Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ, ТЕОРИЯ И КРИТИКА

На всички поколения връстница

                                                                                                                               Дора Габе

 

                                Аз гоня все неуловимото

                                и диря същината,

                                която може би не съществува...

 
Творчеството на гениалните поети е като огън, който,  веднъж лумнал, се разгаря от ветровете на времето,   за да озарява и след тяхната смърт цели епохи. Но има и други, които дълго носят скрит в себе си този огън,  за да го пренесат през времето и свържат раз­късаното единство на епохите. Дора Габе има щастливата (но в ника­къв случай   леката) съдба на втория тип поети, чието твор­чество се превърна в жив духовен мост между миналото и бъдещето. Съвременница на творци като Яворов, Дебелянов, Пенчо Славейков и едновременно с това – наша съвременница в пълния смисъл на думата! Най-удивителното в тази съдба не е житейското, а истинското творческо дълголетие – рядко доказателство  за виталната сила на българската духовност.

Родена е през 1888 година. Първата и стихосбирка "Теменуги" излиза през 1908. Почти шест десетилетия по-късно  започва нейното за мнозина неочаквано преображение,  чиято психологическа дълбочина и творческа плодотворност разкри книгата й "Почакай, слънце" (1967). Сега, когато поетическото й дело е завършено, е сякаш по-лесно да обясним този феномен. Но зад привидната яснота на житейс­ките факти, ще се стъписаме пред така или иначе необяснимото: откъде черпи тази непресекваща жизненост,  която сякаш не познава бремето на годините, къде са ония непресъхващи извори на духовна енергия, които тласкат въображението й към глъбините на човешкото съществуване и насочват мисълта й към екзистенциални въпроси, до които рядко българска поетеса преди нея се е докосвала? Еднозначен и изчерпателен отго­вор на тези въпроса едва ли би могло да има. Но ключът към него вероятно е скрит някъде далече назад във времето,  в първите безметежни години на детството. Там е разковничето и на бъдещата жизнена сила, и на хармоничното единение с природата, на жаждата за простор и висина,  които ще съпътстват полета на мисълта й до последния залез.

Трябва да си бил в Добруджа, да си се взирал в  златната ивица на хоризонта, съединяваща безкрайното пшенично море с небето, сред което тук-там като мачти на самотни кораби се полюшват изумрудени тополи; да си се вслушвал в песните на жетварките и в странните припеви на вятъра, да те е изгарял лет­ния зной и да те е потапяла нежната прохлада на нощите; да си усещал магичното привличане на едрите звезди,  за да проникнеш докрай във всичко това – преоткрито, превъплътено и претворено в поетичния свят на Дора Габе.

Необятната шир на добруджанската земя, сред която е преминало детството на поетесата, оставя неизличими следи във възприятията,  чувствата и мислите й, които времето превръща в своеобразна естетическа мярка в поривите на духа й към самопознание. Всичко, до което се докосва въображението й прозвънва просто и искрено като песен на птица. Може би от тези най-ранни години се е зародил стремежът й към красотата,  към онази примамлива и непостижима хармония, към която я водят умът и сетивата й. Този свят на детството и някогашна Добруджа – толкова истински,  толкова чист и толкова осезаем - ще я привлича до края на дните й със силата на първите вълнения. Той ще я води по тайните пътеки на чувствата. Ще разтваря вратите на преживяното и на онова,което е разцъфтявало само в мечтите й. Ще подхранва винаги трептящия, животворния пулс на лиричните й видения, размисли и открия, за да превърне късното й творчество в действително "новороден и раждащ" свят.

 

Със милиони пипалца

очите ми докосват тоя свят

и го поглъщат с жажда,

а мисълта ми неспокойна

навлиза във човешките души,

пренася моя свят във тях -           

новороден и раждащ...

                "Сетива"

Свят, обагрен от палитрата на художник,  осенен от мъдростта на мислител, свят,  в който въображение и реалност са преплетени в  безизкусната магия на поетическото слово, в който простотата е синоним на многозначността...

Дора Габе е от поетите, които се изграждат и изявяват бавно, носещи с години в себе си истините и вълненията си и търпеливо очакващи деня на своята изповед. За да достигне до прозренията си за смисъла на живота,  за същността на любовта, на раждането и смъртта, поетесата трябваше да извърви дълъг път. Малките лирични творби от първата й стихосбирка "Теменуги" сякаш с нищо не предвещават ражданото на едно бъдещо оригинално дарование. Но още тогава в крехките  филизи на лиричния й талант Яворов вероятно е прозирал тяхното избуяване, редактирайки стиховете й, давайки й заедно с приятелството си и първите големи уроци по поетическо изкуство. И едва двадесет години след това се появява стихосбирката й "Земен път" (1928). Съизмерена с днешната динамика, тази "пауза" може да ни се сто­ри непростимо дълга, но в същината си това е времето на нейното житейско съзряване – в действителност едно страшно време на войни, въстания и кървави погроми. Време,  в което жената, родена да ражда красотата на света, е принудена да я погребва без време. За Дора Габе това е време на осмисляне на живота, на преоценки и трайно обвързване с литературата.

През 20-те и 30-те години една след друга се появяват стихосбирките й за деца: "Калинка-Малинка" ,  "Звънчета",  "Малкият добруджанец",  "Сънчец ходи",  "Диви крушки", "Малка Богородица" и др., които я утвърждават като една от най-талантливите авторки на пое­зия за деца. Дора Габе редактира "Библиотека за малките", издава­на от Министерство на просветата,  а по-късно и детското списание "Прозорче". Успоредно с това започва и нейната изключително плодотворна преводаческа дейност. През 1921 г. заедно с Боян Пенев тя подготвя и издава антологията "Полски поети", в отделни книги се появяват преводите й на "Съдии" от Станислав Виспянски (1920), "Химни" от Ян Каспрович (1924), “Анхели" от Юлиуш Словацки (1925). Така тя се превръща в  един от най-ревностните популяризатори и преводачи на полската литература у нас.

Дора Габе е от основателите ма българския Пенклуб (1927) и дългогодишна негова председателка. Между двете войни тя е сред най-дейните творци на българската култура – популяризира е по време на пътуванията си в различни страни, при срещите и запознанствата си със световно известни писатели. И е прав акад. Петър Динеков, който пише в предговора си към томчето с избрани нейни творби, че "малцина от нейните съвременници могат да й съперничат по енергия,  по творчески сили,  по вярност и преданост на голямото призвание на литературата". 

В това наглед уравновесено, последователно, лишено от неочаквани скокове и изненади развитие на лирическото й дарование, почти не може да се долови напрегнатият вътрешен живот, който роди през последното десетилетие от живота й най-хубавите й стихове. И може би затова така искрено, така дълбоко, така завладя­ващо, но и така изненадващо зазвучаха творбите й от "Почакай, слънце", "Невидими очи", "Сгъстена тишина" и "Глъбини".

Някак подвластни на схващането за приоритета на емоционално-сетивното в поезията, създавана от жени, се оказахме като че ли неподготвени да възприемем в действителната му дълбочина освободения от делничното напрежение,  разкрепостения от амбиции и суета, вглъбен лирически "Аз" на поетесата. От хребета на годините Дора Габе се обърна към извървяното, но не за да направи обичайната равносметка на жизнения и творческия си път, а за да потърси онези здрави връзки с първоизворите на живота, които да обезсмислят смъртта,  превръщайки я сякаш в  негово, продължение. Още в стиховете й преди "Почакай, слънце" можем да доловим този стремеж към себенадмогване. Творческият акт, жаждата да раждаш отново и отново тоя свят чрез магията на поезията обезсилва бремето на годините. Осъзнала това, Дора Габе сякаш вижда пътя към своето духовно прераждане и посвещава една от най-съкровените си изповеди на поезията.

Днес ти ми подари

земята и човеците,

приближи небето и звездите

и ме направи част от тях –

ти ускори вървежа ми

и върна радостта ми –

ти ме научи да не вярвам

на образа си в огледалото,

със бръчките на времето,

с кора на застаряващ дъб...

Ти вля живот в кръвта ми

и аз живея втори път!

И някак съвсем естествено ще прозвучи след това откровението на поетесата:  "Време не остава за миналото,/ а то е в мене,/като да имам два живота/ с две сърца". Всъщност в тези стихове се крие разковничето на креативната сила в последвалото творчество на Дора Габе. Именно в съединяването на тези "два живота" и тези "две сърца" поетесата вижда оттук нататък смисъла и целта на духовното превъзмогване на неумолимия кръговрат.

Усещам те като начало,

усещам те и като край,
а ти си вечност!
Ти, живот, си вечност -
аз съм само миг,
но  завинаги на теб

отдаден!          

                                                                                    "Миг"

Но в този миг от вечния живот е съсредоточено всичко, което е в състояние да побере човешкият дух – и гласовете от древни епо­хи, и преживяното през годините, което е в състояние да превърне мига във вечност. Но как да свържеш разпокъсаните нишки на оно­ва, което е било преди теб, онова, в което си участвал ти и оно­ва, което ще бъде след теб? Възможно ли е "вълшебницата мисъл", "по-бърза и от светлината,/ по-зряща, и от нашите очи,/ по-осезаема от допира/ на нашите ръце" да превърне онова, което е скътано в гънките на паметта в жив образ?

Ще я открие някога науката,

ще стане видима като небето

и ясна като музика,

но как ще стигне тя

до дъното на нашите души,

където вечността зародиш

е оставила?

                                                                        "Телепатия"

Но в този въпрос сякаш съзираме отговора – там, където науката е безсилна, поезията идва с правото си на първооткривател. Физическата смърт не е препятствие за живота на духа,  докато той може да бъде "възкресен" в духа на живия. Така "времето, превър­нато в пространство",  което ни отделя от отдавна минали събития и образи, може да бъде преодоляно в акта на лирическото преображение. Силата на въображението може да създаде образ едва ли не равностоен на живия и да му вдъхне топлината на настоящето. Именно това създава възможностите на лирическия "Аз" в "Почакай, слънце", "Невидими очи" и особено в "Сгъстена тишина" за прекрачване на временно-пространствените граници, за осъществяването на един макар и въображаем, но сякаш реално протичащ диалог с любимия, извикан от небитието или с потомъка, още нероден в бъдещето.

Подай ръка,

но извън времето,

извън възможното,

да се осъществим

в едно небитие

с такава мъка за земя,

в която бихме изгорели...

 

"Недей разкрива себе си..."

 Естествено "здравият" разум ни принуждава да възприемем това като "игра на въображението", като "художествена условност".

Но зад привидната яснота на тези категории не може да не съзрем "пролуките" в нашето познание, през които прозира необятната шир на непознаваемото. С най-доброто от късната си поезия Дора Габе сякаш открехна вратата към "света-тайна",  интуитивно долавяйки неизползваните възможности на човешкия дух в днешното забързано време, разсредоточаващо вниманието ни към самите себе си, към глъбините на собствения ни микрокосмос.

Плашиш ме,

велико Мироздание,

като  разпъваш мисълта ми

до своята неизмеримост!

Земята ни е точица във тебе,

а в тая точица е мойта обич,

и моята омраза,

и силата ми,  а не мога

да ги разтегля

до размерите ти.

 

"Непримирима"

Лирическият "Аз" е осъзнал своята несъизмеримост с Мирозданието, но от това не е намаляла жаждата му да го опознае, да се извиси максимално до неговото величие.  Затова и мисълта,  че "идва ден и трябва да изчезна/ и да ти върна всичко" предизвиква не тъга, не болка, а непримиримост. Това е всъщност най-точната характеристика на духовните пориви на поетесата през последните й години. Но не непримиримост единствено пред смъртта като край, а и пред несъвършенството на живота, раждащ въпроси, на които без да знаем отговора, ще потънем в неизвестното.

Коя съм?

Очите непрекъснато ме водят,

мислите ми се вдълбават в мен,

устремът ме тласка във движение.

Коя съм? Откъде дохождам,  де отивам?

Защо поема хиляди посоки мисълта ми,

къде е доминантата, къде е коренът,

за да ми стане ясно

защо морето има право

да бъде вечно,

а мойта мисъл да потъне

в земята и изчезне?

"Коя съм... "

Един след друг в съзнанието на поетесата ще изкристализират все повече и повече неразрешими въпроси, които ще крепят духа й до последния миг.  Какво друго, ако не да се прозре в техния смисъл и възможните им отговори да те облеят със светлината на прозрението е в състояние да те държи буден за вечните, за днешните и утрешните тревоги на човека?

Да скръстя ли ръце?

Съдбата вместо мен ли

да решава?

Да чакам наготово ли?

Но ако моята съдба греши?!

Тогава?

"Недоумение"

 Ето откъде извира жизнената сила и оптимистичният патос на тези лирически превъплъщения. Докато духът се стреми към височината на своята същност,  човешкият живот има смисъл. Единствено тогава превратностите на съдбата нямат власт над твоя вътрешен по-богат и по-осмислен живот от неговите външни проявления.  Единствено тогава можеш да свържеш миналото, настоящето и бъдещето в стремежа към хармонично единение с Вечността, от която си дошъл и към която отиваш. Така ще си обясним в истинската му дълбочина и проникновеност изповедното прозрение на поетесата за собствения й живот:

Откакто се родих

на всички поколения

връстница станах.

На две епохи въздуха ловях

и толкоз дълги бяха дните

и годините,

че ми се струва

да съм станала безсмъртна...

 

А времето,

превърнато във вечност,

пространството в безкраен свят

ме носят и аз плувам

щастлива,  че не зная

към кой бряг

ще ме изведат!

"Занесеност"

Сега вече може да кажем на какво се дължи необичайното творческо дълголетие на Дора Габе – след като сме съпреживели късната й лирика, след като си припомним най-хубавите й стихове от "Земен път", метафорично-асоциативните й превъплъщения в "Лунатичка", след като се вглъбим в прекрасните й преводи на полската поезия и преценим житейското и творческото й поведение, ще разберем, че главното й основание за творчество се корени в осъзнаването на културата като непрекъснато движение на човешката духовност, свързващо времена, събития, съдби, осмислящо краткия миг на индивидуалния живот… 

Времето ще отсее песъчинките и ще промие късчетата самородно  злато в нейната поезия. Но едно е сигурно: лирическите й прозрения я изведоха на брега на голямата литература,  откъдето започва пътят към бъдещето. И може би от този бряг ще достигне нейното "Завещание" до идните поколения:

 

Отивам си с неутолена жажда,

с очи, все още устремени,

с протегнати ръце,

които в сетния ми час

насила ще кръстосат

върху мене...

Но вий побързайте,

вземете ме със вас,

да заживея в младите души,

 да не лети духът ми

между земята и небето,

и като вечен спътник

в свойте кръгове околоземни,

 да ви съглежда само

и да не може никога

да ви докосне...

 

new online casino
 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола