Критика
Преводи
Пиеси
Стихотворения
Доклади
Награди
(Mini-MP3-Player v2 ©Ute Jacobi)
ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ, ТЕОРИЯ И КРИТИКА

"ЗА МЕН НАЙ-ВАЖНА Е ИДЕЯТА ЗА ДОБРОТО"

tarkovskiij.jpg

 

Разговор с АРСЕНИЙ ТАРКОВСКИ
 

Бих се раздал на всичко живо аз –
и на растенията, и на хората...

Москва, 26 декември 1983 г., в дома на поета

Переделкино, 20.11.1988 г. във вилата на поета

Преди да се запозная лично с Арсений Александрович Тарковски, аз вече го познавах от неговата поезия. Много вечери бях прекарал във въображаем диалог с него, превеждайки прекрасните му стихове. Но когато за пръв път се срещнахме в Москва, макар и да очаквах това, бях изненадан от изключителната целенасоченост на личността му и от невероятната му скромност. Вече знаех, че разговарям с един от най-големите съвременни руски поети, но нито за миг не ме напускаше усещането, че общувам с близък приятел, който няма какво да крие от мен. Подобни чувства изпитва човек и при досега с неговата поезия тя е и сложна, и проста едновременно, в нея истината никога не е една. Арсений Тарковски, продължител на най-доброто от руската поетическа класика, е от ония мащабни творци, чийто свят крие неподозирани асоциативно-философски дълбочини. Колкото повече навлизаш към сърцевината на неговото творчество, разбираш, че притегателната му сила е огромна, защо­то постоянният му център е човешкият дух с неговите вчерашни, днешни, утрешни, с негови­те вечни проблеми. Удивително цялостна като ценностна система, поезията на Тарковски разкрива своята идейна перспектива постепенно, така както се вижда огромният масив на планината едва след като си изкачил най-високия й връх. Преводачът, веднъж попаднал в магията на неговото слово, трудно може да устои на многобройните й предизвикателства. Когато навремето го представих на български с малката книжка "В средата на света" (НК, 1982), мислех, че съм избрал най-хубавото от стиховете му. Но през изминалите години четях и препрочитах Тарковски, за да се убедя, че върхът си остава непокорен. Така за мен поезията му се превърна в своеобразна мярка за естетическо отношение към света и аз се връщам към нея всеки път, когато усетя равнината близо до себе си. Една от причините за това е, че в стиховете му звучат гласове от древни епохи, появяват се видения от далечни времена, преплитат се в един странен, магичен свят антични философски прозрения със съвременни възгледи. Човек, общувал с поезията му, не може да я забрави философските й прозрения остават в съзнанието му, провокират мисленето и пробуждат стремежи към духовно извисяване.

Колкото и необяснимо да е, този голям руски поет издава първата си книга "Преди снега" (1962) едва на 55-годишна възраст. Дотогава той е известен като един от най-изтъкнатите преводачи. Веднага след излизането й (шестте хиляди екземпляра се разграбват за ден-два) Ана Ахматова пише в рецензията си за нея: "Този нов глас в руската поезия ще звучи дълго." Ахматова е една от първите, оценили непреходното в поезията на Тарковски, и една от малкото, подкрепяли поета в трудния му житейски и творчески път... Но за всичко това разказва сам Арсений Александрович при няколкото ни срещи в Москва в различни години.

– Роден съм през 1907 година в Елизаветград, по-късно Кировград, в Украйна. Баща ми беше стар народоволец, майка ми – учителка. Семейството ми беше много интелигентно. Баща ми знаеше седем чужди езика и два древни. Той имаше стар приятел – Афанасий Иванович Михалевич, който ме запознаваше с творчеството на украин­ския философ от XVIII век Григорий Сковорода. Аз и досега много обичам неговите стихове и проза и мисля, че той е един от най-великите поети със световно значение. Даже исках да подготвя за издаване негова книга, но не успях. Учех в частна гимназия, имах много добри приятели между съучениците си. Но повечето вече ги няма на белия свят. Сред тях беше и Хоромански – полски писател – белетрист и поет. Един от романите му беше бестселър в продължение на цяла година, а може и повече. През 1923 го­дина заминах за Москва, тогава бях още млад, през 1924-а държах изпит в Брюсовския институт, имаше такъв институт за художествено слово, който след смъртта на Брюсов закриха, и се организираха висши държавни литературни курсове при Съюза на поетите – и такъв съюз имаше навремето. И там държах изпит, бях приет. Учехме заедно с Мария Сергеевна Петрових, която много обичах и ценях, познавах я добре и бяхме добри приятели. Неотдавна в "Съветски писател" излезе нейна книга и аз написах предговора. Тя беше прекрасна поетеса, има­ше много чист глас... След това, през 1941 година започнах да воювам – воювах до декември 1943 година, когато бях ранен и единият ми крак беше ампутиран. Това се случи на гара Чьорная болотница – доста тъжно име. Там войната свърши за мен. Бях военен журналист, работех във вестник "Бойна тревога" на XI гвардейска армия под командването в началото на Рокосовски, а после на Баграмян. Добра армия беше. Когато се върнах от войната, предимно превеждах стихове. Много обичах творбите на туркменския поет от XVIII век Махтумкули, на арабския поет от Х-Х1 век Абу-л-Ала-ал-Маари и с удоволствие ги превеждах. Пишех и много проза, всякаква служебна проза – предговори, рецензии. Така живея на земята...

Как започнахте с оригинални стихове или с преводи?

– Започнах да пиша стихове много рано, още в детството си. А след това превеждах, защото трябваше да се прехранваме. Ожених се много рано, още нямах осемнадесет години. Оттогава все съм женен и трябваше да изхранвам семейството си.

Арсений Александрович, а защо тол­кова късно сте започнали да печатате ориги­налните си стихове?

– Първите си стихотворения написах на дванадесет години и вероятно те не са били хубави, но след това започнах да пиша по-добре. Помня как през 1913 година, бил съм на шест години тогава, баща ми ме заведе на три поетични вечери в клуба на Общественото събрание. Една вечер води Сологуб, друга Балмонт и трета Игор Северянин. От всички най-много харесах Сологуб. Той беше прекрасен поет. През 1924 година се престраших и отидох при него, за да чуя мнението му за моите поетически опити. Той живееше на "Ждановска" 3. Попаднах при него след смъртта на жена му Анастасия Николаевна Чеботаревска. Фьодор Кузмич ме задържа дълго – обядвахме заедно, после вечеряхме. Направи ми впечатление, че за жена му, независимо че беше починала, по­ставяха винаги отделни прибори на нейното място. Той беше много самотен. Някакво момиченце в съседната стая свиреше непрекъснато гами на пиано. Аз го попитах не му ли пречат тези гами. "Не – отговори ми той, – така не се чувствам толкова самотен." Когато му прочетох стиховете си, той се намръщи и каза: "Знаете ли, това са много лоши стихове, но вие не се отчайвайте – всичко ще се оправи." Мина време, написах и по-добри неща, но досега помня думите му, в които имаше и присъда, но и вяра...

А не печатах веднага, защото дълги години превеждах стихове на големи поети и ми се струваше, че това е напълно достатъчно за щастието. Смятах, а и сега смятам, че човек не трябва да съди за себе си прекалено високо.

И житейският, и творческият ви път, Арсений Александрович, е бил изпълнен с трудности, за преодоляването на които се е искало истинско мъжество за да опазиш вярата си. Сега, като се обръщате към извървяното и преживяното, кое ви се струва най-главното?

– Най-главното е това, че цял живот съм писал стихове и дори да исках, не можех да спра. Много дълго не печатах нищо. През 1946 година заклаха книжката ми. Оттогава до 1962 г. пишех, но слагах всичко в чекмеджето.

Как стана това, Арсений Александрович?

