Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ, ТЕОРИЯ И КРИТИКА

"ИЗКУСТВОТО Е ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ЗЛОТО"


 

Разговор с БЕЛА АХМАДУЛИНА

Бела Ахмадулина е от онези творци, за които изкуството и животът са равнозначни. Вероятно не би могла да си представи живота без поезията, без магичното общуване на хората чрез словото. В нея думата попада в благодатна почва, за да покълне и се превърне в изящна роза или в ухаещо люляково дърво. Тя казва: "Зная, че читателят предпочел моите стихове, мисли като мен, че словото е равно на постъпката и съзнава нравственото му значение." Творческият й път е ръководен изцяло от това верую. Да служиш на поезията – за нея означава да служиш на истината. И затова при всяка среща с нея или с поезията й не се чувстваш излъган. Тя оставя в теб трайното усещане за всеотдайност, на която с готовност отвръщаш. Защото разбираш, че покоряващата сила на поезията й се корени в единството на житейска и творческа позиция. Когато я четеш, ти надзърташ в душата й като в кладенец, от чиито дълбини идва и ехото на твоя глас, и в чиято огледална повърхност можеш да съзреш и своя облик. Когато я слушаш, ти си подвластен на обаянието на целенасочената дълбока личност, за която гражданският дълг (в Некрасовия смисъл) стои над всякакви житейски съображения. И в двата случая не те оставя за миг равнодушен, защото самата тя се отнася към всичко с любов и съучастие.

Днес Бела Ахмадулина е един от най-обичаните и най-четени съвременни руски поети. Причините за това са много, но главната е в нейното постоянство – през изминалите години тя не измени на своята свята творческа цел: да събужда чрез стиховете си доброто в човека, любовта, съчувствието и състраданието…

С Бела Ахмадулина ни свързва дългогодишно познанство, още от времето на първото гостуване на "Литературная газета" у нас. Сега, когато се срещнахме в оживената зимна Москва, тя си припомни незабравимите есенни вечери в стария Пловдив, превърнали се в начало на не едно трайно приятелство. С България, както ме увери тя, я свързват не само близката ни писменост и общите стремежи на нашите народи, но преди всичко искрената сърдечност на хората у нас и тяхната духовна жажда. Тя току-що се беше завърнала от срещи с почитатели и някак естествено разговорът ни започна с въпроса за връзката на поезията с живота, с хубавото и с лошото в него.

 – Даже в най-извисената си форма, поезията е била винаги свързана с живота. И великите поети също са понасяли живота с всички негови трудности и несгоди, а често и с много по-трагичните му страни. За тях той е бил винаги изворът на поезията. Колкото и отвлечено да звучат някои стихове, те едва ли са родени от някаква отвлечена идея. Все пак животът ги е породил. Аз водя кореспонденция или се срещам с определен кръг хора – за мен той е широк, даже доста широк. Тези хора ми пишат писма или бележки по време на моите срещи с тях, казват ми, че не могат да живеят без поезия. Навярно поезията покорява хората с по-големи духовни интереси, т. е. духовно по-извисените хора. Човекът, заинтересован повече за устройството на дома си, който се стреми към някакво по-голямо благоденствие, се нуждае по-малко от поезия, той има други цели. А този, който няма желание да се занимава  с всичко това, жадува само за едно – някакво духовно утешение. На мен ми се струва, че се срещам главно с такива хора. Аз самата не съм проявявала в живота си особен интерес към благоденствието, но за другите съм желала винаги да живеят добре, нормално, да имат всичко, от което се нуждаят. Затова не съм противник на вещите. Но хората, които ме заобикалят, са с по-силно развито духовно начало. За тях поезията се оказва по-необходима от много други неща. Ако предположим, че някои хора не четат поезия или не слушат музика, това не може да не се отрази на тяхното пребиваване на белия свят, на техните деца или внуци. Някой трябва да мисли за възвишеното. А по-възвишено от изкуството аз не познавам. Необходима е особена художествена нагласа, за да можеш да възприемаш поезията и въобще изкуството. И ако някои хора изглеждат истински щастливи, макар и да живеят по-трудно от други, тяхната нравствена победа винаги ми се е струвала убедителна. Защото те са завоювали нещо, с което се съизмерва с душата.

В състояние ли са според вас усилията на твореца да променят нещо у човека?

– Да, сигурна съм в това. Колкото и изкуството да е независимо,  колкото  и художникът
да се ръководи само от свои правила в творчеството, той несъмнено влияе на умовете и душите. Изкуството е и някаква особена проповед за безкористност и служене на доброто. Имам толкова много потвърждения за въздействието на поезията, че не бих могла да се съмнявам в него. Както казвах навремето на моите деца: изкуството – ето за кое трябва да проливаме сълзи на белия свят, останалите сълзи могат да бъдат преглъщани.

– Поезията е влияла различно по време на отделните епохи върху човека. Има ли според вас, Бела Ахатовна, разлика между влиянието й върху масите от времето примерно на Маяковски и днес?

– Според мен през цялата история на човечеството изкуството не е станало нито по-добро, нито по-лошо. Целта и смисълът на художественото отражение винаги са били едни и същи. Защото ние не сме станали по-добри, да кажем от Леонардо и не сме станали по-умни или по-извисени от Пушкин. Но изглежда влиянието на изкуството и в частност – на поезията, особено се е изостряло в преломни моменти. Така е било с Пушкин, защото неговото време съвпада с големите движения в руския обществен живот. Съществували са декабристите и поетът е служил именно на тези, които са били загрижени за обществото и живота. Блок и Маяковски – съвършено различни поети – също творят във време, в което се е изменял коренно животът на Русия. Това е било ъгъл между едно и друго време. И Маяковски, и Блок сякаш ги е чакала някаква рана на човешкия слух, на човешката душа. От поета са чакали отговор на въпроса какво ста­ва, какво що бъде, как да се живее. Помня времето, когато започвах своя литературен път. Тогава се появиха хора, които и досега си остават знаменитости. И този момент също беше някакъв ъгъл между времето и времето. Появиха се много нови имена и изкуството си възвърна огромното влияние, особено поезията. На прозата обаче й трябваше време, за да изиграе своята роля за развитието на общественото съзнание.

Но не трябва да забравяме, че винаги е оставало това, което е вечно. През петдесетте години хората обикнаха поетите, които четяха своите стихове пред огромните аудитории в Лужники. Но все пак тогава пишеше и Анна Андреевна Ахматова, която служеше на вечната поетическа цел, на вечния поетически дълг. И вероятно най-добрите умове са намирали утешение именно в нея. И сега, когато ме питат не съм ли разочарована, че в наше време поетите не събират вече такава огромна публика, аз отговарям отрицателно, защото мисля, че читателите са станали много по-чувствителни, по-умни. Тези, които започнахме някога заедно, тръгнахме вече по различни пътища. Това особено се почувства през последните години. Някои от моите колеги и досега предпочитат да четат пред огромни аудитории. И дори публиката сякаш се раздели. По-близки останахме с Булат Окуджава. Струва ми се, че през тези години не се измениха нито нашите човешки отношения, нито творческите ни стремежи. Ние останахме единни за онова, което имахме пред себе си. Някога – в края на петдесетте и началото на шестдесетте години – от поезията не очакваха единствено нейната хармония, нейната музика. Повече чакаха словото, обърнато към масите, към голямата аудитория. Сигурно това е обяснимо. Моите днешни читатели и слушатели са хора с тънка чувствителност, на които е присъщо състраданието. Всичко в изкуството в крайна сметка се крепи на това. Ако съумееш да пробудиш в човека доброто, можеш да считаш, че в известна степен си изпълнил своя дълг. При това ти съблюдаваш сякаш само някакъв свой смисъл. А поезията е музика и ако я разбират все повече и повече хора, толкова по-добре. За мен това е правилното, защото е вън от бума, от шумотевицата, а е съзвучно с мислите и чувствата на онези, които имат духовна необходимост от такова изкуство. Аз и към себе си, такава, каквато съм днес, се отнасям по-добре отколкото към онази , която излизаше някога пред огромните аудитории. Макар и досега да продължавам да чета пред немалки аудитории, както беше наскоро в Ленинград.

– А мислите ли, че читателският критерий наистина се е извисил?

– Не се съмнявам в това. Когато започвах литературния си път, много книги не бяха публикувани. И сега някои от тях трудно може да се намерят. Но все пак Ахматова излезе в огромни тиражи, вече можеш да си купиш нейна книга или да я вземеш от библиотеката! Така е и с Пастернак, с Цветаева, която най-после постигна това, което единствено е желала  през живота си – всенародната любов. Радвам се за Цветаева, защото това е състояние на умовете и сърцата, посветени на нея, на нейната поезия…

– А не просто мода, както понякога е било…

– Е, мода все още има, много хора и сега не разбират за какво става дума в творбите на Марина Ивановна… По-важното е, че издадоха Цветаева, Булгаков, Манделщам, Платонов, Зощенко… Сега вече те са факт в човешкото развитие. Намерете ги, четете ги, изучавайте ги...

– Бела Ахатовна, до кого са адресирани вашите поетически послания? Имате ли представа за този човек, който намира утеха във вашата поезия?

– Струва ми се, че образът на този човек по някакъв начин е изграден у мен. Може би заради това, че аз често чета пред мои читатели. (Макар това да ми пречи на писането, когато пиша аз просто се скривам, седя някъде тихо и изобщо не се появявам на публични места.) Истината е, че на хората не им достигат книгите или изпитват необходимост да видят, че поетът наистина съществува, да го чуят, да поговорят с него.

Образът на този човек е определено привлекателен…

Преди всичко това са благосклонни към мен хора, които са с някакво пушкинско възпитание, одухотворени от поезията на Пушкин и неговите следовници Лермонтов, Тютчев, Блок, Ахматова, Пастернак, Цветаева, Манделщам... Всички, които са благосклонни към мен, всъщност възстановяват в себе си тези поети. А аз – какво? – старала съм се да не оскверня тяхната памет, да служа на техните велики поетически идеи…

– Казвали сте ми, че получавате стотици писма от ваши читатели, включително и от България. За какво ви пишат?

– Понякога даже си мисля, че това, което ще остане след мен, са писмата на хората. Всъщност те ще останат като неподправено свидетелство за времето. По тях ще може да се разбере, че никак просто не е протичал този живот, че човечеството е много по-разнообразно, по-странно, по-умно, по-трагично, отколкото сега предполагат обстоятелствата и за което днес повърхностно можем да мислим. Защото писмата до мен са изявления на хора със силен дух и са плод на дълги умствени търсения. Както казвам в стиховете си за Висоцки "народът не е купувач на нещица"... Хората, които обичат поезията, които се нуждаят от нея, са навярно щастливи, защото са по-малко раними от всякакви житейски несгоди. И в това намират свой смисъл, и животът им протича като че ли по-извисено. Не говоря за себе си, а за всички хора, които имат духовна необходимост от изкуството.

– В този смисъл, Бела Ахатовна, поезията е изход от битието, което ти се предлага…

– За много хора тя е точно това.

– Бела Ахатовна, за развитието на литературата като че ли от най-голямо значение са промените. Във времената на големи скокове в човешкото движение винаги се е раждала голяма поезия. Как виждате това съотношение днес?

 – Доколкото такива революции не предстоят… Има остро различими ъгли във времето и времето, но има и нормално протичащо време, чийто ход също крие изненади, които не винаги можем да предусетим. Не се съмнявам, че сега има много бъдещи таланти, някои от които живеят и се развиват, а други – тепърва ще се родят. Но не е задължително да има такъв рязък прелом във времето. Искаме или не, времето тече и заедно с него – всичко останало. Макар някои да казват: "Вие си отивате, а времето остава"… Но с днешните промени поезията и литературата като цяло не би могло да не се съобрази. Ако днес все още няма нови знаменити имена, това не означава, че няма поети. Просто става дума за друг начин на съществуване в литературата. Аз познавам много млади талантливи поети, които пишат, но имат друга работа и не искат да зависят от списанията, от редакторите им. С право младите може да попитат: "Къде са вашите гръмки имена?".  Те наистина им омръзнаха вече. Новите творци вървят по свой литературен път, различен от нашия. Някои даже може и да пишат само за душата си и да нямат намерение да печатат. Още повече, че списанията и вестниците не винаги имат чувствителност към новото и неговата изразност…

На мен ми провървя – някога ми помогнаха в първите ми стъпки. Даже когато ме критикуваха, това беше израз на внимание. А, когато човек – наивен в своите осемнайсет години, се обърне към списанието и му кажат: "Не пишете за това, а за друго…", това вече е сериозен проблем, не само за младия творец – за всички ни, за цялата система… Та нали утре ще кажат – "А къде са тези поети, къде е тази чувствителност, къде е онова, което е различно от вас!?" А те съществуват, работят някъде, за да се прехранват, но и за да си осигурят мастило и хартия… За да пишат! Но творецът не може да каже: "Няма да печатам, аз си имам приятели, те ме ценят и това ми е достатъчно…". Съдя даже по такъв всенародно признат и любим творец като Владимир Висоцки. Той преживяваше тежко това, че не го печатаха. Казваха му: "Защо ти е необходимо, след като те познава всеки, след като те обича всеки?" Но все пак на него му се искаше да види всичко това публикувано. Той беше професионален литератор, работеше над стиха и фактът, че не го печатаха го измъчваше, унижаваше. Володя знаеше, че всички го обичат, но той искаше да бъде припознат именно сред професионалните писатели, към които безспорно принадлежи.

– С какво ви е близка съдбата на поетите от целия свят?

– Между всички тези съдби едва ли ще се намери някоя, която да е наистина човешки щастлива. И това веднага навежда на мисълта какво всъщност е щастието. А то не е в това да ламтиш. В главното тези съдби са трагични в някакво житейско, човешко отношение. Започвайки от древни времена – винаги е било това. Но по-щастлива тя не може да бъде. Поетът, както никой друг, умее да изобрази радостта от битието, независимо от това как живее. Той страда заради другите, съзнавайки тази своя обреченост. Разбира се, аз говоря за великите поети, не за себе си. А по-късно, каквато и да бъде неговата участ, настъпва някаква промяна. Понякога тя трябва да се заплати даже с цената на живота. А и това има дълбок смисъл. Същото се отнася не само за поетите, но и за художниците, композиторите, за твореца изобщо.

– Не смятате ли, че истинският художник не може да бъде равнодушен в каквото и да е време или ситуация и че това е част от съдбата му?

– Поетът, художникът е все пак единственият, който възпява този свят. Той може да страда, да негодува, да се измъчва, но след това, когато остане насаме със себе си, ще е друг…

Ще минат векове и нищо няма да има от днешния ден. Някаква друга цивилизация ще се пита какви сме били ние, какво сме правили, защо в продължение на толкова векове сме враждували, убивали… И достатъчно ще бъде да се покаже лицето на някой велик поет (та той е от същото време!), за да бъдат опростени прегрешенията на цели поколения. Именно заради жертвите, които са принасяли художниците, делата им ще послужат като оценка на времето, в което живеем днес. Не по злодеите ще оценяват един ден заслугите на тази трагична планета, а по художествените усилия, които единствено са безсмъртни.

– Каква е връзката според вас, Бела Ахатовна, между поезията и борбата със злото?

– Поезията, както и всяка художествена дейност, не може да се нарече пряка борба. Но изкуството като цяло е борба против пошлостта, користта, злонамереността, равнодушието. Изкуството е възражение срещу злото, към което, уви, човечеството има някаква слабост. Но аз вярвам в доброто у човека, в надареността на хората. Именно тези качества би трябвало да се поощряват от обществото още от най-крехка възраст, за да се изгради в човека някаква независимост на духа. Знам това от моите деца, от наблюденията ми върху тяхното развитие в училището. Човекът се изгражда още от детството, за да достигне до осъзнатата самоизява, до осъзнатото изстрадване на доброто. Само умният учител може да съобрази това. А да не забравяме, че поетът също е учител…

– Как си представяте човека на бъдещето?

– Дано той бъде по-добър от човека на древния Рим. Но как би могъл да стане по-добър?

Независимо от съвършената техника, която ще притежава, идеалът на човешката личност едва ли коренно ще се проме­ни. Струва ми се, обаче, че и неговата нравственост ще се определя от спазването на вечните правила за извисяване на човешката душа. От тях той не би могъл да се отклони. И колкото повече време минава, толкова повече хората ще се връщат към красотата – към Рафаел например. Даже ако те не могат да станат по-красиви от Рафаел и по-талантливи от него! Страхувам се само от течението на живота – да не започне и този бъдещ човек да вреди, така както днешният страшно вреди на природата. Ако тя бъде унищожена, как ще съществува той? Без нея човекът просто няма да оцелее. Човекът е в тясно взаимодействие с природата, с невредимостта на стихиите. И от това взаимодействие зависи много какво ще бъде бъдещето, какъв ще бъде утрешният човек.

– Започнахме с България – нека завършим разговора ни с нея. Какво ви свързва с нашата страна?

– Цяло състояние на душата и ума ми е посветено на България. Най-нежни чувства ме обвързват с България. Връзката ми с нея не може да се обясни с традиционните ни отношения. За мен тя действително е нежност, необикновена любов към българската реч, към българския език и аз знам, че част от моята душа витае там – в слънчева България. Целия си живот съм посветила на словесното изкуство и поразително е как ми действа вашият чудесен, звънък език – даже очите ми там променят своето изражение, изчезва напрежението в тях, погледът ми се смекчава, променя се обликът ми – и всичко това е следствие на българската реч, която звучи около мен. Когато служа на руската словесност, аз зная, че много българи ме разбират, защото ние имаме общи езикови състояния.

Желая истинско благоденствие на българите и на България.

И понеже говорихме за писмата, си спомних, че преди време получих писмо от една българска учителка. Така и не намерих време да й напиша – един ден напълних голям плик с цвят от рози и й го изпратих…

                                                                                                                                                                                                                                       1987 г.

new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола