ПРИНЦИПИ НА ПРЕДМЕТНО-ПРОСТРАНСТВЕНА ОРГАНИЗАЦИЯ В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

В литературната критика се споменава за един определен тип поезия, наричана "предметна" – поезия, която се изгражда преди всичко върху конкретни представи за предмети,за техните съотношения и явленията, свързани с тях.

Атанас Далчев не беше първият, който се опита да поезия на базата на конкретното. И преди него използваха света на конкретното, но то обикновено ставаше в сферата на ирационалното. Характерно в този смисъл е творчеството на Николай Лилиев:

Небето е безумно синьо,

полето празнично звъни,

там моята душа ще мине

към неизвестни далнини.

Н.Лилиев,"Стихотворения", С. 1932

Атанас Далчев успя от конкретни образи да създаде конкретно съдържание в стихотворенията си. При това тази конкретност не ограничава, а разширява съдържанието от идейната му страна, тъй като синтетичният образ на идеята предполага многопланово възприемане.

Традицията на Ат. Далчев в областта на предметната поезия не остана непродължена, много млади поети опитваха перото си на нейна територия, но сблъскали се с непоправимата трудност на повтарянето (все пак конкретните предмети не са чак толко­ва много!), обикновено преминаваха в периметъра на отвлечените понятия и чувствата. Но поети като В. Петров, Ал.Вутимски, Ал.Геров създадоха трайно и истинско изкуство в областта на предметната поезия. Съвсем естествено е традицията да бъде продължена и от младата ни поезия.

Започнах с предметната поезия,  защото тя най-често си служи с пространственото изображение, но за да разгледаме принципите,  преди това трябва да се отговори на въпроса – може ли да има пространствено изображение в поезията и въобще в литературата. Ако изхождаме от същността на понятието ще бъде съвсем ясно, че пространственото изображение е характерно за живописта, театъра, а в последно време и за киното (т.н. стереокино). Това е така поради спецификата на единствените средства за изображение в литературата – различните езикови системи. Със средствата на езика, което и да е пространствено отношение се възпроизвежда като определена предметна последователност протичаща във времето, но ако се има предвид актив­ната роля на паметта и въображението при възприемане на художествения текст,тогава нещата се променят. Всяка дума или съчетание от думи, които изразяват определено пространствено отношение се реализират в съзнанието посредством паметта и въображението като идеален образ на действително съществуващото съотношение.

Какъв е характерът на изображението?

Поетът изгражда стихотворението си предимно с образите на конкретни предмети, познати от ежедневието, като едновременно ги моделира в съзнанието си като художник – според настроението, чувствата, мислите. Всъщност тук имаме повече от всякъде другаде проява на художническа дарба, защото поетичното се търси и изразява не в необикновеното, ирационалното, а напротив в най-делничното, в най-познатото. От там и особената трудност на този тип поетическо мислене. Много често сме свидетели на едно просто изреждане на предметите, което лишава мисълта от логическата й последователност, а стихотворението – от идеята, от настроението, от всичко онова, което го прави произведение на изкуството. Така стигаме до един от основните принципи на пространственото изображение в поезията. Нека го наречем принцип на пространствената композиция,  още повече, че в случая разрешаването на проблема е близък с решението му в живописта. Художникът възприема предметите в техните действителни съотношения, но обикновено в творбите си не ги спазва точно. Много често скъсява разстоянието от един предмет до друг, уголемява трети,  пропуска някои и т.н., като всичко това е свързано с неговата композиционна задача. При пространственото изображение в поезията наблюдаваме същото. Поетът размества въображаемо предметите, явленията, открива новите, необичайни съотношения между тях. Много често смисълът се крие единствено в реда на изобразяването, т.е. идеята се реализира единствено благодарение на принципа на пространствената композиция. Малкото по обем стихотворение "Лято" на Ат. Далчев ни дава възможност да проникнем в тайната на този принцип:

Листата на дърветата мълчеха

и сенките лежеха като локви.

Два облака стоеха неподвижно

на изток,  сякаш спуснали там котва.

Поетът е пропуснал десетки неща около себе си, за да разкрие единствено с пространствената композиция на няколко конкретни образа жаждата в тягостния, задушен летен ден. Близко до това композиционно разрешение са някои стихотворения на Кирил Кадийски:

Къде е тръгнал разлюляният файтон –

две кончета край майката;  с език от огън и сребро

под клоните додето преваля ги близа тя

и ей от тях отхвръкват в мрачината искри розови.

Не са ли мокри  – в миг ще пламнат покривите...

Но свършва уличката. Ето го полето,

там слънцето до половина е в тревата морава

и скрива се файтонът в златния тунел."