– Върнах се от фронта без крак и с доста стихове. Бях изградил книжката си добре, доколкото разбирам. Включих най-доброто от предвоенните и военните си стихове. Имаше вечер на поезията в Съюза на писателите, на която Маргарита Алигер каза:"Пред вас е по милост божия поет... " Това много ме поласка. Всички аплодираха стиховете ми, поздравяваха ме. След това предложиха книжката ми в издателство "Съветски писател". И точно тогава излезе постановлението за Ахматова и Зошченко. И книжката ми отиде под ножа. А беше вече набрана. От "Съветски писател" ми казаха: "Ако сега издадем книгата ви, не само главата ви ще полети, но и животът ви. " И независимо от това, че вече имаше положителни рецензии от Маргарита Алигер и Елена Златова, стихосбирката ми беше спряна. Дадох я за рецензиране на Книпович, която я унищожи. Тя пи­шеше в рецензията си: "Много талантливият поет Тарковски принадлежи към този черен пантеон, към който принадлежат току-що репресираният поет Манделщам, разстреляният белогвардеец Гумильов (макар той никога да не е бил белогвардеец – А.Т.Ахматова, за която току-що имаше постановле­ние, и Ходасевич." А всички те, уви, бяха много добри поети. Ето как се обърка съдба­та ми. След това, разбирате защо, дълги години не печатах и не желаех да печатам. И едва през 1962 година излезе първата ми книжка. И всичко дойде на мястото си.

През цялото това време сте превеждали и в творческите светове на Махтумкули, на Абу-л-Ала-ал-Маари сте намерили някакво утешение за духа си. А помагаха ли ви преводите на личното творчество?

– Преводите ми помагаха, безусловно. От една страна, придобивах опит, ръката ми ставаше по-сигурна, а, от друга, се запознавах с нови култури, прониквах в непознати личностни светове, а това несъмнено обогатяваше душата ми.

Арсений Александрович, кое ви вълнува най-много в духовния свят на днешния човек?

– За мен най-важна е идеята за доброто в човешката душа. Струва ми се, че непо­колебимостта на доброто, непреодолимата му сила е най-важна за човека. А главният проблем за мен е изграждането на тази ду­ховна сила, възпитанието на стремежа към добро у хората.

А кое считате за най-опасно за нравствеността на съвременния човек?

– Може да ви се стори странно, но мис­ля, че най-опасно е отношението към чуждата собственост, защото навсякъде се краде много – и в прекия, и в преносния смисъл. Даже приятел от приятеля краде! А едно от условията на съществуването е доверието, уважението към чуждата собственост – нещо, което все по-рядко се забелязва. Много опасен е и алкохолизмът, разпространен и у нас, и в целия свят, защото алкохолът в голямо количество подчинява много властно човека, измества доброто у него. Същото е и с наркоманията. Вероятно някаква животин­ска същност съществува в човека. От една страна е тя, а от друга – стремежът към доброто. Тези две сили се борят и някоя от тях побеждава в края на краищата. Въпросът е – коя?

А мислите ли, че нещо в човека се е променило в полза на доброто?

– Струва ми се, че в полза на доброто се е променило много. Човекът стана по-добър. Особено ако си спомним за войната, за всичко преживяно в нея... Да, мисля, че  човекът наистина е станал по-добър, че няма и не може да има в него повече такова ожесточение. Или поне на мен ми се иска да бъде така. Но по-важното е, че идеята за доброто в човека занимава все повече хора и за много от тях тя е главна, определяща отношението им към света.

Помага ли според вас поезията на хората да станат по-добри?

– Мисля, че поезията, особено руската поезия, се гради върху морално-нравствени основи. Ако си спомните Некрасов, Пушкин, Лермонтов, когото искате от големите наши поети – всички са били високонравствени като поети. Ето, Лермонтов например – като човек може и да не е бил особено нравствен, но като поет той е високонравствен. Под влияние на руската поезия е невъзможно да си избереш лош път. Поезията влияе на човешката душа, тя безусловно формира нравственост.

Повишава ли се според вас интересът към поезията?

– Да, интересът към поезията расте според мен. Много млади хора днес пишат стихове. Лошо или добре – това е вече друг въпрос. Но дори само това, че пишат, е вече стремеж към задълбочаване.

