|
ДОБРЕ ДОШЪЛ ОТНОВО, ДОН КИХОТ!
ИВАН ТЕОФИЛОВ
Мечтателю, къде така?
Към мелниците?
Тях ги няма.
Ти сам си - с лъвската ръка,
с оптическата си измама.
Човечеството търси лек за своите физически и душевни болки откакто
съществува. И всяка следваща цивилизация в стремежа си да се самоусъвършенства
забравя някъде по стръмния път (или просто го захвърля) разковничето на
съществуването – смисъла. Кръгът вече много пъти се е затварял, но човечеството
едва ли е поумняло. Всеки нов опит започва сякаш без да се съобразява с паметта
на времето. В обозримия хоризонт и на нашата цивилизация мнозина са се опитвали
да изчегъртат живите йероглифи на историята, да променят азбуката на времето, но
слава Богу, досега нито един не е имал траен успех.
Ако се замислим върху съдбата и на нашия малък народ, съдбата на капката
в космичния океан, ще видим колко преходно и безнадеждно отдадено на мощните
течения е видимото от нея. Дори и в най-новите времена, на които сме
съвременници и участници в един по-скоро провинциален водевил, отколкото в
антична трагедия, няма да открием много следи от онова, за което са мечтали
поети и философи векове, а може би и хилядолетия преди нас.
Нашият любезен съвременник не би се стреснал ни най-малко, ако види на
улицата чудовището Кинг Конг, защото е убеден, че то не съществува, че е рожба
на "развинтената" фантазия. А какво да говорим, когато, възседнал своите 60, 100
или 200 коня, срещне на някое кръстовище онзи, също "измисления" Дон Кихот,
яхнал бедния си Росинант? Какви вятърни мелници, би възкликнал прагматичният му
мозък, убеден, че телевизионният сериал се е настанил по-удобно в живота му,
отколкото прашасалите книги в библиотеката.
Първа, а може би и единствена преграда пред всяка ширеща се
бездуховност, винаги е било изкуството. И в нашите измъчени четири десетилетия
от т.нар. "втори златен век на българската култура" се допускаше да има по някой
и друг Дон Кихот, за разнообразие между сплотените редици. Но ако, не дай Боже
се появеше някой по-истински и застраши всеобщата "оптическа измама", то тогава
влизаше в действие изпитаното средство на примитива над духа – тоягата.
Иван Теофилов сигурно още помни сразяващите "аргументи" на сляпата
глупост или преоблечената лъжа, скрила се зад неговия стих. Но и той като своя
вечен събрат по дух издържа на грубата сила: "Къде си тръгнал, дон Кихот?/
Останал само тънка щриха. О, щриха на един Живот!/ Пребиха те, но не
сломиха...". Днес, отърсили се от бремето на тези и страшни, и смешни години,
пак са повече онези, които искат "медал" за тоягата, ошарила гърба им, от
малцината, продължаващи стоически по гърбицата на времето след исполинския
силует на безсмъртния хидалго. И пак днес, сред обраслите с коприва и плевели
широки бригадирски пътища към светлото бъдеще, добре личат тесните пресичащи ги
пътечки, които са ни водили към времето вътре в нас. Една от тях несъмнено е на
Иван Теофилов, който през всичките тия променливи години, не промени нито за миг
посоката й – не се поддаде нито на съблазните (обикнатият похват на примитива за
власт над интелекта), нито се огъна пред заплахите, униженията, безпаричието и
тегобите на убийствения социалистически бит.
Някъде дълбоко в ненаранимата част на съзнанието му живее неговият
спасителен остров – слънчевият град на детството, сгушен между седем хълма и
една река. градът без панели и жилищни комплекси, градът с махалите, с приказно
загадъчните дворчета, отрупани с цветя, с комшулуците, където можеш да открехнеш
всяка порта", градът "с напръскани от рижо слънце сенници/ на треперливи рожкови
дървета/и с дрипави и хаотични сборища/ на къщички с турски керемиди,/ с
варосани тераси сред скалите/ и целите оплетени в асми/ с чешми и кладенци/ и
летни, мокри плочи"... Градът, в който българи, арменци, евреи, турци и цигани
живеят като едно многолико семейство, в което са на почит достойнството и
честта, градът, в който джамията и църквата стоят редом и възрожденската къща
съжителства достолепно с някогашния турски хан. Градът на неизкривените все още
човешки отношения – може би като всеки град на детството... Но за Иван Теофилов,
потомственият пловдивчанин, това е и градът, израсъл върху градове, ревниво
криещ тайните на вековната си история под пластовете вкаменено време. Вероятно
някъде далече в детството, сред прашния и магически свят на руини и разкопки, се
е появило и първото желание да се проникне зад бутафорната завеса на днешния
ден, да се свърже минало, настояще и бъдеще в тяхното непроменимо и вечно
съотношение и взаимосвързаност. И както в невинната детска игра на "стражари и
апаши" Доброто естествено се стреми да вземе връх над Злото и – уви! – както и в
Живота, рядко успява, така се е породил и стремежът да бъде защитено унизеното
добро.
Иначе не бихме могли да си обясним тази донкихотовска жажда за
възстановяване на нарушената хармония, с която е проникната цялата поезия на
Иван Теофилов. Нито пък да прогледнем в дълбините й, скрити зад делничните
проблеми, опазени от омразите и жалките домогвания на нищите духом. Иначе не
бихме могли да си обясним и как един типично "градски" поет разкри невероятните
си сетива за българската природа и по един неповторим начин успя да я свърже с
изконните черти на българския дух. Стихотворенията му от "Споделено битие"
(1984) и последвалите цикли, все още неиздадени в книга, доказаха, че истинското
изкуство е неподвластно на всякакви "предписания", че то се ражда редом до нас,
въпреки нежеланието на литературните лакеи да го забележат и му обърнат
внимание. Но те забравяха, че роденият поет (като роденият аристократ) не може
да се обиди на слугите – те просто говорят на различни езици. Удивителното при
Иван Теофилов е, че през всичките тези години на изпитания, в стиховете му дори
не се прокрадна нотка на озлобление, нито пък на така характерното й отражение –
самоокайването. В един тежък момент от живота му съдбата го беше отвела в
старопланинското село Гинци и може би вековната гордост на Балкана се е вселила
в него като мярка, извисяваща го над дребнавите страсти, балкански шмекерлъци и
политиканстване. Там, на платото, което преди милиони години е било дъно на
море, там, далече от суетата и боричкането за власт и пари, там – толкова близо
до Ботев, Вазов и космоса, като че ли цялата енергия, която е била сдържана,
потискана от чиновници, впрягана в безумието на "празнични броеве" или "ленински
съботници, сега се е отприщила, за съзидание. И дума по дума той изплита оня
забравен мост над пропастите от време, който ще ни свърже отново с вечните неща…
И ако някой ден го зърнете пред себе си, не се учудвайте, свалете шапка
и го поздравете: "Добре дошъл отново, Дон Кихот!"
1992
|