Макар и различни по своето съдържание и в двете стихотворения "конкретното" се превръща в художествено обобщение посредством принципа на пространствената композиция. На пръв поглед в двете стихотворения се забелязват различни точки на зрение. В стихотворението на Ат.Далчев няма движение, предметите са фиксирани, докато във второто стихотворение състоянията се сменят – от покой в движение. Но фактически и двете стихотворения са изградени на принципа на статичната точка на зрение. Авторът не сменя своя зрителен ъгъл, но в единия случай рисува предметите в покой, а в другия – в движение. Благодарение на този принцип много често се получава достатъчно силна визуална представа и стихотворението изцяло би могло да се осъществи в живописта. Спецификата на това пренасяне изисква достатъчна конкретност в пространствените характеристики, какъвто е случаят с посочените две стихотворения.

Много по-често се използува принципа на непрекъснато сменящата се точка на зрение. Това е един похват, който позволява голяма раздвиженост на пространственото изображение, разширява го, дава възможност за непосредствено внушение на идеята. Атанас Далчев и Валери Петров използуват много често този принцип – например Ат. Далчев в стихотворенията: "Младост", "Убийство", "Пръстен", "Вечер"; В. Петров – в поемата "В меката есен" и др.

Интересни в това отношение са повечето от стихотворенията на К.Кадийски.  В тях обикновено движението е максимално образно, поетът сякаш е навсякъде.

Вървиш през старата гора. Над тебе

между короните светлеят локви сребърни

и ги прескача катеричка тъй меланхолично,

че ти се струва не лети – притичва

с крака нагоре по студеното небе.

Прибираш се по хълма. Мръква неусетно  –

градчето долу пак в комета се превръща

с опашка - светлините по шосето..

Селото се смълчава. Ето лунни – къщите,

нощта студена и като че ли прозрачна.

Син тънък дим се вие над един комин –

разпуква златното яйце на месечината

и бухалче от там изскача...

К. Кадийски, "Простори"

В случая вече може да се говори за кинематографичност на изображението, движението е предадено в най-характерните му нюанси, въображението е изхвърлило ненужното, а е прибавило поетичното. И съвсем естествено идва поантата на стихотворението.

И още повече с кръвта си чувстваш зимата.

Прозореца изпрашен някой с камък е пробил

и в дупката назъбена нощта се вижда –

блестяща черна роза сякаш на стъклото има.

К.Кадийски, "Простори"

Често пъти поетът умишлено се стреми към максималното движение и в този смисъл към непрекъснатото изменяне на точката на зрение. Такъв е случаят със стихотворението на Иван Цанев "Експрес":

Гъстее здрачът и по склона слизат

на овчите стада звънците медни.

Тълпа от едри кучета се втурва

с наострени уши и дълго тича

подир последния вагон. И сякаш

от кучешкия звънък лай подплашен

усилва своя бяг локомотивът.

Ив. Цанев, "Неделен земетръс"

Естествено е, че използуването на този принцип в случая съвсем не е самоцелно – само заради интересната смяна на обра­зите,  всичко напомня за пътуването през живота, което уви, е толкова недостатъчно за твореца.

... Стремглаво бърза влакът

и чукат колелетата по релсите,

коват в нощта желязната мелодия

на твоето отдалечаване.

Ив. Цанев, "Експрес"

В друго стихотворение на Иван Цанев "Сам в Следобеда" интересно са съчетани двата принципа. Първата част е изцяло под­чинена на принципа на статичната точка на зрение. Поетът наблюдава света около себе си, претворява го в пространството и от конкретното извлича смисъла на едно "простичко и мирно битие".

В неподвижната и сънна жега

прочетеният вестник пада от ръката ти

и се разсипват буквите по пода.

Поглеждаш стреснат към отсрещния прозорец:

о, звънки удари на капки по стъклото!

А изпреварило уплахата ти блесва

змийчето на светкавицата и гърмът

за миг те оглушава. Тичай, тичай

да прибереш сеното под навеса!"

Ив. Цанев,"Неделен земетръс"

Във втората част поетът използува втория принцип – на непрекъснато сменящата се точка на зрение, която всъщност следва точката на зрение на въведения герой:

Изсъхват локвите подир дъжда и пак

със вечерната поща тръгва раздавачът.

Сандалите му шляпат бодро из калта.

Пътечка тънка като връв, отъпква той и с нея

навързва сякаш къщите на броеница.

