Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
СВЕТЛОЗАР ЖЕКОВ:

"ОБЩЕСТВОТО НИ НЕ Е РАЗЧЕЛО ЯСНО УРОЦИТЕ НИТО НА ПО-ДАЛЕЧНАТА, НИТО НА ПО-БЛИЗКАТА НИ ИСТОРИЯ".

svetlozarzhekov.jpg
Колцина са българските литератори, които биха могли да издадат днес книга („През двора на времето” , 2007)  с критически текстове, писани в продължение на две-три десетилетия (по-голямата част от тях по времето на тоталитаризма!) и без да пипнат една запетайка в тях, да звучат сякаш са писани днес? Колцина са и българските преводачи, които биха издали двуезично преводите си (Арсений Тарковски и други руски поети” , 2007), без страх от сравнение с оригиналите от онези, които знаят езика? Един от тези малцина (естествено непризнати днес!)  е Светлозар Жеков – той е сред онези, на които според мен се крепи българската литература. Отдаден на словото, той е сред редките примери на човек, който служи на литературата, а не си служи с нея.
– През 2007 г. бе публикувана книгата ви „През двора на времето”, една книга, която припомня голямата и добра литература, която струва ми се, е напълно забравена и системно отричана у нас. Това е напълно закономерно и логично. Вие бяхте (сте) сред хората, които вярваха, че е възможно свободата да възцарува, в литературата поне... Някак си странно и страшно е това, което правите сега  – припомняте творци като Александър Геров, Арсений Тарковски, Виктор Шкловски, Татяна Бек и Бела Ахмадулина… А тези автори са вече напълно непознати у нас в наложената ни в литературата епоха на всеобщо оглупяване, тоест „модернизиране”... Защо се случи това?

 – Ще започна от твърдението ви, че е странно и страшно. За кого е „странно” и за кого „страшно”?! За една шепа хора, чието мислене и преди, и сега не попада в калъпите на манипулацията, която се утвърди като „перпетуум-мобиле” на „новия” (а по-точно казано) на следдеветосептемврийския български политически живот. 10 ноември вече странна и многозначна дата. След всички напразни надежди, че нещо наистина значимо се случва в света (рухването на комунизма, в което наивно повярваха повече от 70% българи), трябва с горчивина да признаем, че т.нар. "нежни революции" бяха замислени и продължават да бъдат „осмисляни” (особено от власт и пари-имащите „партньори” в бившия социалистически лагер) като стратегия за запазване на някогашното статукво, при това на всяка цена (вчерашните врагове на капитализма днес са първи негови приятели и бизнес партньори). Светът винаги се е делял на наивници, романтици, революционери (шепата хора), на мръсници (определящи себе си в общественото пространство с близки по звучене думи – прагматици, политици и пр.) и на (изключително важна за обществената състоятелност) трета група хора, които са винаги мнозинство – електорат, т.е. казано по-грубо, хора, чийто глас в обществото може да бъде манипулиран. Повече от очевидно е, че в тази комбинация на т.нар. игра на обществен (в т.ч. и национален) интерес най-много ще загубят първата и третата група от обществото, докато втората с множество „партизански” действия, играейки  през цялото време на т.нар. преход с "карти под масата”, винаги ще удържа победа и трупа печалби. Докато хората от първата и третата група не намерят общ език и не формулират помежду си общи цели, мошениците от втората група ще продължават да си разиграват коня за сметка на мнозинството.

Е, на този фон, ще се върна към вашия въпрос или по-скоро към вашите твърдения, че хората са повярвали, че е възможно възстановяването на отнетата ни насилствено свобода както в живота, така и в духовната сфера. Уви, надеждата трая кратко, но ако тя съвсем изчезне, божествената ни като природа страна, (неслучила на управници, с малки изключения след Съединението) би заприличала на пустиня, защото правилото „след нас – и потоп” е също основен девиз на по-голямата част от управляващите ни през прехода. А и този преход (с нашето активно съдействие – затваряне и на двете очи!) започва да прилича на един друг „преход” – на ослепените воини на Самуила, на които е бил оставен (византийска щедрост!) един едноок да води слепи! И в това няма лошо – да сме се научили от историята, да сме се научили да я четем и да предвиждаме онова, което може да ни се случи!

Да, това е политика, но без нея няма как да отговоря точно на въпроса ви, защото културата и литературата не стоят като странични наблюдатели, а са в голяма степен следствие или последствие на тази политика…

Първите стъпки към демокрация, не означава, че сме я постигнали, нито, че сме извоювали цивилизованата свобода. Всяко обществено недоволство и свобода минават през анархията, в т.ч. и нашата десетоноемврийска – въпросът е кой и как се възползва от нея. В разрушаването на идеологическата „менделеева таблица" в културата нямаше нищо лошо. Лошото е това, че обществото (в т.ч. и интелигенцията) не можа да възстанови истински демократичната основа на нашата многовековна култура и да я наложи като мярка за приемственост в прекъснатата национална традиция като част от демократичната ценностна система на Европа и света. А както е известно и културата (като политиката) не търпи вакуум. И той се запълва на мига – с чалга, с постмодернизъм и с нови „законодатели” – от Азис до Бодаков, Дойнов и компанията около „Литературен вестник”. С две думи: вместо преследваната демократична култура да встъпи в правата си и да заеме полагащото й се освободено от соц-културата и соц-естетиката място, там удобно се настаниха псевдокултурата и псевдоестетиката и предявиха своите смешни (но и трагични в същото време) претенции на законодатели в културния живот. В тази псевдодуховна среда дори само припомнянето на културната традиция и на знакови имена от нея като Дора Габе, Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Давидков, Кирил Топалов, Кирил Кадийски, Георги Белев предизвиква кисело-ироничната усмивка на отричащия всичко (освен личния си интерес) български постмодернист.

Така ще бъде докато обществото ни не набере смелост да изрине за втори път авгиевите обори и не "очисти" българската култура и българския език от многобройните постмодернистични нааквания.         

– Не ви ли се струва, че като отпаднаха отвратителните идеологически забрани, на тяхно място бяха наложени други забрани? Сега българската литература е, струва ми се, обект на много по-целенасочен, по-изтънчен и тотален идеологически надзор.

– Така е, но с една малка, съществена разлика – по соц-време цензурата беше идеологическа, а сега тя е икономическа, сиреч доста по-страшна (и по-изтънчена, както казвате). Тя е насочена към ограничаване свободата на словото изобщо и в частност към литературата. Нагледен пример е съвременната българска журналистика, а и литературата не изостава. По-важният въпрос е кой стои зад тази икономическа цензура, която е не по-малко страшна от идеологическата. Отговорът е прост – собствениците! Често не тези, които са вписани в търговския регистър, а онези, които дават парите и дърпат конците отстрани. В контекста на казаното вече по-горе всеки може сам да прецени кои са те и чии поръчки изпълняват.

– През декември 89-та година публикувахте една статия, в която между другото се казваше за епохата на това, което определяме като „социализъм”: ”Характерът и талантът бяха непрекъснато поставяни на изкушения. Едни се поддаваха, други се свиваха в себе си, трети се пропиваха, а имаше и такива, които предпочитаха смъртта пред лабиринта на безизходицата.” Нещо да се е променило днес? Сега отново съществува малка група грухтящи, постоянно преяли персони, които непрекъснато обикалят за сметка на министерството на културата, разменят си литературни наградки, все едно, че имаме пред себе си поредната алчна групичка, която не е „априлско”, а „ноемврийско” поколение”...

– Вероятно без да искате наливате вода във воденицата на посткомунистите, сиреч мнозинството от днешните ни господари. „Виж, априлското поколение си беше по-добро от това – ноемврийското…” – те само това и чакат, и май и го дочакаха, съдейки по методичната и неотменна реставрация на соц-културата и обслужващите я деятели! „Ноемврийско поколение” няма и не може да има! Причините за това са много, но явно при така зададен въпрос, се налага да изясним поне част от тях. Основната грешка в областта на културата, която допуснаха лидерите на ОДС, когато влязоха във властта с огромен кредит на обществено доверие и очаквания, беше, че те не припознаха „своята” (т.е. демократичната) интелигенция, в т.ч. и сред хората на словото. Историята някой ден ще се произнесе и по въпроса дали това не е било умишлено. Засега само можем да коментираме факта, че по време на четиригодишния мандат на ОДС интелигенцията, свързана с демократичните промени, беше постепенно изтласкана в периферията както на културния, така и на политическия живот. За четири години тогавашните управници не успяха (или не пожелаха) нито да привлекат съществуващи медии, издатели, издания и пр. с подчертано демократичен уклон, нито да създадат „свои” такива. Плачевен беше опитът да бъде създадено издателство на СДС, а в-к „Демокрация” – единственият орган на демократичните сили в България! – видяхте през какво премина и докъде стигна.

Вашето недоволство е насочено към една малка група от литературни хамелеони, които са ничии – те представляват единствено себе си, нито са „априлски”, нито са „ноемврийски”, но нямат нищо против да ползват облагите и от двете определения. Замислете се, ако там имаше „нещо” – било традиция, било естетика, било даже злободневност – те щяха да пречат или на едните, или на другите. Там се сблъскваме с „нищото”, което не пречи никому (във властовата сфера)  и в този смисъл е добре дошло за нея. Въпросът е доколко обществото разпознава това явление и как го оценява...

– Какво се случи с българската литература след 89-та година?

–  Слава Богу, литературата не е онова, което е на повърхността, независимо от причината, по която течението го носи. В този смисъл и 1989 г. не е водораздел – културата (в т.ч. и литературата) е процес, който – особено във времена на промени – може да продължи по-дълго от очакванията и желанията ни. Например на много от нас ни се искаше в чекмеджетата на българските писатели да открием неиздадени и необявявани ръкописи, като в тези на руските им събратя – уви! – такива нямаше. Дали българският комунизъм е бил по-изтънчен в зловещата си хватка на общественото и личното (даже творческо) съзнание, дали закваската на българския интелектуалец е била по-слаба, но факт, че такива големи произведения не са били написани. Как да очакваме тогава, че само за десетилетие или две ще се пръкне новият голям български роман?! Говоря за прозата (може би и за драматургията),  защото те – като историята – имат нужда от време. С поезията е по-различно – аз продължавам да смятам, че още преди промяната (въпреки цензурата, а може би и заради нея) се утвърдиха изключителни поети, не само продължители на традицията, но и новатори в европейския смисъл на изящната словесност и нейните послания в нашето време. Само наивник, обаче, би могъл да смята, че те следва да бъдат „оценени” – било от държавата, било от ведомствената критика – еднакво „неудобни” са и за двете.

Спомням си и друго – едно ваше изявление, когато бяхте директор на Националния център за книгата към Министерство на културата: „Можем още в близките няколко месеца да лицензираме мощен балкански сървър от типа на Amazon.com, с WEB – страница "БАЛКАНСКИ КНИГИ", която ще стане първият обединител на балканските книжни общности.”. Разбира се, това не се случи, аз отдавам тези ваши светли намерения на една хубава, наивна, светла вяра.

– Прекрасно казано: наивна, светла вяра! Ще ви разкажа нещо, което днес звучи като виц, но си беше самата истина по времето, в което вярвах, че е възможно новото мислене, макар и с "наивна, светла вяра".  Бях директор на НЦК и при мен идва един американски професор, който представлява американска асоциация, искаща да дари пари на културното министерство за изграждане на културен сървър. Някой му беше казал от американските ми приятели, че аз съм „точният” човек – трябваше да го разочаровам и да го препратя поради субординацията към един от зам.министрите – това беше в ресора му. След час той се върна при мен – никога не бях виждал по-обезверен и шокиран експерт, изпратен да ни помага: „Знаете ли какво ми каза вашата зам.министърка, г-н Жеков, – започна той. – Че нямате нужда от тази помощ, защото вече сте „напълно компютъризирани”. На въпроса ми как е обяснила това свое твърдение, професорът, бършейки потта от челото си, каза, че въпросната дама отговорила: – Ами министърката ни вече има лаптоп!” Между впрочем въпросният лаптоп (такива бяха раздали на всички министри) стоеше в гардероба й и тя никога не го използва, поне до времето, когато подадох оставката си. Е, и как искате от такива властници да подпомогнат нещо, което не само не разбират, но и се отказват да разберат?! Вероятно в ония години като „светъл наивник” вече съм го разбирал и това ме е накарало да озаглавя изказването си на регионалната среща “Книги без граници” с еднозначното "Балкански мечтания". 

