост перекинул через речку.
                                        Мне
Рабочих не хватало. Мы пылили
Цементом, грохотали кирпичом
И кожу бугорчатую земли
Бульдозерами до костей сдирали.
 
Хвала тому, кто потерял себя!
Хвала тебе, мой быт, лишенный быта!
Хвала тебе, благословенный тензор,
Хвала тебе, иных времен язык!
Сто лет пройдет — нам не понять его,
Я перед ним из "Слова о полку",
Лежу себе, побитый татарвой:
Нас тысяча на берегу Каялы,
Копье торчит в траве,
                                    а на копье
Степной орел седые перья чистит.
   
25 ЮНИ 1939
 
И страшно е да свърша, да оставя
пленителните, скъпи на поета
случайни щрихи, дребното, което
в живота нямах време да прославя.
Обичах да се връщам през полето,
дома си в ред набързо да поставя. . .
Обичах и цветята на балкона,
и чашата, и вазата на пода,
отблясъка зелен на небосвода,
дори че съм поет и беззаконник. . . .
А на рождения си ден – през юни –
боготворях аз празника суетен
и стиховете, и жените шумни,
смеха кристален и звъна приветен,
къдриците – неповторимо нежни,
целувките накрая – неизбежни. . .
 
Пак юни е. Домът ми е далече
и аз не страдам за дома си вече,
а в него на търпение се учех –
днес отмъщава си кръвта жестоко
и мен потайна мъка ме тревожи, –
нима забравих участта висока,
какво със себе си направих, боже!
25 ИЮНЯ 1939 ГОДА
 
И страшно умереть, и жаль оставить
Всю шушеру пленительную эту,
Всю чепуху, столь милую поэту,
Которую не удалось прославить.
Я так любил домой прийти к рассвету,
И в полчаса все вещи переставить,
Еще любил я белый подоконник,
Цветок и воду, и стакан граненый,
И небосвод голубизны зеленой,
И то, что я – поэт и беззаконник.
А если был июнь и день рожденья
Боготворил я праздник суетливый,
Стихи друзей и женщин поздравленья,
Хрустальный смех и звон стекла счастливый,
И завиток волос неповторимый,
И этот поцелуй неотвратимый.
 
Расставлено все в доме по-другому,
Июнь пришел, я не томлюсь по дому,
В котором жизнь меня терпенью учит,
И кровь моя мутится в день рожденья,
И тайная меня тревога мучит,–
Что сделал я с высокою судьбою,
О боже мой, что сделал я с собою!
   
* * *
 
И сякаш още чувам звън и гръм,
ах, как звънеше ватманът, звънеше!
 
До края стигахме с трамвай, а там
минаваше реката – бавна, плитка
и цялата в тръстика.
                                        Аз и Валя
седим върху топовете пред входа
на градската градина с дъб-столетник
и с павилион за сладолед и лимонада,
и с музиканти в синя раковина..
 
И над градината сияе юни.
Тръба бърбори, барабан бумти
и флейта свири, но се чува както
изпод възглавка – полуфлейта,
                         полутръба и полубарабан
във четвъртинка сън, в осминка от живот.
 
А ние с Валя
                       (с летните си шапки,
сандалите, фланелките със котви)
не знаем кой от нас ще оцелее
и кой от нас убит ще бъде,
 
съдбите си не знаем в този час,
със прясно мляко ни очакват в къщи
и пеперуди кацат върху нас,
и птици във небето се прегръщат.
* * *
 
Еще в ушах стоит и звон и гром,
У, как трезвонил вагоновожатый!
 
Туда ходил трамвай, и там была
Неспешная и мелкая река,
Вся в камыше и ряске.
                                        Я и Валя
Сидим верхом на пушках у ворот
В Казенный сад, где двухсотлетний дуб,
Мороженщики, будка с лимонадом
И в синей раковине музыканты.
 
Июнь сияет над Казенным садом.
Труба бубнит, бьют в барабан, и флейта
Свистит, но слышно, как из-под подушки –
В полбарабана, в полтрубы,
                                              в полфлейты
И в четверть сна, в одну восьмую жизни.
 
Мы оба
            (в летних шляпах на резинке,
В сандалиях, в матросках с якорями)
Еще не знаем, кто из нас в живых
Останется, кого из нас убьют.
 
О судьбах наших нет еще и речи,
Нас дома ждет парное молоко,
И бабочки садятся нам на плечи,
И ласточки летают высоко.
   
* * *
 
Река Сугаклея в камъша тече
и плава хартиено корабче там.
Момченце на златния пясък стои,
в ръцете му – конче крилато и плод.
Крилото-дъга все звъни и звъни
и кораба книжен люлеят вълни,
и вятърът в пясъка все шумоли,
и винаги всичко ще бъде така. . .
Но кончето? Литна. А корабът бял?
Отплава. Реката? Изтече докрай.
* * *
 
Река Сугаклея уходит в камыш,
Бумажный кораблик плывет по реке.
Ребенок стоит на песке золотом,
В руках его яблоко и стрекоза.
Покрытое сеткой прозрачной крыло
Звенит, и бумажный корабль на волнах
Качается. ветер в песке шелестит,
И все навсегда остается таким...
А где стрекоза? Улетела. А где
Кораблик? Уплыл. Где река? Утекла.
   
* * *
 
И отново на странен език
се понасят сплетнн непознати –
от реката ли чува се вик,
или падат листа по стрехата?
 
Тази есен красива край мен –
тя ли тихо в градината броди?
Или някакъв дух озлобен
пак със себе си разговор води,
 
или пак съм със себе си скаран. . .
Ех, да плавах нанякъде аз
и да пеех тъй както лодкаря –
със съдбовна, измъчваща страст;
 
с мушамата и с шапката стара
да пътувам в безкрая готов –
ех, да пеех тъй както лодкаря
за фаталната своя любов.
* * *
 
Снова я на чужом языке
Пересуды какие-то слышу,–
То ли это плоты на реке,
То ли падают листья на крышу.
 
Осень, видно, и впрямь хороша.
То ли это она колобродит,
То ли злая живая душа
Разговоры с собою заводит,
 
То ли сам я к себе не првык...
Плыть бы мне до чужих понизовий,
Петь бы мне, как поет плотовщик,–
Побольней, потемней, победовей,
 
На плоту натянуть дождевик,
Петь бы, шапку надвинув на брови,
Как поет на реке плотовщик
О своей невозвратной любови.
   
ПЪРВИ СРЕЩИ
 
На срещите ни всяко мигновение
празнувахме като Богоявление.
И сякаш вчера всичко е било –
по-лека и от птичето крило,
по стълбата почти като видение
политаше ти с пламнало чело
и водеше ме в своите владения –
отвъд, зад огледалното стъкло.
 
Помилван бях, когато нощ настана –
отвори се олтарната врата
и в тъмнината сякаш бе сгряна
с невидимо сияние плътта.
Събудил се: "Бъди благословена!" –
шептях и знаех, че е дръзновена
речта ми. И щастлив бе твоят сън –
да те погали с цялата вселена,
протягаше се люлякът отвън;
докоснати със синева очите,
спокойни бяха в краткия си сън.
 
А във кристала стенеха реките,
гори димяха, падаха мъгли
и сферата кристална ти държеше
в ръцете си, на трона още спеше и
– господи – ти моя бе, нали?
И се събуди, в миг преобразила
като вълшебник речника ни стар;
гласът ти ясен с пълнозвучна сила
изпълни се; и смисъл нов открила
бе в свойто ти – и значеше то: цар.
 
В света преобрази се всичко, даже
най-простите неща – ведро и тас,
щом твърдата вода като на стража
на слоеве застана между нас.
 
И тръгнахме в незнайни светове.
Пред нас изникваха като миражи
по чудо сътворени градове
и правеше ни път сама тревата,
и следваха ни птици над полята,
и рибите в голямата река,
и в миг разтвориха се небесата. . .
 
Когато ни преследваше съдбата,
тъй както някой луд с бръснач в ръка.
ПЕРВЫЕ СВИДАНИЯ 
 
Свиданий наших каждое мгновенье
Мы праздновали, как богоявленье,
Одни на целом свете. Ты была
Смелей и легче птичьего крыла,
По лестнице, как головокруженье,
Через ступень сбегала и вела
Сквозь влажную сирень в свои владенья
С той стороны зеркального стекла.
 
Когда настала ночь, была мне милость
Дарована, алтарные врата
Отворены, и в темноте светилась
И медленно клонилась нагота,
И, просыпаясь: "Будь благословенна!" –
Я говорил и знал, что дерзновенно
Мое благословенье: ты спала,
И тронуть веки синевой вселенной
К тебе сирень тянулась со стола,
И синевою тронутые веки
Спокойны были, и рука тепла.
 
А в хрустале пульсировали реки,
Дымились горы, брезжили моря,
И ты держала сферу на ладони
Хрустальную, и ты спала на троне,
И – боже правый! – ты была моя.
Ты пробудилась и преобразила
Вседневный человеческий словарь,
И речь по горло полнозвучной силой
Наполнилась, и слово ты раскрыло
Свой новый смысл и означало царь.
 
На свете все преобразилось, даже
Простые вещи – таз, кувшин,- когда
Стояла между нами, как на страже,
Слоистая и твердая вода.
 
Нас повело неведомо куда.
Пред нами расступались, как миражи,
Построенные чудом города,
Сама ложилась мята нам под ноги,
И птицам с нами было по дороге,
И рыбы подымались по реке,
И небо развернулось пред глазами...
 
Когда судьба по следу шла за нами,
Как сумасшедший с бритвою в руке.
 
   
ПУШКИНОВИ ЕПИГРАФИ
 
І
Пак ли ме тревожиш ти?
И какво си? . . .

                   "Стихове, съчинени по време
                    на една безсънна нощ"
 
Вникнах в скритата идея,
друг дано я продължи.
Ти поне как да живее
на потомъка кажи –
 
за небето или хляба,
за суетния ли ден;
или слово ще му трябва
на вървящия след мен?
 
Под прозореца реката
на забравата тече,
тайната на бъднината
и замайва, и влече.
 
Аз крещя, а той нехае,
цяла нощ свещта трепти,
сякаш пише от безкрая:
„Пак ли ме тревожиш ти?“
 
И не струвам дума даже
в неговите редове –
думата си той ще каже
може би след векове.
 
Боже мой, нима ще мина
като него край целта:
от живот – в живот мърцина,
без да стигна същността?
 
ІІ
 
Като божествено видение,
Като самата красота. . .
                                      "К... "
Тъй както в ямата позната
и онзи Пленник на Кавказ –
от глината на нищетата
играчки детски правех аз.
 
И неизпечени, те всички
след час строшени са били –
козлета, агънца и птички,
камилки, зайци и петли.
 
Отгоре хвърляха децата,
тъй както в клетката на звяр,
трохи оскъдни за отплата
на тъй нетрайния ми дар.
 
Приспал тревогата, забравях
на мама песните дори,
но чуждия брътвеж долавях
и смисълът му се разкри.
 
Живеех смътно, но спасение
дойде за моя дух сломен –
като божествено видение
яви се музата пред мен.
 
И стълба спусна мигновено
и ме изведе във света –
прости сърдечната ми леност,
макар едва пред старостта.
 
ІІІ
 
И всеки път, щом почвам
да отключвам сандъка си. . .

                 "Скъперникът рицар"
 
В магазина и мен са обрали –
моят грош е по-нужен на друг.
Но какви по-големи печали
съм изпитвал в живота дотук!
 
В тази радостна, снежна вселена,
със звезди от сияен елмаз,
в мене стреляха, сякаш в мишена,
и духа ми преследваха с бяс.
 
Израниха те моето тяло,
без да вземат дори и кинжал,
а сърцето ми беше разяла
скъпоценната ревност без жал.
 
Клеветата разстилаше сини
тюркоазени мрежи в нощта,
царски щедро ме лъжат години,
най-добрите от всички в света.
 
Хляб да има. Богатства и слава
не заключвам в сандъците аз.
И не знае съдбата лукава,
че с подаръка даде ми право
на свободен и праведен глас.
 
IV
 
 
Пей ми как живяла птица
зад далечните моря. . .
                  "Зимна вечер"
 
Но защо пое ти риска –
не от божия черпак,
а от нашия поиска
ти, душа, да пиеш пак?
 
А и тялото човешко
е подслон несъвършен.
Не влетя ли ти по грешка
тъй уверено във мен?
 
Ще отпадне мойто тяло –
тази слаба тленна плът.
И ще литнеш – птица бяла –
по обратния си път.
 
Но когато те зовеше
битието в тежък ден,
непосилно тежко беше
твойто бреме и за мен.
 
Може и така да стане,
че след полета в нощта
да стоиш с крила прибрани
пред заключена врата.
 
Но запей как на земята
пи тъй дълго от скръбта,
как се впиваше иглата
смъртоносно във плътта.
 
Пей ти, скитнице предишна,
без троха пред онзи праг,
пей как цъфналата вишна
е покрил саван от сняг,
 
как над зрялата пшеница
ледени зърна плющят.
Даже времето да спрат,
пей, нали си ти певица,
пей, душа, ще ти простят.
 
Eпиграфите са преведени съответно от
Л. Любенов, Г. Джагаров, К. Кадийски и Р. Ралин.
ПУШКИНСКИЕ ЭПИГРАФЫ
 
І
Что тревожишь ты меня,
Что ты значишь...

               "Стихи, сочиненные ночью
                 во время бессонницы"
 
Разобрал головоломку -
Не могу ее сложить.
Подскажи хоть ты потомку,
Как на свете надо жить –
 
Ради неба или ради
Хлеба и тщеты земной,
Ради сказанных в тетради
Слов идущему за мной?
 
Под окном – река забвенья,
Испарения болот.
Хмель чужого поколенья
И тревожит, и влечет.
 
Я кричу, а он не слышит,
Жжет свечу до бела дня,
Будто мне в ответ он пишет:
"Что тревожишь ты меня?"
 
Я не стою ни полслова
Из его черновика.
Что ни слово – для другого,
Через годы и века.
 
Боже правый, неужели
Вслед за ним пройду и я
В жизнь из жизни мимо цели,
Мимо смысла бытия?
 
ІІ
 
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты...
                                             "К…"
Как тот Кавказский Пленник в яме,
Из глины нищеты моей
И я неловкими руками
Лепил свистульки для детей.
 
Не испытав закала в печке,
Должно быть, вскоре на куски
Ломались козлики, овечки,
Верблюдики и петушки.
 
Бросали дети мне объедки,
Искусство жалкое ценя,
И в яму, как на зверя в клетке,
Смотрели сверху на меня.
 
Приспав сердечную тревогу,
Я забывал, что пела мать,
И научился понемногу
Мне чуждый лепет понимать.
 
Я смутно жил, но во спасенье
Души, изнывшей в полусне,
Как мимолетное виденье,
Опять явилась Муза мне,
 
И лестницу мне опустила,
И вывела на белый свет,
И леность сердца мне простила,
Путь хоть теперь, на склоне лет.
 
ІІІ
 
Я каждый раз, когда хочу сундук
Мой отпереть...

                       "Скупой рыцарь"
 
В магазине меня обсчитали:
Мой целковый кассирше нужней.
Но каких несравненных печалей
Не дарили мне в жизни моей:
 
В снежном, полном веселости мире,
Где алмазная светится высь,
Прямо в грудь мне стреляли, как в тире,
За душой, как за призом, гнались;
 
Хорошо мне изранили тело
И не взяли за то ни копья,
Безвозмездно мне сердце изъела
Драгоценная ревность моя;
 
Клевета расстилала мне сети,
Голубевшие как бирюза,
Наилучшие люди на свете
С царской щедростью лгали в глаза.
 
Был бы хлеб. Ни богатства, ни славы
Мне в моих сундуках не беречь.
Не гадал мой даритель лукавый,
Что вручил мне с подарками право
На прямую свободную речь.
 
IV
 
Спой мне песню, как синица
Тихо за морем жила...

                            "Зимний вечер"
 
Почему, скажи, сестрица,
Не из райского ковша,
А из нашего напиться
Захотела ты, душа?
 
Человеческое тело
Ненадежное жилье,
Ты влетела слишком смело
В сердце темное мое.
 
Тело может истомиться,
Яду невзначай глотнуть,
И потянешься, как птица,
От меня в обратный путь.
 
Но когда ты отзывалась
На призывы бытия,
Непосильной мне казалась
Ноша бедная моя,-
 
Может быть, и так случится,
Что, закончив перелет,
Будешь биться, биться, биться –
И не отомкнут ворот.
 
Пой о том, как ты земную
Боль, и соль, и желчь пила,
Как входила в плоть живую
Смертоносная игла,
 
Пой, бродяжка, пой, синица,
Для которой корма нет,
Пой, как саваном ложится
Снег на яблоневый цвет,
 
Как возвысилась пшеница,
Да побил пшеницу град...
Пой, хоть время прекратится,
Пой, на то ты и певица,
Пой, душа, тебя простят.
 

   
* * *
 
Живя той и умря.
Преди и тя живя, и те живяха,
и като другите умряха,
и гроб до гроб се нареди.
 