Арсений Александрович, а какви качества трябва да притежава младият поет, за да оставят стиховете му следа във времето?

– Най-важното е да бъде морално чист, да бъде нравствен като човек и творец, да бъде изцяло отдаден на собственото си дело, делото на поета. Разбира се, необходим му е и талант – той е задължителното условие.

Кои са вашите духовни учители?

– Много отдавна попаднах под влиянието на големия поет Георгий Аркадиевич Шенгели. По-късно се сближих с Ана Ахматова и Марина Цветаева. Тези хора повлияха на духовното ми развитие. Преди всичко много обичах и Ахматова, и Цветаева, дружах с тях и те оказаха върху мен огромно нравствено-възпитателно влияние.

Някога чели ли сте им свои стихове?

– Чел съм им. Ахматова ги харесваше, тя даже беше преписала в бележника си мои стихове и ги носеше със себе си. Имах едно стихотворение, което веднъж прочетох на Марина Ивановна Цветаева и тя написа в отговор на него друго стихотворение. То беше отпечатано в списание "Нева" през 1982 година. С Марина Ивановна имахме прекрасни приятелски отношения. Но трябва да ви кажа, че нейните стихове не са ме подтиквали към задълбочаване. Струваше ми се, че е твърде нервна за мен, като музиката на Скрябин например. Твърде експанзивна и експресивна – всичко беше напрегнато в стиховете й. Но нея самата обичах много – прекрасен човек, много нещастен и измъчен. Това свърши много лошо – със самоубийство, както знаете. Повече се доверявах на Ахматова. Тя написа рецензия за моята книжка "Преди снега", публикувана много по-късно в един от сборниците "Ден на поезията". Срещна ме редакторът, който й поръчал ста­тията, и ме попита: "Защо ви хвали Ахматова?" Отговорих му: "Навярно за стиховете", а той: "Аа-а!"

Кои други руски поети харесвате?

– Мария Петрових, за която вече ви говорих, Ходасевич, Давид Самойлов, Юрий Левитански, Владимир Соловьов, Лариса Милер.

А какво мислите за съвременната съветска поезия?

– Не всичко ми харесва в днешната ни поезия. Често се сблъсквам с много думи и малко поезия. На днешната поезия като че ли й липсват основи – няма вяра, вяра в каквото и да било в света.

Една кратка равносметка смисълът на живота ви?

– Единствено в поезията, в стиховете, в друго не виждам смисъл.

А сега, когато не пишете?

– Като че ли животът губи смисъл за мен...

Тези думи на Арсений Тарковски, някак тъжно завършващи разговора ни, бяха произнесени преди да се появят новите му публикации в повечето от авторитетните съветски литературни списания. Това са стихове и разкази, търпеливо чакали да узрее времето за тях. Интересът към тях е голям, защото наред с всичко друго те отново ни изправят пред проблема за актуалното и вечното в изкуството и характера на тяхното взаимопроникване. Ние сме не­прекъснато свидетели на поезия, която се ражда от проблемите на деня, но и с тях умира. Вероятно тя е необходима, защото нерядко се ползува с признание и авторитет. Истински голямото изкуство, често незабелязано навреме, тръгва от деня, но не за да остане при него, а за да го осмисли в непрекъснатия ток на човешкото движение, да превърне единичния факт в звено от веригата на цялото, да чуе в актуалното сигналите на вечността. Как иначе ще си обясним факта, че поети, творили преди векове, са ни по-близки от някои наши съвременници? Тарковски е от онези големи творци, чиито изповеди се превръщат в прозрения, истинността на които се доказва от времето – най-безмилостния съдник на преходното и непреходното в изкуството. Новите публикации допълват портрета на Арсений Тарковски с нещо изключително ценно – поетът, издал първата си стихосбирка едва на петдесет и пет години, през целия си труден творчески път не се е отклонил от големите цели на изкуството, нещо, за което утрешният ден ще му бъде признателен.

Москва, Переделкино, 1983 – 1988 г.

 

new online casino

 
© 2017 Svetlozar Zhekov
Login Form





Забравена парола