За държавата и книгата

Българската книжнина е съизмерима с националното ни самосъзнание, с историческата ни памет, с националната и европейската ни идентичности. Ние, българите, сме дали на славянския свят писмеността, родила безсмъртни творения, без които е немислима световната културна съкровищница. Именно това съзнание, че написаното ще преживее и огъня и меча, и природните, и политическите катаклизми, че то е посланието към бъдещето, без което не би съществувало триединството на времевия поток в националния ни календар, е една от главните причини българският род и българската нация да оцелеят през вековете. Просветена Европа винаги е знаела, че България е неразривна и важна част от нея. На исторически важен кръстопът на различни култури, България през вековете е отстоявала европейските критерии на съвременната цивилизация. И ако в пост-тоталитарното настояще българската култура изпадна в "задънена улица" поради разрушаването на централизирания й модел и липсата на изградена нова система на самоосъществяването й, то това не означава, че културата на България е колабирала. Колабирала е чиновническата система на нейния жив и силен организъм, който ще преболедува и тази поредна детска болест в зрелите си години.

Всички ние, обречените на българската книга, добре знаем какво се случи и се случва в книжовния сектор от промените до днес, но знанието само за себе си – уви! – не носи нито успокоение, нито решава многобройните проблеми. През всичките тези години се опитвахме да доказваме и на институциите, и на обществото необходимостта от нов обществено-държавен подход към книгата не само като икономически, но и като културен продукт, от който – нито повече, нито по-малко – зависи успехът на социално-икономическата реформа. И през всичките тези години или не ни слушаха, чуваха и разбираха, или просто си запушваха ушите.

Когато говорим за съдбата на българската книга, ние я съотнасяме към съдбата на българската духовност, към историческата и родовата ни памет, към националното ни самосъзнание и неговото бъдеще. Когато говорим за криза в книжния сектор, ние я схващаме като опасна предпоставка за криза в грамотността, образоваността и подготвеността на българина за стръмния преход от комунизъм към демокрация и пазарна икономика. Когато говорим за данъци, такси и ценообразуване, по-голямата част от нас подразбират не бързо забогатяване за сметка на и без това бедния народ, а формиране на приемлива икономическа политика в сектора, която – от една страна – да не отблъсне окончателно българина от четенето, а от друга – да създаде нормални условия за възпроизводство и развитие на книжната индустрия. Когато говорим за ускорено и ефективно хармонизиране на българското законодателството с европейските и световни правни норми и практики в полза на книгата, ние имаме предвид улесняване достъпа до четенето, знанието и обмена на идеи, нещо, което много по-ефективно ще ни извади от "задния двор на Европа", отколкото поредната приватизационна сделка с чужд инвеститор.

Когато ние, пак казвам – "обречените на книгата" – писатели, преводачи, учени, издатели, редактори, художници, печатари, книготърговци, библиотекари, филолози – когато ние говорим, схващаме книгата като средоточие на исторически, културни и икономически национални интереси, без чието зачитане и най-добрата стратегия за реформа би завършила с неуспех.

Когато ние говорим, обаче, е редно да се запитаме слушат ли ни, чуват ли ни и разбират ли ни? И ако не ни чуват или не ни разбират – кои и защо? Ние сме словесни хора и предпочитаме диалога, а и почти всички помним неудобната поза, в която сме слушали какви ли не четиридесет и пет годишни монолози. За диалог – още от читанките го знаем – са нужни поне две страни. Тогава да си отговорим на въпроса – съществува ли диалогът помежду ни, вътре в книжната общност? Можем с еднаква сигурност да кажем – и да, и не! Мощното разрастване на издателския бизнес след отказа на държавата да бъде всичко и навсякъде, стремежът да се задоволи духовния глад на българина, изкуствено поддържан десетилетия наред, навлизането на случайни, единствено икономически ориентирани, елементи в производството и разпространението на книги, разпадането на централизираната книготърговска мрежа и Библиотечния колектор, отсъствието, в продължение на няколко правителства, на каквато и да било смислена политика при разрушаването на старото да се създават условия за изграждане на новото, липсата на ефективна информационна система за книгата, статистика, маркетингови проучвания и целеви инвестиционни програми, доведе целия сектор както до икономически, така и до ценностен хаос.

Издателите, къде по инерция, къде по усет, се справят някак с тиражите като непрекъснато ги намаляват и повечето от тях се движат по острието на бръснача. Читателите не знаят какво се издава, негодуват от "кожодерите издатели", от "цените на площад "Славейков", тези, които все още купуват по някоя и друга книга, наистина "отделят от залъка си", защото и без статистика е ясно, че богатите у нас не четат.

Националната депозитна система се задъхва от липса на информация – сиреч от липса на скъпо струващи книги, 12 от които издателите не са готови да подарят и от без това малките си тиражи, с малкото утешение, че няма да платят върху "подаръка" 20% ДДС. Библиотеките не получават достатъчно средства за да поддържат, а камо ли да попълват с всяко ново заглавие фондовете си, печатарите не са склонни да печатат книгите на издателите "на кредит", банките не отпускат заеми, разпространителите не купуват книгите, а ги взимат на консигнация, издателите заживяват с гнетящата увереност, че кредитират всички – и така – до безкрайност.

Вътрешните противоречия изнервят всички участници в книжната верига, създават се условия за конфликти, за нелоялност и преследване единствено на лични интереси, отказ от участие в решаването на общите проблеми и – като резултат – разпадане на диалога, а от там и на общността.

В процеса на динамично изграждане на частната издателска индустрия и съпътстващото го рухване или застой на държавните структури, свързани с книгата, съществувалите преди това ефективни институционални и вътрешно-цехови връзки постепенно се прекъсват, а възстановяването им, ако не е невъзможно, е силно затруднено от липса на обща мотивация и интереси. Ето защо, днес по-голямата част от проблемите в книжния сектор, се дефинират пред обществеността като "частни", имащи отношение към един или друг подсектор, а не като части на един общ глобален културно-икономически проблем за нацията. Така погледнато – и продажбата на книжарниците, без оглед на бъдещия им предмет на дейност, и 20%-ят данък върху четенето, грамотността и културата, и мизерната държавна помощ от 60 хиляди лева годишно за целия книжовен сектор – изглежда справедливо и съответстващо на общия хал на държавата ни. Ние сме убедени, че това не е така, но дали е убедено обществото, дали са убедени институциите?!

Колкото и странно да звучи в нечии уши българската държава се нуждае от българската книга, а не българската книга от българската държава. "Изтичането" на интелектуален елит в най-новата ни история е достатъчен повод за размисъл в тази посока. А в предишни години – емигрирането на творци на словото и мисълта като Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Димитър Инкьов, Петър Увалиев, и не малко други, които се осъзнават по-малко българи и повече принадлежащи на страната, на чийто език пишат, е красноречиво доказателство за това, че във времето на световната глобализация, националният творчески потенциал може да бъде "купен" или "продаден", както се купуват и продават нови технологии или дори стари, за да не пречат на новите. Във време на икономически трудности, естествено следващи пладнешкия грабеж на националното ни богатство, след пропуснатото "едно поколение време" следва да се замислим – кое е по-ценно – книгата или парите? Въпросът е двупосочен – и към държавата, и към издателите, и към авторите и преводачите, и към всички, свързани с разпространението, представянето и съхранението на българската книга. Нашият си балкански "пазарен механизъм" показа и добрите, и лошите си страни за книгата. Книгоиздаването първо се отърси от натрапчивото държавно присъствие, държавните издателства загинаха или бяха погълнати от пазарната стихия. Но след първоначалния частно-издателски бум, от пет години насам, след рязкото намаляване на покупателната способност на населението и тиражите, се оказа, че книжният сектор някак прибързано се е зарадвал от срязването на пъпната връв с държавата в предишните години на икономически възход за него. Книжната индустрия и свързаните с нея сектори се оказаха в "икономическа" изолация от процеси като приватизацията и приравняването с всички други производители и търговци при данъчната реформа.

Нека да разгледаме този процес в дълбочина. Ще се спра главно на книгоиздателите – откъде дойдоха те? Като изключим многото случайни, които обаче не дават повече от няколко процента от общата книжна продукция, големите издатели дойдоха от бившите държавни издателства – професионалисти с хуманитарно или друго висше образование, редактори, преводачи, автори. По време "държавно" в редакциите бяха подтискани техните либерални мнения, преценки и реакции. Икономическият бум в книжната индустрия се дължи най-вече на тези хора, които много добре знаеха какво липсва на българския читател, какво умишлено не беше включвано в книжната карта на България. В естествения си стремеж към децентрализация и отказа си от "държавната ясла", те (всъщност, ние) попаднахме в собствения си капан. При децентрализацията, за която мечтаехме и продължаваме да мечтаем, издателите загубиха централизираното книгоразпространение. Какво то е обслужвало е без значение - то беше добре организирано, защото отговаряше на нуждите на системата. То информираше, продаваше, правеше опашки за книги… Това не е носталгия, защото още помним как се претопяваха тиражи, за да свърши изданието уж поради търсене, и втори и трети и пети тираж, помним уви! – и как, за да си купим търсена книга, трябваше да си я платим в "подаръчен" комплект с няколко по-скъпи глупости. Слава Богу, че това време е в преизподнята!

Но какво стана с държавата?

Издателите облекчиха държавата от несвойствената й функция да разпространява мисъл, знание и духовност, а държавата на свой ред им се отплати като измъкна изпод краката им системата си на разпространение. Оказа се, че в тази държава, освен общността, няма друг, който да разбере, че това е удар срещу духовността, по-страшен от много други, далеч по-огласени непопулярни мерки на реформата. И никой всъщност не изрече, че да продаваш книжарниците за пари е все едно да продаваш стойностни книги на "Вторични суровини".

В България след 1989 год. имаше достатъчно грамотни и инициативни хора, които да създадат издателската индустрия. Те инвестираха в родината си, а не в САЩ или Европа интелекта, знанията, способността и находчивостта си. За съжаление не се намериха такива, които да инвестират в книготърговската мрежа – по правило откраднатите пари се инвестираха в оръжие, петрол, зърно, в хотели, казина и пр., но най-малко в книги и свързани с тях дейности. Във всеки учебник по инвестиции са определени кои са реалните активи на една държава, т.е. кое формира националното й богатство – земя, природни изкопаеми, постройки, съоръжения, машини и пр., и – далеч не на последно място – знания!

Държавата се освободи от книжарниците – от несвойствена собственост – като я извади обаче от свойствения й смисъл на съществуване. Какво е една държава без знание, опит и мъдрост, натрупвани с поколения чрез книгите? Какво е една държава в процес на загуба на националната си идентичност, поради невъзможност българските книги да достигат до българските си читатели в страната, пък камо ли в чужбина? Какво е една държава, когато и най-лошият Макдоналдс е по-привлекателен от най-добрата книжарница или библиотека? Тази държава – уви! е лесна плячка на всякакви чужди на България и българското интереси, включително и на трайния исторически обусловен и жив национализъм на много от съседите ни. Бяхме забравили след Тато за вицовете, но покрай абсурдното му продължение на Балканите в лицето на Милошевич, се роди един прекрасен виц за взаимопроникването на балканските култури: "Защо пуснал американският пилот бомбата над Горна Баня? Ами защото чул отдолу сръбска музика!" Страхувам се, един Божи ден подобна на тази интелигентна ракета, както евфемистично технократите наричат средството за унищожение, да не се окаже, че е разбила само един покрив, ами е взривила цялата, съзиждана от векове, къща на българското мироздание.

Лишавайки се от свободния, неограничения и облекчен достъп на всички до книгата, държавата всъщност се разделя с надеждата си за просперитета. Никоя реформа не би била възможна без знанието. Колкото по-труднодостъпно го прави държавата заради другите трудности, които е унаследила, толкова по-малко успех ще има в реформата.

Държавата не бива да бъде мегафондация, но не трябва да става и мащеха за културата, схващайки икономическия резултат като единствено градивен в настоящия момент. Пропуснатото икономически неизгодно днес в духовната сфера, ще се окаже икономически катастрофално от непредвидимите последствия на духовно и национално дезориентираните поколения утре. Схващането за културата и като градивна част на икономиката е доказало вече своята обществена продуктивност в развитите държави. За съжаление нито едно Народно събрание и нито едно правителство от промяната до днес не отчетоха този факт с цялата му значимост за бъдещето на страната ни.

С учудваща лекота още през 1997 г. Министерството на културата се отказа от книжарниците и издателствата, които бяха под негово разпореждане. Изтъкваният мотив за преминаването им към Министерство на промишлеността беше смехотворен – в Министерство на културата нямало добре подготвен правно-икономически екип за приватизацията. Сякаш не беше по-лесно да се изпратят необходимите специалисти от едното министерство в другото, отколкото целият отрасъл да се прехвърля в ръцете на хора, които нито разбираха спецификата на тези обекти, нито оценяваха уникалността им като едновременно икономически и културни. А зад това се криеха лакоми апетити за прекрасните помещения на някогашните книжарници, които по правило се намираха и на най-атрактивните за търговски обекти места, обикновено в централните части на градовете. С това предателство на интересите на книжовната общност, а и на всички четящи граждани, Министерството на културата се превърна в поредната институция, която на думи заставаше зад общността, а на практика...

Една от първите ми задачи като директор на Националния център за книгата беше да реализираме съвместно с Асоциацията на българските книгоиздатели инициативата "Издатели за книжарниците". В основата й беше залегнало схващането ни, че в обезкръвената държавна книготърговска мрежа единствено издателите могат да влеят "свежа кръв" чрез безлихвен стоков кредит, при условие, че държавата им предостави изгодна приватизационна схема. При успех тази инициатива щеше да гарантира запазването на книготърговската мрежа, оптимизирането й и подчиняването й на пазарните принципи. Доказателство за това са успешните частни книжарници на издатели, които се появиха в последните две години, след категоричния отказ на държавата да оцени проблема не само от икономическа, но и от социо-културна гледна точка.

Какво на практика се случи вече е добре известно – диалогът между държавата и книжовната общност се превърна в добре познатия ни монолог – книжарниците бяха разпродадени и превърнати във всичко друго, но не и в обекти на културата. За пореден път бе обезкръвен секторът – от отрасъла бяха иззети огромни материални активи и прелети Бог знае къде... Загубата на духовност е загуба на национален капитал и аз не вярвам нашите политици да са забравили тази истина. Тогава?!

Исторически многократно доказвана е връзката на книгата с разпространението. На книгоиздателската индустрия, която беше отличник на реформата, следваше да бъдат предоставени книготърговските обекти, а продажбата им чрез запазване предмета им на дейност, трябваше да бъде национален приоритет, така, както направиха други политици в други държави с не по-развити книжни сектори от нашия.

Но нека се върнем на темата – за държавата и книгата.

Не случайно акцентирах върху разрушеното и разграбено книгораз- пространение и неадекватната на националните интереси приватизация на книготърговските обекти – това е един от най-болните въпроси в сектора. Като директор на Националния център за книгата винаги съм защитавал тезата за запазване предмета на дейност на книготърговските обекти. Но съм длъжен да кажа и истината, която всички знаят – защитниците на този национален приоритет се оказаха по-неми от глухите му отрицатели. В резултат се получи поредната "пантомима на прехода" – Къде, за риба ли? Не, бе – за риба!

Нито Националният център за книгата, нито Асоциацията на българските книгоиздатели, нито писателските организации бяха в състояние да попречат на това добре планирано разпродаване "на парче" на държавните книгоразпространителски фирми. Беше унищожена една цяла мрежа за знание и култура, въпреки всички наши протести и с ясното съзнание, че няма такова икономическо чудо, което да я възстанови след това.

На думи Министерството на културата – естественият защитник на нашите интереси – се бореше за нашата кауза, но на дела (или по-скоро безделие) вършеше точно противоположното. С тежката присъда над българското книгоразпространение то постъпи като Пилат Понтийски – съгласно с екзекуцията, то я остави в ръцете на други, по-сръчни изпълнители.

Българската държава направи много, за да могат чуждите издатели да продават в България своите стоки, нещо повече – стана новина в световните хроники за борба с пиратството на интелектуална собственост и това е похвално. Но какво нашата си държава направи за нашите си издатели, автори и читатели – за равнопоставеността им в пазарния океан от информационни носители, с какво допринесе поне да им даде шанс в състезанието между духовност, масова култура и пазарни интереси!?

Хората на словото и книгата добре разбират трудностите на прехода – просто са несравнимо по-интелигентни от политици и чиновници, на които им е по-лесно да се разделят със здравия смисъл, отколкото да загубят новата си роля на пожизнени "гости на държавната трапеза". Личностите от книжовния сектор, е, – с малки изключения! – не се нуждаят нито от ласкателства, нито от познатото потупване по рамото, нито от благодеяния. Издателите, без да са преуспели, са икономически самостоятелни, авторите, дори и бедни, са запазили гордостта си и не се вайкат за подаяния от държавата, преводачите са се примирили с идеята "да работиш за лудо, отколкото да седиш" поради това че издателите не плащат според труда и приноса им, редакторите, доколкото ги има, са благодарни че все още се сещат за тях, книготърговците си траят, библиотекарите се чудят кога ще дойде и тяхното време – да имат и книги, и пари, и световните технологии да им заменят картончетата и пр. и пр. И като резултат – общността като цяло, макар да е национално по-значима от българските футболисти, тежкоатлети или художествени гимнастички, остава по-неозвучена в общественото пространство и като че ли по-неидентифицирана като национален капитал в "държавното мислене", ако може да има такъв термин. От там като че ли идват и повечето беди в несъстоялия се досега позитивен диалог с държавата.

Ако сложим от едната страна на везната книжовната общност, а от другата – всичко останало, оказало въздействие за несъстоялия се продуктивен диалог, ще се убедим, че везната априори е наклонена към ведомства, нямащи нищо общо с книгата, но разполагащи с повече власт, която ние нито можем да контролираме, нито да ограничим. А нашето си Министерство на културата през всичките тези четири години напомня на една екзотична птица, която си е заровила главата в пясъка на други, отдавна минали епохи. Министерствата на промишлеността и на финансите, които са вече нарицателни за недиалогичност в нашата общност, се оказаха непробиваеми както за професионалните, така и за обществените мнения. Непрекъснато ни се повтаряше едно и също – не може да има преференции, не може да има нещо различно от общия модел и пр., и пр. усуквания и увъртания, които ни отвеждат в задънената улица на административното улеснение, а не на просперитета на държавата. И забележете – това се случваше винаги на средните нива – началници на управления или отдели, и рядко – зам.министри. И нито една среща при толкова сериозни проблеми в сектора със съответните министри!?

Националният център за книгата успя да консолидира общността в периода 1997 – 1999 г. През ноември 1998 г. проведе Първата национална конференция за книгата, на която присъстваха представители от целия книжовен сектор. Приехме Декларация, в която изразявахме желанието на общността да бъде създаден Национален съвет за книгата като консултативен обществено-държавен орган в помощ на правителството за създаване на национална политика за книгата. Той трябваше да бъде оглавен от министъра на културата и в него широко да бъде представена както цялата общност, така и възловите министерства, от които зависи съдбата на книжния сектор.

Беше очевидно, особено на фона на повтарящите се в продължение на години в общественото пространство едни и същи неразрешени и задълбочаващи се проблеми, че те трябва да се решат с формулата "Заедно", колкото и "да не ни е до книгата" в тези времена...

Експертът от Великобритания Дейвид Кингам[1]<!--[endif]-->, направил първия преглед на националния книжен сектор, определя същността на Националния съвет за книгата така: "Такъв съвет би служил като консултативен орган на правителството с основни цели – формулиране на национална книжна политика, наблюдаване на прилагането на съществуващото законодателство, свързано с книгата и координирането му в единен Закон за книгата". Такъв Съвет най-после щеше да покаже и разбирането на всички участници в трудния преход, че книгата не е "костеливият орех" на реформата, дори и само защото книжната индустрия се справя сама, няма задължения, нито пък пряко е свързана със съкращения, човешки съдби и нравствени тегоби, както е в някои от другите културни области.

Уви! – трябваше да мине половин година, за да може министър Москова да постави парафа си за утвърждаването на Съвета, а след това още толкова, за да се свика първото му заседание и за две години да проведе само три ...

Националният съвет за книгата трябваше да предложи на правителството и обществото проект на дългосрочна Програма за развитието на българската книжнина и въз основа на нея да разработи национална политика за книгата. Но, доколкото съм информиран, той не е направил това и до днес.

Задавам си въпроса: ако общността беше успяла да се консолидира по-успешно в исканията си с Министерство на културата, нямаше ли ефектът на несъстоялия се диалог с държавата да бъде по-положителен? За мен – отговорът е "да"! Но, уви, причината този път не е в общността, нито в Националния център за книгата, а в Министерството на културата, което за четири години така и не можа да покаже на обществото своята концепция за национална политика в областта на културата, а камо ли в книжния сектор.

Въпреки че Националният център за книгата, след обсъждане в общността, предложи основите на една национална програма в областта на книгата с 22 подпрограми, залегнали в новия му Правилник, въпреки че този Правилник беше и все още е одобрен от министъра на културата, държавната субсидия за книжовния сектор вместо да се увеличи през тези четири години, беше прогресивно намалявана, за да достигне днес нивото си отпреди десет години. И на непосветения му е ясно какви са били потребностите на книжовния сектор в зората на частното книгоиздаване и какви са те днес. Зад оправданието, че няма достатъчно средства, се крие нежеланието да се подкрепи създаването на нова национална политика за книгата, която да се превърне в необратим инструмент за регулиране на обществените потребности, нуждите на сектора и държавните интереси.

Това беше и една от причините за колективната оставка на Националния център за книгата в края на 1999 г. Мизерните средства, които се отпускаха за сектора, обезсмисляха загубата на толкова енергия, време и мисловен потенциал заради имитациите на реформа, които се превърнаха в стил на министерството. Старата програма "Помощ за книгата" напълно изчерпа съдържанието си още преди години. Уви! – за новите програми беше необходима държавническа воля и средства. Те не се намериха и в края на този четиригодишен мандат сме свидетели на "триумфалното" завръщане на едва кретащата "Помощ за книгата".

Със самото си създаване Националният център за книгата (1991 г.) беше замислен "на една ръка разстояние от държавата" като представител на общността пред държавата и на държавата пред общността с водеща цел – прозрачно и диалогично пространство при вземането на отговорни решения за сектора, при които са съобразени и интересите на общността, и защитени интересите на държавата. Още с поемане ръководството на центъра, се опитахме с моите колеги да го превърнем от "разпределително звено" на държавната субсидия в генератор на информация и идеи за развитието на сектора, в консолидиращ книжната общност център, който да бъде реален посредник между държавата и нея. Диалогичната атмосфера, която изградихме с общи усилия, доведе до положителни резултати в повечето от поставените цели и тя беше пример как може да бъдат мотивирани интересите на един държавен орган и свързаните с него културни общности. Оставаше ни да извървим пътя, колкото и труден да беше той, до държавническото осъзнаване на необходимостта този модел да бъде подкрепян и поощряван.

Изхождайки от идеята за постепенна децентрализация на управлението в културата, следваше да очакваме естественото разширяване на правомощията на Националния център за книгата. Той трябваше да получи по-голяма икономическа и организационна самостоятелност, за да отговори на предизвикателствата в решаването на всички стари и нови проблеми в целия книжен сектор. Центърът трябваше да се превърне в двигател на новата национална книжовна политика, в чиято реализация да бъдат ангажирани всички дейци на българската книга...

Всичко това, разбира се, не се случи. "Едната ръка разстояние" беше успешно ампутирана и за пореден път бяха защитени интересите на администрацията, а не на общността.

Последствията са ясни – проблемите на българската книга се умножават и задълбочават, а решаването им се отлага в неизвестното бъдеще.

Днес България се завръща към Европа, от която исторически бе изтръгната преди векове. След дванадесет години лутане, позакъснялото ни интегриране в европейските структури, в това число и в културните, се нуждае от непрекъснат и разширяващ се диалог. С Европа, но преди това с нас самите – с тези, които сме ви избрали да го правите. Всеки опит за монологизиране на сцената ще ви отвежда в добре познатите ни монументални времена. А отвъд настоящето и бъдещето има само едно послание: "To be or not to be?"

1999 г.