В земята като през стъкло
се вижда кой кого убил е:
гори над мъртвите могили
печатът на добро и зло.
 
На всеки, слезнал под земята,
тук още сянката се мята.
И да избегне няма как
 
тя нашата саморазправа –
ако подобен съд все пак
не връхлети над нас тогава.
* * *
 
Тот жил и умер, та жила
И умерла, и эти жили
И умерли; к одной могиле
Другая плотно прилегла.
 
Земля прозрачнее стекла,
И видно в ней, кого убили
И кто убил: на мертвой пыли
Горит печать добра и зла.
 
Поверх земли метутся тени
Сошедших в землю поколений;
Им не уйти бы никуда
 
Из наших рук от самосуда,
Когда б такого же суда
Не ждали мы невесть откуда.
   
КÓРА
 
Когато вечната раздяла
като живак изпия, ти
ела и тленното ми тяло
по пътя сетен изпрати.
 
И като дневен лъч, до мрака
постой пред прага на смъртта,
не знаеш ти какво ме чака,
защото ни дели пръстта.
 
Ужасната царица Кора
с усмивка среща ни, мълчи –
душите в миг разголва
взора на ледените й очи.
КÓРА *
 
Когда я вечную разлуку
Хлебну, как ледяную ртуть,
Не уходи, но дай мне руку
И проводи в последний путь.
 
Постой у смертного порога
До темноты, как луч дневной,
Побудь со мной еще немного
Хоть в трех аршинах надо мной.
 
Ужасный рот царицы Коры
Улыбкой привечает нас,
И душу обнажают взоры
Ее слепых загробных глаз.
 
* Кора (греч.: Дева) - Персефона. 
   
* * *
 
От тези сенки съм, които в жарко пладне,
изпили земната вода, но още жадни,
обратно връщат се по своя стръмен път
с надежда жаждата си пак да утолят.
 
Тъй както ладия сама от океана
като от гробница – обредна, древна кана –
и аз по стълбата ще се завърна сам,
и жива сянката ти ще ме чака там.
 
Но ако всичко е измислица, измама
и ако не лице, а бяла маска само
изпод земята ни поглежда и мълчи,
и камъни блестят във сухите очи. . .
* * *
 
Я тень из тех теней, которые, однажды
Испив земной воды, не утолили жажды
И возвращаются на свой тернистый путь,
Смущая сны живых, живой воды глотнуть.
 
Как первая ладья из чрева океана,
Как жертвенный кувшин выходит из кургана,
Так я по лестнице взойду на ту ступень,
Где будет ждать меня твоя живая тень.
 
А если это ложь, а если это сказка,
И если не лицо, а гипсовая маска
Глядит из-под земли на каждого из нас
Камнями жесткими своих бесслезных глаз...
   
* * *
 
Лирата ни е подвластна
на изконните права
и ценим в света най-страстно
птици и звезди, трева.
 
Лястовиците до тъмно
ваят приказен дворец,
тежък лък, преди да съмне,
пуска вечният Стрелец.
 
И в съдинката от живо
Персефонино стъкло
мед пчелицата излива –
хлебец – за добро и зло.
 
Но природното ковчеже
пак отключва просяк-цар
и краде залог надежден –
летния богат буквар.
 
Дишат в думите тревите
и зелена кръв блести –
от главата до петите
в капилярите тупти. 
* * *
 
Струнам счет ведут на лире
Наши древние права,
И всего дороже в мире
Птицы, звезды и трава.
 
До заката всем народом
Лепят ласточки дворец,
Перед солнечным восходом
Наклоняет лук Стрелец,
 
И в кувшинчик из живого
Персефонина стекла
Вынуть хлебец свой медовый
Опускается пчела.
 
Потаенный ларь природы
Отмыкает нищий царь
И крадет залог свободы –
Летних месяцев букварь.
 
Дышит мята в каждом слове,
И от головы до пят
Шарики зеленой крови
В капиллярах шебуршат.
   
НА БРЕГА
 
Върху камъш, наскоро окосен,
бе седнал да почине край реката,
бе тихо и спокойно в този ден,
и още по-спокойно на душата.
Ботушите свали и щом крака
отпусна бавно в топлата река,
водата заговори с него – само
езикът й му беше непознат.
А мислеше, че тя е глухоняма –
на безсловесно-сънни риби свят,
които над водата притаена
ловят мушици в слънчевите дни –
поискаш ли, измий се
                                       и пийни,
че само затова е сътворена.
 
Тъй чуден беше водният език,
безкраен разказ, който те увлича –
на звездното проблясване за миг
и на предчувствие за зло прилича.
Прозираха от детството неща,
от липсата на усета за време,
от туй, което идва през нощта,
преди съня докрай да те поеме,
от страшното, което ти смутен
усещаш при растежа неизбежен.
 
Такава бе водата в този ден,
езикът й – безсмислен и безбрежен.
НА БЕРЕГУ
 
Он у реки сидел на камыше,
Накошенном крестьянами на крыши,
И тихо было там, а на душе
Еще того спокойнее и тише.
И сапоги он скинул. И когда
Он в воду ноги опустил, вода
Заговорила с ним, не понимая,
Что он не знает языка ее.
Он думал, что вода — глухонемая
И бессловесно сонных рыб жилье,
Что реют над водою коромысла
И ловят комаров или слепней,
Что хочешь мыться – мойся, хочешь –
                                                 пей
И что в воде другого нету смысла.
 
И вправду чуден был язык воды,
Рассказ какой-то про одно и то же,
На свет звезды, на беглый блеск слюды,
На предсказание беды похожий.
И что-то было в нем от детских лет,
От непривычки мерить жизнь годами
И от того, чему названья нет,
Что по ночам приходит перед снами,
От грозного, как ранние года,
Растительного самоощущенья.
 
Вот какова была в тот день вода
И речь ее без смысла и значенья.
   
* * *
 
Като преди ако бях горделив,
бих те оставил завинаги, знай;
всичко, що мъкна, а няма защо,
всичко, с което съм свързан докрай –
всичко на две – докато бъда жив.
 
И бих ти казал:
                                – Ще отнесеш
сто обещания, сто думи, сто
празника – тези най-скъпи неща.
 
Ще ми оставиш тук изгрев студен,
сто закъснели трамваи и сто
капчици дъжд след трамвая в нощта,
сто кръстопътя, сто улици,
сто капчици дъжд и след теб, и след мен.
* * *
 
Если б, как прежде, я был горделив,
Я бы оставил тебя навсегда;
Все, с чем расстаться нельзя ни за что,
Все, с чем возиться не стоит труда,-
Надвое царство мое разделив.
 
Я бы сказал:
                     – Ты уносишь с собой
Сто обещаний, сто праздников, сто
Слов. Это можешь с собой унести.
 
Мне остается холодный рассвет,
Сто запоздалых трамваев и сто
Капель дождя на трамвайном пути,
Сто переулков, сто улиц и сто
Капель дождя, побежавших вослед.
   
* * *
 
По късна есен и почти към края
на най-горчивия живот,
изпълнен със печал, навлезнах аз
в безлистна и безименна гора,
измита с млечнобялото стъкло
на гъстата мъгла. По сиви клонки
се стичаха сълзи кристално-чисти,
с каквито плачат само дървесата
пред всеобезцветяващата зима.
И стана чудо изведнъж: по залез
просветна в облаците синева
и блесна ярък лъч, като през юни –
на птича песен леката стрела 
от бъдещето в миналите дни.
И плачеха дърветата безшумно,
предчувстващи отново щедростта
на бурите, кълбящи се в лазура,
и екна пак на птици песента,
и сякаш пръсти по клавиатура
достигаха небесна висота.
* * *
 
В последний месяц осени, на склоне
Суровой жизни,
Исполненный печали, я вошел
В безлиственный и безымянный лес.
Он был по край омыт молочно-белым
Стеклом тумана. По седым ветвям
Стекали слезы чистые, какими
Одни деревья плачут накануне
Всеобесцвечивающей зимы.
И тут случилось чудо: на закате
Забрезжила из тучи синева,
И яркий луч пробился, как в июне,
Как птичьей песни легкое копье,
Из дней грядущих в прошлое мое.
И плакали деревья накануне
Благих трудов и праздничных щедрот
Счастливых бурь, клубящихся в лазури,
И повели синицы хоровод,
Как будто руки по клавиатуре
Шли от земли до самых верхних нот.
   
ЩУРЧЕ
 
Нека сам си призная –
         по кръв съм домашно щурче,
съкровено аз пея
         в огнището – над пепелта.
Някой вряла вода
         ще приготви – ще ме обрече;
а пък друг топъл кът
         ще разчисти за мен край жарта.
 
Ще си спомнят гласа ми
         в земите далечни, дори
да си мислят, че аз
         на жетварчето знойно съм брат.
Мойта бедна цигулка
         не зная аз кой сътвори,
зная само, че с песни съм
         като жетварче богат.
 
Колко руски съгласни
         в езика ми нощен звучат,
аз в кутийка поставих
         пословици мъдри безчет,
за да ровят децата
         в кутийката и да следят
мойта стара цигулка
         с единствена струна от мед,.
 
Не ме чуваш ти, сякаш
         през стената звучи моя глас,
но заслушай се в мен –
         ще те водя след себе си аз.
Ще зова: събудете се,
         нощният страж е пред вас!
И далече от теб
         ще отвърне тръба в тоя час.
СВЕРЧОК
 
Если правду сказать,
         я по крови — домашний сверчок,
Заповедную песню
         пою над печною золой,
И один для меня
         приготовит крутой кипяток,
А другой для меня
         приготовит шесток Золотой.
 
Путешественник вспомнит
         мой голос в далеком краю,
Даже если меня
         променяет на знойных цикад.
Сам не знаю, кто выстругал
         бедную скрипку мою,
Знаю только, что песнями
         я, как цикада, богат.
 
Сколько русских согласных
         в полночном моем языке,
Сколько я поговорок
         сложил в коробок лубяной,
Чтобы шарили дети
         в моем лубяном коробке,
В старой скрипке запечной
         с единственной медной струной.
 
Ты не слышишь меня,
         голос мой — как часы за стеной,
А прислушайся только —
         и я поведу за собой,
Я весь дом подыму:
         просыпайтесь, я сторож ночной!
И заречье твое
         отзовется сигнальной трубой.
   
* * *
 
Когато речник и природа спорят с жар
и се разделят думите с нещата,
тъй както маски се отлепват от лицата,
косач или коса съм, просяк или цар?
 
Но своя свят не съм със имена дарил:
коси Адам камъш, аз кош плета приведен.
Коса, косач и цар – наполовина беден,
от себе си не съм се още отделил.
* * *
 
Когда вступают в спор природа и словарь
И слово силится отвлечься от явлений,
Как слепок от лица, как цвет от светотени,
Я нищий или царь? Коса или косарь?
 
Но миру своему я не дарил имен:
Адам косил камыш, а я плету корзину.
Коса, косарь и царь, я нищ наполовину,
От самого себя еще не отделен.
   
* * *
 
Аз разделям се с всичко, което съм бил
и което съм любил, презирал, разбил.
 
Днес животът започна отново за мен
и събличам аз тесния вчерашен ден.
 
Не желая от себе си повече вест –
и разделям се с мен – до последния жест.
 
Същността си докрай и без милост руша
и отделям аз своята хладна душа.
 
В пустотата оставям аз себе си сам и поглеждам към
него, към себе си – ням.
 
Аз приветствам те топло, мой щит вледенен,
и приветствам теб, хляб, и теб, вино, без мен!
 
Нощен сън, пеперудо на пъстрия ден,
аз приветствам тук всичко и всички без мен!
 
И се свеждам над вечната книга – живот, слушам
кръглите думи на кръглия плод,
 
слушам белите думи на облака бял,
но езика за вас не запазих аз цял,
 
че съсъд и оскъден, и крехък аз бях,
как разбих се – уви – досега не разбрах.
 
Вече сфера подвижна не спирам пред вас
и ни дума без дума не ще кажа аз.
 
А намираха в мен много думи, уви,
хора, камъни, риби, листа и треви. . .
* * *
 
Я прощаюсь со всем, чем когда-то я был
И что я презирал, ненавидел, любил.
 
Начинается новая жизнь для меня,
И прощаюсь я с кожей вчерашнего дня.
 
Больше я от себя не желаю вестей
И прощаюсь с собою до мозга костей,
 
И уже наконец над собою стою,
Отделяю постылую душу мою,
 
В пустоте оставляю себя самого,
Равнодушно смотрю на себя - на него.
 
Здравствуй, здравствуй, моя ледяная броня,
Здравствуй, хлеб без меня и вино без меня,
 
Сновидения ночи и бабочки дня,
Здравствуй, всё без меня и вы все без меня!
 
Я читаю страницы неписаных книг,
Слышу круглого яблока круглый язык,
 
Слышу белого облака белую речь,
Но ни слова для вас не умею сберечь,
 
Потому что сосудом скудельным я был.
И не знаю, зачем сам себя я разбил.
 
Больше сферы подвижной в руке не держу
И ни слова без слова я вам не скажу.
 
А когда-то во мне находили слова
Люди, рыбы и камни, листва и трава.
   
ОТКЪС
 
И все пак е жалко, че мен младостта
примами ме някога в чужди места,
че майка ми плачеше там на перона,
че няма я гарата, вече е спомен,
че вятърът флагче зелено развя,
че сринат бе целият град след това.
Ще вдигнат града, но сърцето ще страда.
защо са му нова градина и сграда
и рицари нови на печките в прах?
Какво ли ще знаят децата за тях?
 
Тринайста година не ме заблуди
с предчувствия страшни за смърт и беди,
с косите разпуснати в нощите диво...
От детски догадки какво по-горчиво –
пророчества същи?
                                Нима аз сега,
след толкова загуби, смърт и тъга
заклевам пак някого с тъй насъбрана
прегракнала мъка и детска закана?
Нима някой идва в съня ми сломен
с безкрайна, живителна прошка за мен?
 
И глуха мъглата от сънища става,
и рядко покоя ми сянка смущава,
и хладната съвест след толкова дни
не мъчи душата с предишни вини.
 
Но майка си виждам с ръце лекокрили –
те кръстните мъки ми биха простили
и често в забрава усещам ги аз
как лягат на рамото в тежкия час.
ОТРЫВОК
 
А все-таки жалко, что юность моя
Меня заманила в чужие края.
Что мать на перроне глаза вытирала,
Что этого я не увижу вокзала,
Что ветер зеленым флажком поиграл,
Что города нет и разрушен вокзал.
Отстроится город, но сердцу не надо
Ни нового дома, ни нового сада,
Ни рыцарей новых на дверцах печных.
Что новые дети расскажут о них?
 
И если я помню тринадцатый год
С предчувствием бедствий, нашествий, невзгод,
Еще расплетенной косы беспорядок...
Что горше неистовых детских догадок,
Какие пророчества?
                                Разве теперь,
Давно уже сбившись со счета потерь,
Кого-нибудь я заклинаю с такою
Охрипшей, безудержной, детской тоскою,
И кто-нибудь разве приходит во сне
С таким беспредельным прощеньем ко мне?
 
Все глуше становится мгла сновидений,
Все реже грозят мне печальные тени,
И совесть холодная день ото дня
Все меньше и меньше терзает меня.
 
Но те материнские нежные руки —
Они бы простили мне крестные муки —
Все чаще на плечи мои в забытьи
Те руки ложатся, на плечи мои...
   
* * *
 
Безпомощен, суров и сух накрая
духът ми след нещастията стана.
Говориш ми за страсти, за промяна –
не страст, а смърт душите ни терзае.
 
Пред Клетвите на лудата не трепва
светът, на части целия разкъсан.
Какво ли струва днес плачът ти късен,
задгробен вятър щом слуха ни сепва?
 
Не чуваш клетви в грохота на боя
и словото, уви, е безполезно.
Аз смъртен съм, ти – сянка мигновена.
 
Ни дом, ни тишина, ни участ своя,
ни ангели над пропастта беззвездна.
Сама, сама си в цялата вселена.
* * *
 
Беспомощней, суровее и суше
Я духом стал под бременем несчастий.
В последний раз ты говоришь о страсти,
Не страсть, а скорбь терзает наши души.
 
Пред дикими заклятьями кликуши
Не вздрогнет мир, разорванный на части.
Что стоит плач, что может звон запястий,
Когда свистит загробный ветер в уши?
 
В кромешном шуме рокового боя
Не слышно клятв, а слово бесполезно.
Я не бессмертен, ты как тень мгновенна.
 
Нет больше ни приюта, ни покоя,
Ни ангела над пропастью беззвездной.
А ты одна, одна во всей Вселенной.
 
                                        7 ноября 1941
   
НАДПИС НА КНИГА
 
Напуснах аз дома и любовта
и скреж в косите ми застина,
и стана глас, вопиещ сред пустиня,
и моят глас по родните места.
 
Като Израил – куц , но с волността
на птиците животът ми премина.
И, неразбран, езикът ми погина,
защото бе език на гордостта.
 
Ту смея се, ту плача без утеха
и слушам сам убийственото ехо.
Нима днес пея, господи – не знам.
 
И тъй ли всичко свято за сърцето
като живота си на вас ще дам?
А аз горях, живях и пях – додето...
НАДПИСЬ НА КНИГЕ
 
Покинул я семью и теплый дом,
И седины я принял ранний иней,
И гласом вопиющего в пустыне
Мой каждый стих звучал в краю родном.
 
Как птица нищ и как Иаков хром,
Я сам себе не изменил поныне,
И мой язык стал языком гордыни
И для других невнятным языком.
 
И собственного плача или смеха
Я слышу убывающее эхо,
И, Боже правый, разве я пою?
 
И разве так, все то, что было свято,
Я подарил бы вам, как жизнь свою?
А я горел, я жил и пел – когда-то.
                                              
   
* * * 
 
Когато от страшната кланица вкъщи се върнем
                                                                         достойно,
живота ни странен, внезапен покой ще разстрои
и само ще мислим – защо е в душата ни пак
                                                                        неспокойно?
Къде ти да пееш и плачеш за мъртви герои.
 
Жените любими са свикнали вече с военни измени,
но пак са ни мили сълзите по миглите леки.
Косите й видя ли, вдишал отново треви
                                                                    окосени,
пак чувам невярната клетва: навеки, навеки!...
 
Не, повече място не ще си намеря сред тая вселена.
Такива неща преживях, че сърцето към всичко изстина
– не искам живота ви мирен (а може би смърт
                                                            мигновена?),
ни вашия дом, нито вашата райска градина.

* * * 

Когда возвратимся домой после этой неслыханной
                                                                                   бойни,
Мы будем раздавлены странным внезапным покоем.
Придется сидеть да гадать: отчего мы не стали
                                                                            спокойней? Куда уж нам петь или плакать по мертвым героям?

А наши красавицы-жены привыкли к военным изменам, Но будут нам любы от слез чуть припухшие веки,
И если увижу прическу, дыша свежескошенным                                                                                            сеном,
Услышу неверную клятву: навеки, навеки!...

Нет, места себе никогда не смогу я найти во вселенной,
Я видел такое, что мне уже больше не надо
 Ни вашего мирного дела (а может быть - смерти      мгновенной?),
Ни вашего дома, ни вашего райского сада.
   
 
 
* * *
 
Най-ценя аз в този свят
сред безбройните неща
детския брътвеж крилат
в бързея на паметта.
 
Пак ушите ми звънят,
вън гърми, но чувам аз:
стъпки леки шумолят –
тишината с моя глас.
 
Влезнал в стъкления дом
с пеперуда бяла, в миг
проговарях шепнешком
непонятен, чужд език.
 
Пеперудо, вече в сняг,
паметта ми нарани, –
думите изгубих пак,
само звън звъни, звъни.
* * *
 
Ничего на свете нет,
Что мне стало бы родней,
Чем летучий детский бред
Нищей памяти моей.
 
И опять звенит в ушах,
Мир гремит, но мне слышней
Слабый шелест, легкий шаг,
Голос тишины моей.
 
Я входил в стеклянный дом
С белой бабочкой в руке,
Говорил я на чужом,
Непонятном языке.
 
Бабочка лежит в снегу,
Память бедную томит,–
Вспомнить слова не могу,
Только звон в ушах стоит.
 
 
НОЩЕН ЗВЪН
 
Врати с резета оковани
защо заключваш в късен час?
Додето спиш, Иван Иванич,
пред входа ти заставам аз.
 
Днес в черна мушама за мене
нощта–убиец ще слети –
и аз звъня, и мразът стене,
но глух за моя стон си ти.
 
Затъкваш си с памук ушите,
но звън пак чуваш отдалеч –
да си шуми вън, пред вратите,
представяш ли си – горда реч!
 
Не търсиш рай, не вярваш в ада –
за теб не струват те петак!
Дали с връвта си за награда
да не очерня твоя праг?
 
Как сутринта към свойта служба,
за хилядарката си триж
продал и гражданство, и дружба,
по улицата ще вървиш?
 
Та тя от кръв е почерняла
и няма дом без кръст отвън.
Кажи: "Какво сте се заяли?
Платил съм здравия си сън."
НОЧНОЙ ЗВОНОК
 
Зачем заковываешь на ночь
По-каторжному дверь свою?
Пока ты спишь, Иван Иваныч,
Я у парадного стою.
 
В резину черную обута,
Ко мне идет убийца-ночь,
И я звоню, ищу приюта,
А ты не хочешь мне помочь,
 
Закладываешь уши ватой
И слышишь смутный звон сквозь сон.
Пускай, мол, шебуршит, проклятый,
Подумаешь – глагол времен!
 
Не веришь в ад, не ищешь рая,
А раз их нет – какой в них прок?
Что скажешь, если запятнаю
Своею кровью твой порог?
 
Как в полдевятого на службу
За тысячей своих рублей,
Предав гражданство, братство, дружбу,
Пойдешь по улице своей?
 
Она от крови почернела,
Крестом помечен каждый дом.
Скажи: "А вам какое дело?
Я крепкий сон добыл горбом".
 
                                    1946-1958
 
 
* * *
 
Щом въздушната тревога
на земята обявят,
в миг протягат се до бога
белите криле за път.
 
Щом душата смут обхваща
и плътта разтърсва плач,
в тоя смъртен град изпраща
господ своя съгледвач.
 
Той през мрака прелетява,
през лазурните лъчи,
но невидим все остава
за човешките очи.
 
Слиза пратеникът божи
през засади и стрелба,
лудостта не го тревожи
на човешката съдба.
 
И ни гледа той – бездомни,
в ад подземен до зори
и сред мрачни катакомби
ангелският взор гори.
 
Но молби не трогват бога:
ангелско сърце – елмаз!
Все така тръбят тревога
и не чува господ глас.
 
И разсякъл сумрак душен,
ненамерил тук цветя,
ангелът е равнодушен
пред сълзите и скръбта.
 
А не сме от бога взели
и небесните врата
не обстрелвахме с шрапнели
ние – глуха нищета.
 
И каква ни е вината
тук, сред адска тъмнина?
Или ангелът с крилата
носи цялата вина...
* * *
 
Чуть воздушную тревогу
Объявляют на земле,
Льнут к господнему порогу
Белоснежные крыла.
 
А когда душа стенает
И дрожит людская плоть,
В смертный город посылает
Соглядатая господь.
 
И летит сквозь мрак проклятый.
Сквозь лазурные лучи
Невидимый соглядатай,
Богом посланный в ночи.
 
Не боится божье диво
Ни осады, ни пальбы,
Ни безумной, красногривой
Человеческой судьбы
 
Ангел видит нас, бездольных,
До утра сошедших в ад,
И в убежищах подпольных
Очи ангела горят.
 
Не дойдут мольбы до бога:
Сердце ангела — алмаз.
Продолжается тревога,
И господь не слышит нас.
 
Рассекая сумрак душный.
Не находит горних роз
И не хочет равнодушный
Божий ангел наших слез.
 
Ни господних риз не крали
И в небесные врата
Из зениток не стреляли,
Мы — тщета и нищета,
 
Только тем и виноваты,
Что сошли в подпольный ад,
А быть может, он, крылатый.
Перед нами виноват...
 
 
ЖИВОТ, ЖИВОТ 
 
I
 
В предчувствия не вярвам. От вестта
за край не тръпна. И от клеветата
не бягам аз. Смърт няма на света.
И всичко е безсмъртно на земята.
Ти никога не бой се от смъртта:
реалност – светлина е същността.
Ни смърт, ни тъмнина ще те погълне.
Виж, всички чакаме на морски бряг
и ето – аз изтеглям мрежи пълни,
премине ли безсмъртието пак.
 
II
 
Живейте в дом – и цял ще е домът.
Ще викна кой да е от вековете
и дом ще построя. И всеки път
отново с мен жените и мъжете
на масата с децата ще седят.
А масата за всички ни ще стигне –
живее бъдещето в този час:
и ако аз ръката си повдигна
петте лъчи ще се вселят у вас.
Аз всеки минал ден като подпора
крепях па слабите си рамена –
тъй времето измервах без умора
и го пресякох като планина.
 
III
 
Аз своя век по ръста си избрах.
На юг препускахме. Степта димеше.
Под нас лудуваше щурецът плах –
като пророк над пустошта тръбеше
и гибел предвещаваше за мен.
Съдбата ми на стремената бдеше.
Аз и сега към бъдещия ден
като момче на кон съм устремен.
 
И стига ми безсмъртието мое –
от век във век прелива се кръвта.
За роден дом, за топъл кът в нощта
с живота си платил бих тъй спокоен,
ако с иглата му аз не летя
като конец безкрайно по света.
ЖИЗНЬ, ЖИЗНЬ
 
I
 
Предчувствиям не верю, и примет
Я не боюсь. Ни клеветы, ни яда
Я не бегу. На свете смерти нет:
Бессмертны все. Бессмертно всё. Не надо
Бояться смерти ни в семнадцать лет,
Ни в семьдесят. Есть только явь и свет,
Ни тьмы, ни смерти нет на этом свете.
Мы все уже на берегу морском,
И я из тех, кто выбирает сети,
Когда идет бессмертье косяком.
 
II
 
Живите в доме - и не рухнет дом.
Я вызову любое из столетий,
Войду в него и дом построю в нем.
Вот почему со мною ваши дети
И жены ваши за одним столом,-
А стол один и прадеду и внуку:
Грядущее свершается сейчас,
И если я приподымаю руку,
Все пять лучей останутся у вас.
Я каждый день минувшего, как крепью,
Ключицами своими подпирал,
Измерил время землемерной цепью
И сквозь него прошел, как сквозь Урал.
 
III
 
Я век себе по росту подбирал.
Мы шли на юг, держали пыль над степью;
Бурьян чадил; кузнечик баловал,
Подковы трогал усом, и пророчил,
И гибелью грозил мне, как монах.
Судьбу свою к седлу я приторочил;
Я и сейчас в грядущих временах,
Как мальчик, привстаю на стременах.
 
Мне моего бессмертия довольно,
Чтоб кровь моя из века в век текла.
За верный угол ровного тепла
Я жизнью заплатил бы своевольно,
Когда б ее летучая игла
Меня, как нить, по свету не вела.
 
 
РЪКОПИС
 
                                На А. Ахматова
 
 
Завърших книгата си. Край. Но ето –
затворени кориците мълчат.
Там изгоря съдбата ми, додето
си сменяше обвивката духът.
 
Тъй блуден син оголва свойта плът,
тъй пътя прашен и солта в морето
пророци благославят и кълнат,
опълчени сами срещу небето.
 
Живях във времето си, в моя свят,
но друг бях аз. От хората най-млад,
тъй дълго пях със всички песента,
 
че пак ще съм на пиршествата дръзки
на живите – аз герб съм на честта
и речник на изконните им връзки.
РУКОПИСЬ 
                
                        А.А.Ахматовой
 
 
Я кончил книгу и поставил точку
И рукопись перечитать не мог.
Судьба моя сгорела между строк,
Пока душа меняла оболочку.
 
Так блудный сын срывает с плеч сорочку,
Так соль морей и пыль земных дорог
Благословляет и клянет пророк,
На ангелов ходивший в одиночку.
 
Я тот, кто жил во времена мои,
Но не был мной. Я младший из семьи
Людей и птиц, я пел со всеми вместе
 
И не покину пиршества живых –
Прямой гербовник их семейной чести,
Прямой словарь их связей корневых.
 
                                                    
 
 
 
 
 
 
 
 
new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола