|
На младини всички сме писали стихове: кой – тайно, кой – явно!
Но едно е да пишеш стихове, да правиш литературни опити – съвсем друго – да си поет.
Истинската поезия е нещо много повече от реденето на стихове – тя е съдба, начин на живот и поведение…
Сега, когато се връщам към тези незрели плодове на най-ранните си
младежки увлечения в мерената реч, разбирам две неща: че правилно съм
се отказал навреме от опитите си, защото съм се докоснал до истинската,
голямата поезия, която ме е поразила и отрезвила едновременно. И
наистина, когато превеждаш поети като Пушкин, Манделщам и Тарковски,
няма как де не сравниш дълбокия океан на техните светове с плитчините
на твоята местна бара. Когато всекидневно контактуваш с такъв голям
поет като един Кирил Кадийски, също е трудно да мъчиш перото. И
вероятно изборът ми да се насоча трайно към превода и литературната
история и критика е бил правилен, защото енергията и вдъхновението ми в
тези области през всичките тези години е дала резултати, от които не
само че не се срамувам, но в известен смисъл и се гордея с тях.
Пристрастният читател би могъл да ме упрекне, че е трябвало да
продължа, но аз не мисля така. Достатъчно "оправдание" са дори само
преводите ми на Арсений Тарковски, които съм убеден, че ще останат като
траен влог в българската култура.
А ако бях продължил, сигурно днес щях да съм автор на няколко
поетични книги, но това нямаше да ме направи повече "поет"! Защото
добрият преводач на поезия всъщност е поет с не по-малко (да не кажа
понякога доста по-голямо!) влияние върху литературния процес, отколкото
десетките титулувани пишурковци с гръмки имена.
Фактът, че пишещият тези редове е издател, комуто и през ум не е
минавало (а какво по-лесно от това!) да спретне едно томче и да го
нареди на лавицата редом с Ботев, Яворов, Дебелянов, Лилиев, Далчев или
Кадийски, говори достатъчно ясно за самооценката и страхопочитанието,
което един литератор трябва да изпитва към истинското изкуство…
Но тъй като интернет-пространството е значително по-демократично
по отношение на публикациите от класическия Гутенбергов продукт –
книгопечатането, и тъй като схващам личните страници в него като
своеобразен документ на времето, си позволих да направя тези скромни
лирични опити достояние до интересуващия се.
Светлозар Жеков, 4 март 2007 г.
|