– Защо Националният център за книгата към Министерство на културата (днес вече отдел) не успява да се справя със задълженията си? Имам чувството, че работата му се свежда до гарантиране на командировките в чужбина на определена групичка назначени литератори. Е, и до изкупуването на псевдомодерни книжки от министерството на културата и натиквани в читалищата...

– Е, това вече е сложен и дълбок въпрос, на който не мога да отговоря кратко. Още повече, че самият аз напуснах издателския си бизнес, за да подкрепя идеята, че по време на реформа са необходими повече експерти, отколкото политици и чиновници. Някога, в далечната и вече почти забравена зора на новата българска демокрация (министър на културата беше Елка Константинова) центровете по изкуствата бяха създадени с презумпцията да бъдат "на една ръка разстояние" от властта (чиято и да е тя). Смисълът беше нито повече, нито по-малко – те да са трансмисията между държавата и съсловията (общностите) в българската култура, които да осъществят може би най-трудния преход – в духовната сфера. Първият опит успя само в това да легитимира гражданското общество във властта. Вторият (когато имахме пълната мотивация и власт да го наложим) срещна съпротивата на новата „стара” администрация, за която – вече от дистанцията на времето – подхожда прекрасната българска поговорка: „Преоблякъл се Илия – пак в тия!”. Когато Ренета Инджова казваше на всеослушание, че „българският народ е болен от комунизъм”, преди ОДС да дойде на власт, смятахме наивно, че това не се отнася и не би могло да се отнесе към издигнатите от народа управници в името и целите на демокрацията. Уви! – Емма Москова, като министър на културата потвърди опасението на Ренета Инджова – тя не само отряза "едната ръка разстояние" на "една педя", но след колективната оставка на НЦК се саморазправи и с другите центрове по сталински (в контекста човек – проблем) – уволни или принуди да напуснат директорите им. Вероятно сте си направили труда да проверите какво е било извършено от НЦК само за 3 години (по времето, когато ръководех дейността му) и да го съпоставите с нищо-правенето след колективната ни оставка до днес, за да ми зададете този въпрос. Везната силно се накланя към извършеното през по-краткия период!

Истина е, че трудно се променя съзнанието на човека, а най-трудно съзнанието на чиновника, особено на „вечния” чиновник, за когото свалянето на червените соц-ръкавели и нахлузването на сини такива беше единствената промяна и „саможертва” в името на демокрацията. Това чиновническо „театро” през годините на прехода доказа и още нещо: по-лесно е даже да изградиш действаща икономика, отколкото действаща администрация. Заради реалната дейност, която извършваше НЦК по онова време, често бях упрекван от министърката и една нейна заместничка с думите: „Г-н Жеков, вие сте тук да администрирате, а не да работите!”. Моята (и на колегите ми) цел беше да превърнем НЦК от разпределител на оскъдната държавна субсидия за книжния сектор в действащ посредник между държавата и общността, в инициатор на обединяването около идеята за създаване на национална книжовна програма – сами разбирате, че за постигането й не следваше само „да администрираме”, ами трябваше да запретнем ръкави (а не ръкавели)… Пак в онези години казах на всеослушание, че българската държава се нуждае от българската книга, а не българската книга от българската държава. Но както е казано – глас в пустиня…

Моля да не възприемате, обаче, казаното от мен, като причина за състоянието на книжния сектор днес. Това беше по-скоро проява на „късогледство", на политическа недалновидност, отколкото на целенасоченост, която може лесно да открием в последвалите действия от страна на днешните управници. Те не будят нито съмнения, нито са в противоречие с целите им – решиха въпроса с центровете по „соломоновски”: след като „едната ръка разстояние” вече е била отрязана до лакътя и е безполезна, по-добре да се ампутира – закриха ги, т.е. превърнаха ги в подчинени отдели.

В тази висша хирургия на прехода (от имплантиране до ампутиране) е скрит и отговорът на вашия въпрос – центровете ги няма, а отделите са, за да администрират интересите на група, групичка или групи, приближени до властта – т.е. статуквото и тук най-сетне е възстановено! 

– Пак през онази паметна 1989-та вие написахте: ”И литературата като обществото ни се оказа тежко болна”.  Днес каква е равносметката? Аз смятам, че тогава трябваше да се променят и литературата, и обществото, но как стана промяната, не заменихме ли „априлските сърца” с биещи в унисон според заплащането на фондациите други сърца? Защо извънлитературни фактори определят развитието на нашата литература?
 
– Хората казват: „с хапчета грипът минава за седем дни, а без хапчета – за една седмица”. Страхувам се обаче, че част от чуждоземните ваксини изкуствено свалят температурата на болния, като го лишават от възможността организмът му сам да се пребори с болестта.  Но май седмицата още не е минала… В самите донори и техните ваксини няма нищо лошо. Лошото е, че ние забравихме старите, изпитани средства на народната ни медицина, чрез които многострадалната ни литература се е противопоставяла на всякакви епидемии и е оцеляла през вековете. Някога богатите българи са отделяли средства за култура и образование (припомнете си с чии средства е построена българската Алма Матер) и вижте огризките, които от време на време подхвърлят днешните български чорбаджии с цел по-скоро да се издокарат пред медиите, камо ли да извършат безкористно родолюбиво дело. Държавата също е абдикирала от тази сфера, оправдавайки се с пазарния механизъм. Само че и до днес не сме чули разумно обяснение от управляващите защо българската книга и знание се облагат с ДДС, а хазартът – не?! Май в това схващане на „пазарния механизъм” прозира цялата бездуховност на върхушката! Да сте чули например от огромния бюджетен излишък в края на миналата година (т.е. от нашите надвзети от държавата пари) един лев да е отделен за култура? Или някой да ни е попитал как да разпределим тези „наши” пари? Нито сте чули, нито ще чуете, нито ще ни питат! Ей, това „пазарният механизъм” си е направо като Абракадабра срещу това „тежко заболяване” на нашия народ – духовността! Но в нашенското тълкувание магическият старогръцки триъгълник е придобил чертите на бермудския – тука има, тука няма – и като правило, там където трябва да има – няма!