Ив. Цанев, "Неделен земетръс"

Друг особено важен принцип на пространственото изображение, най-вече за художественото му реализиране в поезията, е принципът на пространствената деформация. В началото споменахме, че художникът както и поетът често пъти изме­нят дистанцията от предмет до предмет, пропорциите им и т. н. Всичко това е свързано със задачата на художника и поета да рисуват природата, а не да я повтарят, но често пъти сме свидетели на едно копиране на действителността – както в живописта, така и в поезията, съвсем естествено е такива произведения да преминат от сферата на изкуството много степени по-ниско – при илюстративния материал. Тъкмо затова е толкова важен принципът на пространствената деформация. В същност понятията, които в класическата поетика се наричат хипербола и литота при пространственото изображение се вместват в понятието "деформация" – но не го изпълват. Това е така поради разширената художествена функция на принципа. Много често пространствената деформация е свързана с метафоричния елемент. Разбира се, не може да се говори за включването на цялото понятие, какъвто е случаят с хиперболата и литотата. В много случаи метафората определя пространствената деформация – направлението й, идеята заложена в нея.

... наклонено небе – капака на роял,

с клавиши – стволовете на дърветата

и светлината между тях...

К. Кадийски, "Простори" "Живее в тоя странен град..."

Понякога се изменят не толкова размерите на предметите и техните съотношения, колкото контурите им. Същото бихме могли да забележим и в живописта. В картината на Винсент Ван Гог "Спомен от север" лесно се открива деформацията най-вече на контурите. Покривите на ниските селски къщи са назъбени, изкривени, очертанията им са неправдоподобни. Но и тук отново се усеща доближаване до метафоричността. Сякаш къщите оживяват, настръхнали на фона на студеното слънце, дима от комините и самотната човешка фигура...

В живописта принципът на пространствената деформация се използува отдавна. Не малко примери могат да се дадат, но е достатъчно да се спомене една друга забележителна творба на френския импресионизъм – "Звездна нощ" на Винсент Ван Гог, където пространствената деформация е дематериализирала нещата и ги е превърнала в поезия.

Трябва да се обърне внимание на този принцип в живописта, не само заради широкото му прилагане в нея. При осъществяването му в поезията поетът трябва да бъде до голяма степен художник. В този смисъл задачата му е двойно по-трудна, защото трябва да владее и словесното изкуство. Безспорно най-интересен в това отношение сред младите български поети е Кирил Кадийски. В някои от стихотворенията му живописният релеф на изображението достига до самостоятелно философско обобщение за света и за природата на нещата.

Ти детство наше, златен спомен наш...

В далечината прах се вие – дим над свещ потекла

и ето върволица, в трепкащия въздух лека, лека.

От месинг – слънцето. Щурец усърдно го изпилва. Сводът прашен

и селяните – само видими – поемат по небето.

Те знаят, има Млечен път – сребрист, прохладен калдъръм

нощес навярно ще ги видиш там.

Но стига – удрят се слънца, хоругви, златни камъни

и пред очите тъмни, сухи се върти земята. Звънва мед...

Покой. Припадъкът, отекнал в тишината мъртва,

със сол и остра овлажнена пепел ще завърши.

К.Кадийски, "Ти детство..." сп."Септември", кн.2,1974г.

Тези няколко стиха от цикъла "Годината" на К.Кадийски илюстрират добре казаното и едва ли се нуждаят от допълнителен коментар.

Завършвайки, ще отбележа със съжаление, че тази поезия днес все още се приема трудно, не цялостно, с десетки уговорки. Разбира се, това е тема за един друг по-труден разговор – за същността й, за трайните й измерения, а може би и за непреходността й… Но тъй като бяха засегнати някои нейни позитивни черти, трябва да се отбележи, че тя с най-добрите си образци изпреварва времето и е на равнището на най-добрата европейска поезия, където този тип поетическо мислене е отдавна утвърден и има традиция. Примери могат да се посочат и от френската, и от английската, и от американската поезия, още повече, че някои от тях са познати на българския читател в превод.

Повече от десет години са минали от смъртта на Блез Сандрар, но много от стихотворенията му ще останат между най-доброто, създадено в модерната европейска поезия…

   По-чисто е сега парижкото небе отколкото небе от зимен студ оцъклено
            Не помня нощи със звезди така отрупани като през тази пролет
            дърветата по булевардите изглеждат сенки на небето
            Разлистване сред речни долини примесено с уши на слонове
            Платанови листа и тежки кестени
            Като голяма водна лилия във Сена е луната
            А звездна фигура се свежда от небето на Париж и го прегръща
            Разголена и луда нейната уста се впива в Нотр-дам
            Голямата и Малка мечка тихичко ръмжат край Сен Мери
            Отрязаната ми ръка блести в съзвездието Орион
            Сред тази светлина студена и сурова трепкаща и повече от недействителна
            Париж прилича на замръзнала картина на растение
            което се явява пак от пепелта си...

Блез Сандрар, "В сърцето на света",
(превод Пенчо Симов)
"Антология на съвременната френска поезия",  С., 1966

Париж, "сърцето на света", войната...
Това е поезията на бъдещето.
Дали е истина – ще покаже бъдещето...

1974 г.