Та на този оскъден нашенски си фон, инжекциите на чуждите чорбаджии са „манна небесна” в очите на щафетните "гости на държавната трапеза”. А докато някои пари се дават от чужди чорбаджии, нашенските „музиканти” ще свирят каквото им се поръчва…

– Нашата литература има творбите на Багряна, Дора Габе, Йордан Йовков, Елин Пелин и изведнъж като литература се обозначават текстове като този: ”Ако можеш да издържиш миризмата на гаджето, което сере пред тебе, ако не ти е гадно, ако я приемеш като твоята миризма, щото от твоята не ти е гадно, нали, значи ти оставаш с тази жена”. Разбира се, в рамките на големия щурм срещу всичко българско, което уж било задължително условие за  модернизирането ни, Йовков бе обявен за милитарист (от преподавателка в Софийския университет, днес вече накичена с професорска титла...), а Багряна (няма как да не си спомните гадното дрънкане на Силвия Чолева, вместо „води ме...”, неудобно ми е да цитирам (и тази персона днес се кипри с какви ли не наградки и брои потните си сребърници...) бе подложена на обругаване и забвение...
Всъщност какво се случи през 90-те? За мен те са най-позорните години в историята на българската литература. Миглена Николчина ги определя като „весели години” ...

– За някои „веселбата” не е спирала, продължава и скоро няма изгледи някой да дръпне щепсела на големия купон! Но не е луд този, който яде зелника, а който му го дава! Кирил Кадийски има едно много лежерно определение на напъните за литература, самопровъзгласила се като „нова”: "Постмодернистът – врабец, който чака да изпадне нещо изпод опашката на Пегаса." Ама, г-н Вълев – и вие, и аз май нещо не разбираме – трябва да се научим да вникваме в проблемите на постмодернистите у нас – като отрязаха главите на Ботев и пр. хаймани, като натикаха в миша дупка мухлясалата традиция и показно изнасилиха бедния български език, най-накрая взеха че изгориха на клада и пегаса! Сега, като я няма опашката му и излизащото изпод нея, къде да се ровят горките – в собствените си фекалии! При това подобно действие е приветствано и насърчавано от постмодерния свят – всички днес се стремят към безотпадни технологии, а вие плачете по старото – срамота!

Веселбата щеше да е пълна, ако това беше само една хубава комедия в Аристофановия смисъл и – след два часа оздравителен смях – можеше да излезем пречистени и на чист въздух! Още навремето си забраних да чета подобни текстове – било заради духовното си здраве, било заради това, че човешкият живот не стига за сериозните текстове и загубата на време с подобията им не е оправдана…

Щеше да бъде весело, ако не е тъжно и даже – вече трагично. В изкуството е позволено всичко, в т.ч. и в литературата, но с една малка забележка – ако го можеш! Когато едно действие на голям белетрист или драматург (включително огрубяването и „насилването” на езика или потапянето в табута) не е самоцелно, а преследва значими естетико-философски цели, то, разбира се, е оправдано! Аз не можах да дочета романа, от който сте взели цитата, макар да имам здрави нерви. Ще преживея упрека към явно по-изострените ми сетива, но след като от самото начало на това „приключение”, започна да ме преследва миризмата на градска тоалетна, реших, че мога да си го спестя.   Немалко велики поети са се подгавряли с някоя и друга нецензурна тема, но т.нар. им "творби” са били предназначени за тесен кръг от приятели, в който шегата се е приемала еднозначно – т.е. само като шега, без претенции за литературна стойност! На Пушкин се приписва една подобна поема, която четяхме на циклостил като студенти, но да не забравяме, че на перото на Пушкин принадлежи и „Евгений Онегин”! Впрочем, това едва ли е аргумент за нашенското постмодернистично котило (колко му е да клъцнат главата и на някой си Пушкин!) – имаше и такива призиви, че „това – римата – е остаряла работа и Пушкин трябва да се преведе наново – без рими”!

Щеше да е весело и ако тези „майстори на словото” обществото ни ги сложи там, където им е мястото – в рубриката „Тоалетна литература". Щеше да е весело и ако издателите им последваха съвета на един от героите на цитирания роман, тази „литература” да се публикува „в меки корици и на тоалетна хартия”. Щеше да е весело и ако държавата не им обръщаше внимание и не ги титулуваше писатели, поети, критици, историци, и не ги стимулираше с награди, постове, длъжности и пр.

Но след като не ни е весело, трябва да се замислим пак над основния въпрос: кой има полза от принизяването на българската литература и новата подмяна на стойностите? Отговорът е еднозначен! Българският писател или деец на българската култура винаги е бил народен будител, а българската интелигенция – коректив на властта. Променете тези две същностни характеристики и няма защо да се страхувате нито от новия български писател, нито от новата българска интелигенция!

– Когато през 89-та бичувахте греховете на литературата, написахте: „Бедната, но велика българска литература, която устоя на столетни преследвания с огън и меч, само за няколко десетилетия беше превърната в послушна сервитьорка от зората на общественото хранене, за да се преобрази (за непосветените – неусетно) в посветена куртизанка на масонската ложа.”. Но, г-н Жеков – нима днес това, което упорито се самоопределя за уж цялата литература, не е виртуозна „сервитьорка”?! Как поне една сълза не се отрони от назначените за писатели и поети за драмата, която изживяхме, преживяваме и днес? Литературата бе сведена до описание на тревълненията в тоалетната (Божана Апостолова, Георги Господинов, и до епохалния с простотията си образ „Гъз забит в България” от поредното текстче на Алек Попов, или покъртителното описание на Любовта в стихчето „Защото изчука ме ти”, на поетка-сервитьорка по масите на уж модните литературни кафенета.)

– Тези хора не се интересуват от драмата – на тях им се плаща с подтекста да я обезличат, да я минимизират, да я превърнат в комедия или най-малкото в частна "малка" или "голяма" нужда – според случая. Но те и това не могат, защото и за това се иска талант. Явно, че този цирей вече е узрял и – доколкото великите хирурзи на прехода са в перманентен отпуск – трябва да се остави да се спука сам. Рано или късно това ще стане – здравото тяло на българската литература няма да го търпи дълго. В този смисъл вие обръщате прекалено внимание на тази хрема! И тя ще мине, и – даже след време може и да ни стане „весело”, припомняйки си несвързаните бръщолевения и сладострастни бълнувания на болния по време на треска. Но дотогава сме длъжни да обръщаме внимание на „здравото” в литературата, а не на „болното”. Защото и днес, неизвестни, нетитулувани, ненаграждавани истински български творци, в усамотението си с тази народна драма, за която говорите по-горе – далече от шума, показността, псевдомодерността и тънките сметки, създават истинската българска литература. Но първо сме длъжни да разпознаем тази истинска литература! За нея си струва да говорим, нея си струва да утвърждаваме въпреки трудностите, а не (по принципа „няма лоша реклама”) – да правим една група "известни" пишещи още по-известни…

– Днес литературата ни няма своите специализирани издания (като изключим двете тясноведомствени издания  – „Литературен вестник” и вестника на СБП)... Как смятате, защо не се допуска това? И още – литературната критика през 90-те бе изцяло политизирана, даже в много по-голяма степен, отколкото през 50-те години на ХХ век. Постепенно тя бе изтиквана от литературата, за да се стигне до трогателното признание на Едвин Сугарев, че той пишел под различни имена всички рецензии за книги в „Литературен вестник”. До какво бе сведена литературата у нас – текстовете се пишат от неколцина, оценява ги един, нима не царуват „свободата, братството и равенството” в нея?! Същите, за които мечтаехте през 89-та…

– Не е редно да се смесва литературната критика с литературната публицистика. През времето, за което говорите, обществото ни беше силно политизирано и разединено поради единствено възможния след рухването на тоталитаризма двуполюсен модел. Естествено беше времето да наложи своя отпечатък и в търсенето на изконния път на българската литература сред бурените на соц-реалистичния ни паваж. Стигна се до еднакво неприемливи крайни отрицания и също толкова крайни реставрации, но цялата тази литературна публицистика замря в смазващата прегръдка на Жан-Виденовата зима, която ни показа на какво е способен комунизмът – да мачка, да държи гладен, без ток и вода собствения си народ! Това не трябва да се забравя! Както не следва да се прави и паралел между идеологизираната литературна критика на 50-те години и отсъствието (с малки изключения) на качествена оперативна литературна критика от 90-те години насам.

Едно от условията да съществува голяма литература е да съществува и голяма критика. След като „създадеш условие” такава да няма, отпада и „опасността” от голямата литература. Не съм срещал това „горчиво” признание на Едвин Сугарев, но ако е така и дотам сме я докарали, че той да пише анонимно рецензии за всичко, представяно в страниците на вестника си, значи целта е постигната (и тук най-после НЯМА!).

Литературата, критиката и литературната периодика са скачени съдове. Отсъствието на свободни трибуни за алтернативни (на двете ведомствени издания) естетически концепции рязко ограничава възможностите за нормално развитие на литературата и критиката. Като се замисля, май списание „Страница” (със само 4 броя годишно) остана единствената трибуна, където бих могъл да публикувам нещо свое! Вероятно това се отнася и за голяма част литератори от моето поколение. Остава, разбира се, алтернативата – интернет, но и тя за съжаление (с изключение на вашето електронно издание и още няколко, отнасящи се с уважение към българския език и литература) гъмжи от постмодернистични издевателства над словото. И тъй като говорим за критиката, не мога да се сдържа да не цитирам една претенциозна рецензия от интернет (полуанонимна, подписана с В.В. – май не ще да е Владимир Василев). Във въпросната рецензия има всичко: и „дълбочина”, и „яснота на мисълта”, и „аналитичност на критическия подход” и „богатство на българския език”: "Ситуацията, която се наблюдава в България, тогава е следната – на пръв поглед експлицитно са заявени само два подхода към литературата – аналитичният и експресивният, имплицитно те представят метаморфоризирали в български вариант структурализъм и екзистенциализъм, но само имплицитно. Експлицитното и имплицитното донякъде могат да бъдат пригодени към идеологическите изисквания на времето, ако не се появяват подходи, които да разбиват системата отвътре – такива подходи са хибридният вариант, съчетал екзистенциализъм и структурализъм на Цветан Стоянов, опитите за архитипална критика на Енчо Мутафов, социокултурното третиране на литературата, проведено от Огнян Сапарев и методологията на проф. Богданов, която е една своеобразна рецептивна естетика, тъй като включва реставрация на миналото с помощта на съвременната гледна точка, с обръщане към другостта и приемането й, като същевременно се наблюдава и въвличане в културата"…

Защо ли изпитвам имплицитна естествена нужда експлицитно да опозная другостта на свежия въздух и да не бъда въвличан в тази метаморфоризирала култура!
 
Когато казвате „мечтаехте” сте абсолютно прав – докато мнозинството, а не само шепа хора, не започне „да мечтае” за възстановяване на основните демократични принципи (и в живота, и в културата) – всичко, казано от поети и философи преди нас, ще си остане само мечта. Прословутият със скептицизма си наш народ сякаш ни казва: „Една птичка пролет не прави!”      

– И все пак вие се осмелихте да хвърлите камък в блатото – през 2003 г. издадохте литературната си анкета с Кирил Кадийски, с която разбунихте духовете! Но и до днес не мога да си обясня защо никой от т.н. „засегнати автори” не излезе в пряк спор с вас – анкертиран и анкетиращ, ами използваха посткомунистическите маши, кичещи се с оскъдните секс-одежди на български постмодернисти, като споменатата вече Чолева, Аноним (Пламен Дойнов), Марин Бодаков и пр. ситни-дребни като камилчета глашатаи на новата литературна Правда?

– Ключът към отговора на вашия въпрос е в самия него – по отношение на "машите" явно сте забелязали един добре познат почерк от миналото: като не можеш да излезеш с аргументи срещу тезите в анкетата, по-добре да я омаловажиш, да я сведеш до „ровене в мръсното бельо” (Чолева) и по този начин хем да внушиш на възможния читател, че мястото й е в коша за мръсно бельо, хем и чорбаджиите "да те дарят" с нов кат такова! Уви! Този, иначе перфектен за други времена и читатели, маньовър не можа да заблуди културната общественост у нас, която лесно го разпозна, както и авторите му. Опитът везната да се наклони към 20-тината страници, в които Кадийски коментира конкретни поведения на конкретни личности от литературния ни живот, не успя срещу 500-те страници от другата й страна, в които жадният читател за истинското слово на един голям творец, можеше да намери отговорите на много свои въпроси за настоящето, миналото и бъдещето на литературата и страната ни. Колкото и да не им се искаше да се размърдват вече улегналите пластове на блатото, жабчета, представящи се за страшни алигатори, трябваше да подвият опашка и да се върнат в гьолчето си – защото жадуваният от тях скандал (Пл. Дойнов) не се състоя, а сложи началото на една обществена дискусия, която – слава Богу – продължава и днес (доказателство е второто издание на анкетата през миналата година)!

Но във въпроса си пропуснахте нещо по-важно – за „новия” морал в литературата и журналистиката – след като поръчаната помия срещу анкетата беше щедро разпръсната над българския читател в някои многотиражки, нито едно различно мнение не беше даже допуснато до т.нар. им редакции, камо ли публикувано. Наложи се отговора си на фамилията Дойнов да публикувам в електронното издание на анкетата. Нещо повече – в уговорено предаване по програма „Христо Ботев” на Българското национално радио, в което трябваше нито повече, нито по-малко да се представят и двете гледни точки в жадувания от някои скандал, анкетираният и анкетиращият не бяха допуснати до микрофон! И двамата с Кадийски сме били дългогодишни радио-водещи, та едва ли ще е било заради това, че може би ще сричаме и ще се настъпваме по обувките от притеснение пред националния микрофон. Вместо това вашата фаворитка на интерпретацията „Води ме” Чолева (защо не си спомнихте и за другото „Води ме, партийо!”), поканена като съдник от сричащата водеща Ивайла Александрова, с типичния си задъхан глас и пресекващ тембър обяви присъдата над анкетата и нейните автори като „окончателна и необжалваема”.

Този трагикомичен фарс напомня едно забравено и отречено време, по което в радиото имаше „черен списък” с десетки имена, на които беше забранен достъпа до „националния микрофон”. Странна мимикрия!

– По времето на социализма библиотеките изкупуваха хиляди бройки от почти всяка една книга на български автор. Тази е и същинската причина за високите тиражи тогава, а днес? Днес читалищата се превърнаха във фирми с многостранна дейност, с цел оцеляване. Мисля си, че почти в еднаква степен разрушително върху морала и психиката на българина подействаха както взривяването на селското стопанство и разграбването на промишлеността, така и разрухата в библиотеките... Това стана пред очите ни – сякаш някакви нови диваци ни организираха поредното безкнижно Средновековие...

– Ще започна с първата част на въпроса ви: по времето на социализма голяма част от големите тиражи на големите другари в литературата не отиваха само в библиотеките (в това няма нищо лошо), а се претопяваха като макулатура, за да има втори, трети, десети и пр. тираж, което естествено се отразяваше в сметката на въпросния другар в тогавашната агенция „Авторско право”. Така властта се „отплащаше” на преданите другари в литературата. Но това не е единственото обяснение за високите някога тиражи – в принудителния дефицит на литература, очакванията от всяка нова книга на пазара и опашките за книги си бяха нещо нормално. Това обяснява отчасти и много неманипулирани високи тиражи на книги, които вече днес никой не си спомня, като криминалните романи на Богомил Райнов например. Но във втората част на въпроса ви съзирам пак в „червено” оцветена окраска на обвиненията – кой унищожи българското селско стопанство, кой унищожи гордата ни соц-индустрия, кой я разграби – демократите! Кой лиши библиотеките и читалищата от хубавите и стойностни книги – пак те! Не се поддавайте на популистичните манипулации на столетницата – тя това го умее, както никой друг, пръкнал се на новата политическа сцена! Направете си труда да разпознаете днешните многоцветни чорбаджии (индустриалци, едри собственици на земя с едни по-различни имена, собственици на медии, хотелиери, застрахователи, бизнесмени от всички нива на бизнеса – от казината до енергетиката) – и синият цвят присъства в шаренията, но не е основен. Вероятно следствие на постоянната мимикрия главно на „червения капитал” (ограбеният от мен и вас капитал), накрая ще станем и далтонисти!

– И все пак – като част от първото демократично управление на страната, във вече далечната 1997 г., вие се противопоставихте на възможността за такъв процес, който би довел до далтонизъм или масово оглупяване. Защо? Нали с хората, с които дойдохте във властта, следваше да изповядвате едно и също верую – това на демокрацията? Зарязахте частния си бизнес (издателската дейност в "Перо") и решихте да се включите като експерт в управлението на страната. Като директор на НЦК предложихте програмата си "Българско книжовно наследство", която не бе нито разбрана, нито приета.  И какво – наложи се вие и ръководеният от вас НЦК да подадете колективна оставка, заради безхаберието на властимащите! Защо се случи – вече с преценка от дистанцията на времето?

– Какво да кажа – от дистанцията на времето виждам, че аз и шепата хора с мен, дръзнали да повярват, че е възможна и необходима национална политика за книжния сектор, просто го бяхме изпреварили. Оказахме се на погрешното място в погрешното време. Иначе днес, щяхме да имаме издадено, дигитализирано и достъпно за всички в интернет почти цялото българско книжовно наследство. От тогава до днес продължавам да смятам, че да противостоиш на чалгата не означава да я забраниш, нито да не й обръщаш внимание, а да създаваш алтернативи, да съдействаш за появата на избор, особено при по-младите поколения. Още по онова време съм казал всичко, което можеше тогава да внесе някаква яснота в абдикирането на държавата от полето на духовността в статията си „За държавата и книгата” и не е необходимо да се повтарям.

Продължавам да смятам, че шоковата терапия беше необходима и че правителството на ОДС изнесе на плещите си най-тежкия товар от реформата – въвеждането на пазарния механизъм и промяната на икономическата среда и субекти. Раздържавяването трябваше да се случи и вероятно от икономическа гледна точка е било правилно да не се прави разлика между субектите. В този смисъл разпродажбата на книжарниците и държавните издателствата „на кило” от Министерство на промишлеността, което и хал-хабер си нямаше какво точно продава, в очите на икономическите стратези на реформата също е изглеждала правилна и необходима. От гледна точка на настоящето (10 години по-късно) – старите книжарници бяха продадени, но пък се появиха – нови по-модерни, приличащи на европейските. Вероятно позитивното за онова време икономическо мислене предполага и възстановяване на разрушената пак тогава книготърговска мрежа, което според мен поне още десет години не може да се случи. И затова продължавам да смятам, че държавата тогава можеше да има диференциран подход по отношение на културата: отнемайки книгоразпространителската мрежа от общностите, тя обрече книгата на комерсиализация. С малки изключения собствениците на бизнеса с книги днес имат твърде малко общо с добрата книга – те се интересуват единствено от „пазарната стойност” на това, което предлагат – вече без значение какво е то. Т.е. книготърговията се превърна в част от търсенето и предлагането. Точно този „пазарен” принцип, проектиран върху описаната по-горе ситуация, доведе до „екзотичността” на добрата книга в така разбираната „пазарна среда”. А тя – пак уви! – е важна част от лостовете за формиране духовността на днешното и утрешното поколение. Това в не по-малка степен важи и за медиите!

По отношение на НЦК и съответното му подобие днес – за жалост върнаха статуквото веднага след оставката ми. Вместо финансирането и налагането на националната програма „Българско книжовно наследство” триумфално се завърна изживялата своето време програма на центъра „Помощ за книгата". И до ден днешен, обаче,  май никой не си задава въпроса, който задавах навремето: кого и какво подпомага тази програма? 

Идва ред, обаче, и на по-страшното – след неоценяването на програмата „Българско книжовно наследство” от „моето” правителство (не ме е страх да го кажа – повече се гордея с постигнатото от него, отколкото да се срамувам от провалите му), защо никое следващо министерство на културата, правителство и парламент не възприеха дори част от идеите, изложени в нея (тя съществува в архивите на МК), основаващи се на национално-отговорна политика в областта на литературата?! На политика, не само съзвучна с членството ни в ЕС, но изпреварваща (през 1997 г.!) по-късно вменените ни препоръки да съхраняваме националното си културно богатство, което единствено може да ни идентифицира сред многоезичната и разнолика като история и култура Общност!

Някои у нас и до днес схващат, че само паметниците и разкопките са доказателство за нашата многовековна история, род, език и култура! Когато по-горе казвахте, че съществуват големи имена в българската културна традиция и те не трябва да се забравят, в контекста на казаното пак по-горе, ще трябва отново да не се съглася с вас – ще трябва да почакаме – докато напълно изчезне споменът за тях, та някой ден бъдещите „иманяри” да ги разкопаят и опишат като паметници на културата, да бъдат откупени от „ревностни ценители на антиките” и изложени най-накрая в Европейския парламент като „частна колекция”. Тогава може би и НИЕ, българите, ще ги оценим!

– И все пак не е ли странно – днес, след всичко написано, преведено и направено от вас за българската книга и духовност, след като ви определят като „истински литературен човек” (Младен Влашки), вие не сте "приет" нито в СБП (навремето), нито след промените в  демократичното Сдружение на българските писатели?

– Няма нищо странно в това, че не съм бил приет навремето в СБП – „правото на допуск” беше свещено право в соц-йерархията! "Допуснаха ме" до Съюза на преводачите в България и вероятно не са били малко съжалилите за това, защото година по-късно бях „първият демократично избран член на УС” (по думите на тогавашния председател на СПБ – Леда Милева). Никога не съм искал да бъда член на СБП, но със Сдружението въпросът май стои по-различно, ако трябва да бъда честен към себе си. Имаше момент на „светла вяра”,  както по-горе почти иронично казвате, че трябва да съм с тях – с колегите си по „светла вяра”. На два пъти бях канен от двама различни председатели на Сдружението – Иван Теофилов и Михаил Неделчев, с които май бяхме съмишленици, да напиша саморъчно молба за приемане – такова било условието. На два пъти писах – резултат отдавна не чакам, защото т.нар. ми молби, доколкото разбрах,  никога не са били поставяни от председателите за обсъждане от Общото събрание на Сдружението! В това отношение даже другарите от СБП бяха по-коректни – те избягваха въпроса, чийто предрешен от „правото на допуск” отговор беше НЕ!

– Вие преминахте през Националното радио, Софийския университет, през Министерство на културата, през книгоиздаването – издателство „Перо” е ваше дело, през книгоразпространението – книжарница „Писмена”. Имате огромен опит. Отрицателен – казвам го с болка. Но така е у нас ... още Ботев го е прозрял – „умните у нас считат за луди”, а аз ще добавя „хитреците и продажните, а те задължително са и бездарни, преуспяват”! И какви са поуките, както се казваше нявга?

–  Всеки опит е нито само отрицателен, нито само положителен. Карате ме да се върна далече във времето: в годините на моята младост, когато жадно учех, четях, превеждах и пишех – опит, който мога да оценя единствено като положителен; в годините, когато работех с прекрасни хора в БНР, с които правех радио-предавания за прекрасни творци – Елисавета Багряна, Александър Геров, Валери Петров, Иван Давидков, Андрей Германов, Виктор Шкловски, Арсений Тарковски, Белла Ахмадулина, Татяна Бек и мн. др. – дори само срещите и разговорите ми с тези хора оценявам като подарък от съдбата; или препълнените с мои студенти още в 7.30 сутринта аудитории в „гълъбарника” на СУ, или вълнението от първите издадени книги на „Перо”, или удовлетворението (в НЦК) от първите стъпки към обединяването на цялата книжна общност, или удоволствието да видиш опашки за книги в създадената и с твои усилия книжарница „Писмена”… Разбира се между тези „или – или” съществуват и не малко горчиви моменти, в които вие виждате "отрицателния опит". Вероятно сте прав, ако го определяме чисто статистически. Но тъй като, освен рационален, има и емоционален опит, а аз се опитвам да помня повече доброто, отколкото лошото, бих оценил натрупания през годините опит повече като положителен отколкото отрицателен.

По-важен е проблемът с „хитреците и продажните” от втората част на въпроса ви –  те са като мухите около софийския боклук – колкото повече става той и по-дълго стои неприбран, толкова повече те се роят. Докато не се научим как и навреме да си депонираме обществения, литературен и политически боклук – миризмата на "родното място” за българския литературен и политически постмодернизъм ще продължава да ни задушава, а епидемиите ще продължават…

Страх ме от това, че дори добрата част от обществото ни не е извлякла от тоталитарното време и от времето на прехода достатъчно сериозни поуки. Страх ме е и от това, че май подценихме чуждоземния вирус на системната (от SYSTEM – спести си време, енергия и пари) компютърна полуграмотност на новите поколения – прекрасна почва за постмодернизма! Страх ме и от това, че ние – по-възрастните – схващаме компютъра и интернет като средство, инструмент – докато младите все повече го схващат като среда, като „по-истинска” от истинската арена на живота! И най ме е страх от това, че „хитреците и продажните” от вашия въпрос чудесно се възползват от този вирус! И, че – пак, защото не сме извлекли поуките – пред очите ни хремата може да се превърне в тежка епидемия, а от там – времето до пандемията може да се окаже по-кратко от необходимото за усвояване „поуките на историята”.

Вярвам, че първата страница от новото издание на „Какво да се прави във и със постмодерността”, озаглавена „Българско книжовно наследство” днес или утре някой (грамотен и в класическия, и в постмодерния смисъл) ще я разгърне, ще разбере логиката й, и ще я допише. Дотогава ще остане пионерският ни опит за дигитализация на книжовното ни наследство с изданието на "Перо" в два тома и CD-ROM "Христо Смирненски – новият прочит"…

Съдейки по днешната ситуация (вкл. и в културата), обществото ни не е разчело ясно уроците нито на по-далечната, нито на по-близката ни история – всички сме длъжници и на настоящето, и на бъдещето. Ако не искаме машинният език (в т.ч. и механично привнесеният) да измести прекрасния ни български език, а „тоалетната литература” да остане единственият спомен по нашите земи за гениалното откритие на Гутенберг и скромния му велик последовател Христо Г. Данов.

– От четири години живеете в Брюксел, но досега не съм срещнал в печата или интернет ваше изявление, че сте прогонен от родината – един вид, че сте „нов дисидент” (като някои синчета) или нещо от този род. Не сте на държавна служба и не зависите от никого. Не сте препрали ничии пари, не искате да перете. Пишете, превеждате, участвате в международни проекти като Hyper Learning пак заради усещането ви за принадлежност към България, за да покажете на Европа един истински европейски български автор като Алеко Константинов. Оставам с впечатлението, че за вас нито парите, нито постовете са важни – явно има нещо по-голямо, което ви мотивира – какво е то?

–  Опазил ме Бог да се правя на дисидент! В Брюксел съм по собствено желание  и съм признателен пак на съдбата, че ми предостави тази възможност – да имам достатъчно време да се върна към миналото, да преценя настоящето и да се опитам да работя за бъдещето. Това ми стига. Кое ме мотивира – както по-горе казвате: „светлата вяра”!

– „Настигаме” ли европейските литератури? Не ви ли се струва, че се „отдалечаваме” от тях?

–  Добре, че не схващате литературата като състезание и не очаквате да чуете: и срещу тях да тичаме, пак не може да ги стигнем! Българската литература е част от европейските и като всяка друга има своите възходи, своите застои, та дори и падения. Днес българският писател не трябва да „облече европейски дрехи”, за да се осъзнае като европеец и другите да го възприемат като европейски писател. Българският писател трябва да си остане български, но да започне да се отнася към литературата по европейски професионално, а не да я превръща на всяка цена в професия. Докато това все още предстои, ще остане валидно афористичното определение на Светлозар Игов за състоянието на литературата ни: "Доскоро бедата на българската литература бяха необразованите таланти, сега са образованите бездарници" („Призори”).
 
 – Родната картинка на родното литературно поле е мрачна. Но ми се иска да видя светлинка в тунела. Вие виждате ли я?

– Ще ми се да я виждах и да ви я посоча! Но завесата е спусната – явно сме попаднали в антракта.

– Какво не ви харесва в КНИГИ NEWS ?

– Редно е да ме попитате и за двете – какво ми харесва и какво – не.

Харесва ми полемичния тон на изданието ви и несъгласието му със статуквото.
Харесва ми страстта, с която защитавате класическата традиция!
Харесва ми и желанието да търсите и намирате различни гледни точки по наболели проблеми на литературата и обществото ни.
Харесва ми (казано постмодернистично) и другостта в имплицитното ви негативиране на експлицитното консептване на българския език като постмодернистична платформа в краевековието и след него, т.е. като имплантиран хибрид в следкраевековната култура между системния език и компютърно-духовната недостатъчност!

КНИГИ NEWS звучи добре, но в контекста на борбата ви за опазване чистотата на българския език би звучало по-добре като "Книжовни новини" например.

Не ми харесва широкото използване на суперлативната наставка – „най-„. В днешната ни литературна действителност има най-много двама-трима действителни "най-". Другите сме "по" или обикновени труженици в полето на литературата – с мотиката, ралото, молива, химикалката, пишещата машина или компютъра!

Не ми харесва постоянното и еднотипно отрицание на неколцина едни и същи автори: рискувате да им създадете „ореола” на мъченици, към които нашият народ – уви! – има особена слабост!  И освен това – отрицанието на един тип литература не означава автоматично, че другата, на която отдавате по-голямо внимание, е достатъчно качествена.

И един съвет накрая, както си му е редът: не отделяйте толкова много място в изданието си на жабокрека! От холандците и белгийците тук научих, че за да пресушиш едно блато (а те имат голям опит в това!), трябва да го зариеш с хубава, плодородна почва – после и градина можеш да посадиш отгоре.
                                                                                                                                                     Брюксел, 23.01.2008 г.
 
 Интервю на Стоян ВЪЛЕВ
new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола